Да бъдеш или да не бъдеш… мъж

„Когато бях в прогимназия по средата на 70-те години, веднъж – имахме час по история с помощник-учителя Симън – двама от моите приятели, Дъдли и Чарлс, ме дръпнаха настрана и ми казаха да престана да нося учебниците си „като момиче“. Бях в седми клас. Свирех на кларинет. Имах пъпки, очила и шина. Получавах спонтанни ерекции в час по английски и тъпчех из гимнастическия салон на големите си, непохватни стъпала. Имах тяло, очевидно предназначено да ме излага. И носех учебниците си в ръце така, сякаш държах бебе, с други думи – носех ги „като момиче“.

Носех много учебници – бях това, на което се казва зубрач – и тъй като носех много, струваше ми се естествено да ги нося по този начин. Другите момчета от моето училище обаче носеха учебниците си в една ръка, свободно отпусната по бедрото (ако изобщо им се случеше да носят учебници). И макар че не виждах смисъл да нося многобройните си книги по този начин, и макар че изобщо не ми беше удобно, докато се препъвах към училищния автобус със смъкнати на носа очила – научих се да нося учебниците си „като момче“. Вярно е, че никога не изпъкнах в спорта, не се записах в часовете по земеделие и не се хвалех с хетеросексуални подвизи – все неща, които виждах, че моите приятели правят, – научих се да изразявам, поне донякъде, принадлежността си към мъжкия пол.“

Това е разказ на Ед Мадън, един от съставителите на сборника „Появата на мъжа през XXI век“. Утвърден изследовател на мъжествеността, вече четиридесетгодишен, той се връща към своето детство в малко градче насред земеделския щат Арканзас, за да осмисли в теоретична рамка перипетиите на своето порастване като мъж. „Да станеш мъж, казва Мадън непосредствено след спомена, цитиран по-горе, не е задължително резултат на подходящи гениталии, хромозоми или хормони, макар че тестостеронът и хромозомите също имат значение. Ние се научаваме да бъдем мъже чрез съзнателно и постепенно привикване към някакви норми“.

Мъжествеността (както и женствеността, разбира се) не прилича на кожата, в която се раждаме. Човек се учи да бъде мъж или жена – по-често незримо и несъзнателно, възприемайки модели и роли на поведение от хората, които познава. Не съществува някаква универсална идентичност, наречена мъж, валидна за всички места и епохи, познати до този момент. И все пак се сблъскваме с един хилядолетен парадоксален отказ да се мисли мъжествеността именно в нейната историческа и културна специфика. Тъкмо защото изглежда така триумфално естествена, саморазбираща се и вечна, тя винаги е отказвала рефлексивния себепознавателен опит. Мъжест-веността – и в това е нейният най-голям парадокс – е едновременно всеприсъстваща и невидима, нормативна и проблематична, задължителна и все пак невъзможна докрай във всеки конкретен случай.

С преобръщането на модернистичната парадигма през 70-те години на ХХ век и особено с налагането на термина джендър като начин да се означат социалните влияния върху биологичната даденост на човешкия пол, се появяват първите опити за теоретично осмисляне на мъжествеността. В този момент изведнъж стават видими и проблемите, които дълго време са назрявали приглушено в практиката на нейната битова употреба. Оказва се, че мъжът от края на ХХ век (поне западният бял мъж, тъй като изследванията започват в англоезичния свят) е много далече от „естествената“ способност да се чувства удобно във (вече прокрустовото) ложе на традиционния патриархален модел.

Нормата е потискала разнообразните форми на човешкия опит, правейки много мъже нещастни с невъзможността да се вместят в него, така че да получат високи оценки според критериите за „истински мъж“. Много интересен изглежда въпросът дали самата патриархална идентичност „мъж“ се оказва сериозно разколебана чак в края на ХХ век, или просто това е времето, когато поредното разместване на научните парадигми открехва възможността да се изговаря проблематизмът на „всечовешкото“ и „вечното“ в контекста на много по-общия интерес към всички маргинални или алтернативни явления.

Във всеки случай не можем да пренебрегнем напълно реалните психологически и социални проблеми на множество реални мъже от нашия свят. Или, както американският литературен критик Ричард Шуидър се е пошегувал във вестник New York Times, коментирайки книгите, написани за „кризата в мъжката идентичност“: „В постмодерния свят, където няма ясно очертани граници и различия, стана трудно да знаеш какво означава да бъдеш мъж, и още по-трудно да се почувстваш добре, ако се случи да бъдеш такъв“.

Ако поискаме да си представим проблемите, сполетели мъжката идентичност въпреки (и по-скоро именно заради) нейната централна и доминантна позиция, би трябвало да сме опознали ключовите черти, специфични за присъствието й до този момент. Съществуват голям брой таблици, типологии и класификации, но тук ще предложа най-кратката, много популярна и остроумно-забавна версия, която принадлежи на американския психолог Робърт Бренън:

1. „Не ставай женчо!“ Никога не прави нищо, което дори бегло напомня за женственост. Мъжествеността е безспирно отхвърляне на приликите с жената.
2. „Бъди Голяма клечка!“ Мъжествеността се измерва с постигането на власт, успех, богатство и положение. Както се казва, печели този, който има най-много играчки, когато умре.
3. „Стискай зъби!“ Мъжествеността зависи от способността да запазиш спокойствие и самообладание по време на криза, да криеш чувствата си. Всъщност можеш да докажеш, че си мъж, само ако никога не показваш какво изпитваш. Момчетата не плачат.
4. „Дай им да разберат!“ Излъчвай аура на мъжки кураж и агресивност. Отстоявай я. Предприемай рискове.

Представени като афоризми, тези четири правила представляват „елементите на онази дефиниция, чрез която буквално всички американски мъже измерват себе си. Неуспехът да ги въплътят, да докажат валидността им чрез собствените си постижения представлява източник на объркване и болка за мъжа. В неговата цялост, разбира се, този модел не може да бъде реализиран от никой отделен мъж. И все пак ние продължаваме да опитваме, от упоритост и суета, да се съизмерваме с него. Американската мъжественост представлява една безкрайна проверка“.

Всички изследвания на западната мъжественост поставят силно ударение върху съпротивата за прилика с другия пол. „Каквито и да са разликите по раса, класа, възраст, етничес-ка принадлежност и сексуална ориентация, да бъдеш мъж означава преди всичко „да не бъдеш като жена“. Идеята за антиженственост е залегнала в сърцевината както на съвременните, така и на историческите представи за мъж. Мъжествеността следователно се дефинира по-скоро чрез това, което не трябва да бъдеш, отколкото чрез това, което си“.

Страхът „да не бъдеш като“ поражда постоянно напрежение; пряк резултат от него са и две други черти от поведението на модерния мъж. Първата е наречена хомосоциалност и се отнася до възпитанието на потребността да общуваш „истински“ и „сериозно“ само в средата на други мъже. Ако си припомним останалите три дефиниции от типологията на Робърт Бренън, лесно ще видим, че този тип общуване неизбежно се оказва натоварен със силен елемент на изпитание и съревнователност.

Вторият резултат от практикуването на традиционния тип мъжественост се означава с термина хомофобия; това е страхът от различност в границите на нормативно възприетите представи за мъжкост. Хомофобията всъщност означава омраза към „другите“ – обикновено „ефемизираните“ или гей – мъже. Разликите се припознават като причина за малоценност и непотребност. Непоносимостта към „другия“, както винаги, сдържа елемент на (несъзнавана) завист към неговата свобода да бъде различен. Агресивността в този случай има компенсаторен характер и може да служи като мярка на чувството за незадоволеност в рамките на доминиращия модел.

Макар и бегло засегнати, проблемите на модерната западна мъжественост вече могат да ни дадат обяснение как и защо през последната четвърт на ХХ век се появи науката, наречена изследвания на мъжа, или men’s studies. По своята социална насоченост науката за мъжа представлява еманципаторски проект, колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед това. Тя е вдъхновена от идеята да спасим мъжа – само че не от провала на традиционната мъжкост под пагубното влияние на външния свят (както внушаваше една небезизвестна реклама на бира в България), а от тежестта на унифицираните модели и норми, които патриархалното общество е наложило върху мъжете от различни епохи.

Андроцентрично ориентираната (всъщност цялата традиционна) наука е извършила една огромна подмяна – толкова огромна и очевидна, че никой не й обръща внимание. Тя е превърнала Мъжа в нормативен представител на човешкия вид. Резултатите от този процес са отрицателни не само за жените, лесно попаднали в „естествената“ позиция на „допълващ“ пол, който се съизмерва с нормата единствено на цената на отказа от своята другост. Не по-малко ограбени са самите мъже, тъй като задължението да бъдат Мъже – т.е. изразители на онези идеи, които в определено място и време се смятат за най-характерни и важни белези на човека – им отнема възможността да бъдат просто мъже, т.е. полово специфични хора.

Парадоксален, но верен е фактът, че даже днес знаем за мъжете (в конкретните измерения на техния исторически, расов, етнически, религиозен и пр. опит) по-малко, отколкото за жените. Както би казал Хегел, това, което е много добре познато, често всъщност е непознато точно защото е толкова привидно познато. С две думи, мъжете като реални създания са жертва на андроцентричната патриархална идеология не по-малко (но много по-добре скрито) от жените. „Докато жените са били невидими заради мястото им в задния план, мъжете са били невидими заради това, че твърде много са изпъквали на предния“, афористично твърди Дейвид Морган.

Всъщност изследванията на мъжа и постмодерните изследвания на жената изглеждат обречени на историческа връзка, доколкото и двете науки тръгват от отказа да се мисли човекът като универсален и неутрален, избирайки да се занимават с него преди всичко като полово/джендър диференцирано същество. „Да се смята, че изследванията на мъжа – днес по-известни като изследвания на мъжествеността – са занимание, предназначено единствено за мъже, които черпят вдъхновение главно от феминизма и се опитват да приспособяват феминистични стратегии на интерпретация към критичния прочит на мъжествеността, би било тежко опростяване на един сложен научен терен“, пише Стивън Муър.

Навярно точно в опасността от припознаване на „мъжкия разум“ като следствие от женския еманципаторски проект се крие една важна причина за появата на втори, успоредно съществуващ с този, за който говорихме дотук, тип изследвания на мъжествеността. Той не се случва в академичното пространство, а сред автори, жадуващи за широка публика, и макар че получава реализация в книги, силата му се крие в едно движение, което би могло да понесе като свой девиз привнесената дори в България формула „Да спасим мъжа!“.

Става въпрос за съчинения на масовата култура със заглавия като „Железният Джон: книга за мъжете“ (Робърт Блай) или „Огън в корема: как да бъдеш мъж“ (Сам Кийн), които раздухват най-консервативните и конвенционални митологеми на западния патриархален модел. Тази литература се подхранва от идеята за съпротива срещу промените в половото статукво и още повече – от страха пред невъзвратимостта на една традиция, която не може да удържи преди всичко тежестта на собствените си норми.

Така или иначе, последните тридесет години превърнаха мъжествеността в арена на публични дебати, научни сблъсъци и дори социални конфликти. Удивително е до каква степен България си остава встрани от този културен живот, който – за разлика от влиянието на феминизма – не успява да стигне до нас дори с отразена светлина. И причините в никакъв случай не бива да бъдат търсени в някаква регионална утопия за оцелялата/вечно оцеляващата мъжественост на „балканския мъж“.

Защото българската мъжественост е като мъжествеността навсякъде по света, т.е. исторически конструирана и културно променлива според хода на колективното време. Тя очаква своите изследователи, които ще я направят реална и видима отвъд екрана на импулсивните представи за нейната унифицирана вечност.

*Из книгата „Давид, Великия. История и мъжественост в еврейската библия“ (ИК „Сиела“), изследване върху високите исторически, нравствени и символични роли, в които се разиграват древните патриархални възгледи за мъжа. Най-великият сред героите – Давид – е използван като матрица, за да се очертаят основните превъплъщения на древната еврейска мъжественост. Книгата разказва увлекателно историята на цар Давид, а заедно с нея и още много други истории от цялата Библия. Ще видим героите в най-неочаквани роли: на „най-малкия брат”, на „царя-разбойник”, на момчето, което сразява великан, на любовника, измамника, лудия и т.н. Всяка от тези роли е представена в отделна глава, а библейският разказ е разгледан в съпоставка с популярни приказни и митологични мотиви.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.