Италия или икономиката като старо кафене

Италия не регистрира икономически растеж през последните 20 години до голяма степен заради своята ниска производителност и слаба конкурентоспособност. Преди две години доходността на облигациите, емитирани от страните членки на еврозоната, изведнъж стана интересна за по-широк кръг хора, но не и за брокерите.

Докато разликите между лихвените проценти по ирландския, португалския и гръцкия държавен дълг и по германския бяха изключително големи, което постави тези страни пред избора или да изпаднат в неплатежоспособност, или да приемат спасителен план, то Италия изглеждаше следваща на опашката за помощи. Нейният държавен дълг достигна през 2010 година 119 % от брутния вътрешен продукт (БВП), а лошите й икономически показатели наведоха на мисълта, че тя може да има проблеми да плати на своите кредитори.

Италия обаче спечели достатъчно доверие, за да избегне такава участ. От 1992 година до началото на кризата страната имаше бюджетен излишък (без да бъде включено в сметката обслужването на държавния дълг) и нейното финансово положение се влоши по-малко в сравнение с по-голямата част от останалите държави от еврозоната благодарение на значителното съкращаване на бюджетния дефицит. В крайна сметка Ирландия зае мястото й в неласкателния акроним PIGS (прасета – бел. ред.), съставен от първите букви на имената на Португалия, Италия, Гърция и Испания (Spain на английски език).

Нито една италианска банка не фалира и вместо да бъде принудена да се подчини на Международния валутен фонд (МВФ) или на Европейския съюз страната стана един от най-големите донори за спасителните фондове за европейските икономики, изпаднали в затруднение. Всичко това, твърди италианското правителство, доказва здравината на националния икономически модел.

Картината е малко прекалено успокоителна. „Това е все едно да се каже, че по време на буря е по-добре човек да бъде в голяма, тежка лодка с плоско дъно, като баржа, отколкото в състезателна яхта“, казва Бил Емът – бивш редактор в „Икономист“ и автор на книгата „Напред, Италия*: Как да започнеш отново след Берлускони“.

„Така все пак не печелиш състезания, когато няма буря, каквото, за щастие, е обичайното за икономиката време“. Италия наистина избегна корабокрушението през неотдавнашната буря. Нейната икономика обаче продължи по пътя на непълното използване на потенциала си, по който тъпче на едно място през последните няколко десетилетия.

„В лоши времена ние обикновено избягваме колапса. За жалост, в добрите времена не регистрираме растеж“, обобщава Доменико Синискалко – бивш министър на финансите на Италия, който работи сега за Morgan Stanley. Гледането на италианската икономика през розови очила се основава на две предположения, които обаче са верни само наполовина.

Първото е, че износът има водеща роля, както в Германия. Да, наистина, има много успешни италиански износители. Някои от тях са прочути марки, като Benetton, Prada и Ferrari. Това обаче не превръща Италия във водещ износител. За разлика от Германия тя неизменно има дефицит по текущата сметка от 1999 година и търговски дефицит от 2005 година. Италия все още може и да има шестата по големина индустриална база в света, но Великобритания, често представяна като промишлен слабак, произвежда и изнася повече автомобили от нея.

Второто предположение е, че високото равнище на вътрешните спестявания, които обикновено са инвестирани консервативно в облигации или просто да са „паркирани“ в банкови сметки, предпазва италианската икономика от затруднения. На Италия понякога се гледа като на „външна страна“ в еврозоната – нещо като на европейска Япония, където само малка част от държавния дълг е в ръцете на нервни чужденци. В действителност, според сметки на МВФ, 47 % от италианския държавен дълг към този момент е зад граница – дял, който е по-малък в сравнение с повечето европейски страни, но трудно може да бъде определен като незначителен. В Япония той възлиза на 6,9 %.

По-добър аргумент в подкрепа на устойчивостта на Италия е, че нейният държавен дълг е толкова голям, че инвеститорите не могат да си позволят да се откажат от него. Италианският пазар на облигации е третият по големина в света. Тази очевидно силна черта обаче има и своите рискове, особено уязвимостта от едно постоянно повишаване на лихвените проценти. Всяко такова вдигане с 1 % струва на Италия 1 % растеж на БВП – ужасна перспектива за една държава, която не регистрира икономически растеж.

Една икономика в малка чаша кафе

Липсата на растеж на италианската икономика през последните 20 години – период, който до неотдавна бе особено благоприятен, е нейният най-траен недостатък. Просто казано италианските фирми имат проблем с производителността и конкурентоспособността.

За да бъде разбрано по-добре това, нека представим италианската икономика като кафене – едно от тези места, където се продава капучино, еспресо, сандвичи и сок от прясно изстискани портокали, и които са крайъгълен камък на съвременната италианска цивилизация. Много италианци мислеха, че тяхната икономика е движена от индустрията. При условие че 70 % от работната ръка е заета в сектора на услугите, това кафене обаче е по-представително за италианската икономика от фирми като Fiat и Zanussi.

Приготвянето и пиенето на много вкусно кафе направи истински скок напред в периода след Втората световна война, когато Италия се възстанови. През 50-те и 60-те години на 20-и век страната регистрираше икономически растеж като на развиваща се държава, а не като на богата. Сред страните, които сега са сочени като развити, само Япония и Южна Корея се справяха по-добре от нея. Икономически растеж, почти достигащ 10 %, се превърна в правило за Италия.

Една от причините за тези изумителни темпове бе прилагането на нови технологии на работните места – практика, която можеше да се наблюдава както в кафенетата, така и в заводите в Милано и Торино. В края на 40-те години на 20-и век компания, основана от Акиле Гаджа, измисли революционна машина за еспресо, от която всеки път потичаше превъзходно кафе. Имаше хиляди такива иновации и те накараха двигателят на Италия да забръмчи.

Втори източник на растеж бе вътрешната миграция на населението в голям мащаб, главно от Юга към Севера. Това увеличи производителната работна ръка, тъй като много хора се прехвърлиха от нещо, близко до земеделие с цел препитаване, към направата на изделия, които други искаха да купуват.

Воденето на статистика на тази миграция е трудна задача, но най-вярната груба сметка е, че между 1955 година и 1971 година около 9 милиона италианци са мигрирали вътре в своята страна. Въпреки че много от тези хора са преживели големи трудности, за да „стъпят на крака“ в тази нова Италия, в крайна сметка те са започнали да печелят достатъчно, за да станат част от оформилото се консуматорско общество.

Четиридесет години по-късно и нашето кафене, със своя поцинкован бар, храна, сервирана под стъклен похлупак, и бели хартиени салфетки, изглежда доста уморено. Основната формула може и да не е толкова различна от Starbucks, но клиентите обикновено трябва да чакат два пъти: веднъж, за да си платят, и след това, за да си вземат кафето – система, която отдавна не е на почит в по-голямата част от богатите страни.

Технологията на функциониране на кафенетата не се е променила особено, а повишаването на производителността в периода след Втората световна война сега е само далечен спомен. Между 2001 година и 2005 година производителността на труда в Италия е нараснала с едни нищо и никакви 0,1 %, а между 2006 година и 2009 година е намалявала с 0,8 % годишно.

Предлаганите в това кафене напитки по същество са същите като преди половин век. А персоналът, който работи тук от десетилетия, е малко остарял. Населението на Италия застарява по-бързо в сравнение с по-голямата част от богатите държави. Според сегашните прогнози през 2030 година в страната ще има само по около двама души на възраст между 20 и 64 години на всеки пенсионер.

Подобно на много други фирми и магазини, които все още са собственост на своя основател, това кафене никога не се е разширявало; около половината италианци работят в компании с по-малко от 20 служители. Всъщност дори при големите сливанията и придобиванията са сравнително редки. Семейната собственост, която все още е широко разпространена, по правило не иска да предава контрола.

Италия има голям брой чудесни фамилни компании, ръководени от динамични мениджъри, но средностатистически семейните фирми се справят по-лошо от останалите; проучване на италианската централна банка установи, че приходите са намалели при компании, които са били поети от съответния наследник на собственика, и са нараснали при нови шефове, които нямат връзка с основателя.

Подобно на много други видове бизнес в Италия това кафене работи предимно с пари в брой. UniCredit посочва, че работата с парите на клиентите в италианските й клонове излиза три пъти по-скъпо, отколкото в германските, тъй като италианците предпочитат да избягват системите за плащане по електронен път.

Тези две характерни черти на италианския бизнес – малките фирми и боравенето с пари в брой – улесняват укриването на данъци. Националната статистическа служба на Италия изчислява, че на „сивата“ икономика се пада дял от 16 % от БВП. Това на свой ред увеличава товара за компаниите и хората, които спазват законите. Възлизащо на 45,6 % от БВП, данъчното бреме в Италия е тежко, но този цифра подценява сметката, плащана от изрядните данъкоплатци.

Произведено в Италия

Италия има своя дял в първокласните световни компании. Твърде много граждани на страната обаче работят на места, които приличат на остарели кафенета и се приспособяват бавно към промените в заобикалящи ги свят. Gaggia – компанията, създала превъзходните машини за еспресо, така и не успя да извлече предимство от своята позиция, за да доминира на нарастващия пазар на домашни кафе машини и сега холандският производител на електроника Philips е неин мажоритарен собственик.

Укриване на данъци, ниска производителност, семейна собственост, незначителен капиталов пазар, липса на конкурентоспособност: тези проблеми са подробно документирани за всички, които се интересуват от този проблем. Италианското правителство обаче побърза да намери други виновници – Китай, за това, че подкопава местната промишленост; Европейският съюз, за това, че затрупва италианските компании и селскостопански производители с натрапчиви правила – Югът, за това, че тегли останалата част от страната надолу.

Тези чудовища не са толкова страшни, колкото изглеждат. Китайската промишленост може и да е погубила някои италиански компании в началото на това десетилетие, но най-лошата част от този период вече е в миналото. А що се отнася до Европейския съюз – множество успешни икономики се научиха да съжителстват с неговите директиви, регламентиращи общия пазар, а Италия извлича огромна полза от липсата на мита върху нейния износ за най-големия й пазар.

Нито пък Югът – обичайната „боксова круша“ за Италия, носи цялата вина: през неотдавнашната криза неговата икономика, която е доминирана от държавния сектор, се сви по-малко в сравнение с останалата част от страната. В основата си икономическите неуспехи на Италия са израз на предпочитанията на мнозинството граждани на страната. И подобно на много други неща в тази много стара нова държава, те имат дълбоки корени.

БТА

*Игра на думи с предишното име на партията на италианския премиер Силвио Берлускони „Форца Италия“ („Напред Италия“).

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.