Защо Обама е твърд към Израел и плах към Сирия?

в. Вашингтон пост

Една от основните отличителни черти на Арабската пролет е появата на нова и по-умерена американска външна политика. Правителството на Обама настоява да не поема лидерството в насърчаването на демократична промяна; отказва да действа, ако преди това не тръгнат не само французите и британците, но и Арабската лига. То все още не смее да каже, че Башар ал Асад – диктатор и неумолим враг на САЩ, който използва танкове и бойни хеликоптери, за да избива народа си,- не е способен да поведе Сирия към демокрация.

Все пак има едно голямо изключение: израелско-палестинският конфликт. На близкоизточния фронт, където през 2011 г. има до голяма степен затишие, позицията на САЩ е следната: те разполагат с подробно решение; настояват да се действа веднага; няма значение дали засегнатите народи – израелци и палестинци – са съгласни или готови.

Плахият Обама изведнъж става твърд, когато става въпрос за „мирния процес“. Той е правил официално изявление за Сирия само два пъти, откакто започнаха кланетата там преди три месеца. Но реши да представи американските условия за израелско-палестински преговори без съгласието на израелския министър-председател в навечерието на срещата с него в Белия дом, като го уведоми едва няколко часа по-рано. Може да се каже, че това беше най-повелителната президентска постъпка в американско-израелските отношения от времето на президента Айзенхауер.

Сега Обама, подтикван от Европейския съюз, се опитва да оказва значителен натиск върху израелците и палестинците да започнат преговори съгласно определените от него параметри. Вашингтон казва, че този месец трябва да се постигне споразумение за преговори; те би трябвало да започнат до септември. Американски и европейски пратеници кръстосваха миналата седмица между Ерусалим и Рамала в опит да изтръгнат „да“ от Бенямин Нетаняху и Махмуд Абас.

Би било чудесно, ако тази империалистическа дипломация успее. Ако стане така, това ще опровергае зараждащата се доктрина на правителството на Обама за ограниченията на американската сила и влияние в Близкия изток.

Да обърнем поглед към двете страни, които може да бъдат довлечени на масата за преговори. Нетаняху оглавява дясна коалиция, която почти със сигурност ще рухне, ако той приеме условията на Обама – а той във всеки случай е против тях. Високопоставен израелски представител ми даде миналата седмица дълъг списък с поправки, които според него биха били нужни, преди правителството му да може да приеме формулата на Обама – а дори тогава предложението може да не бъде одобрено, „освен ако няма значителен запас от взаимно доверие“ между двамата лидери, „който не съществува“, добави той.

След това идва Абас, който е на 76 години и планира да се оттегли. Той се ангажира да посвети следващата година на усилия за помирение с движението Хамас, като подготви избори за свой приемник и потърси признаване на Палестина в ООН. Вече две години той отказва да преговаря с Нетаняху, когото презира. Дори Ясер Арафат изглеждаше по-склонен от този палестински лидер да направи мъчителните отстъпки, нужни за споразумение. А кой може да гарантира, че палестинският президент, който ще бъде избран през май догодина, би се заел с това, което Абас отказа да направи?

Необичайното в инициативата на Обама не са подробностите, които по смисъл не се различават от идеите на Бил Клинтън, Джордж У. Буш или на някои от предшествениците на Нетаняху на министър-председателския пост. Необичайното е съдържащата се в нея арогантност на свръхсила – безочливото незачитане на възгледите и политическата позиция на това израелско правителство и на лекомислието и хаотичността на сегашното палестинско ръководство. Няма значение, гласи подразбиращият се евро-американски курс: ние ще направим така, че това да се случи.

На какво се дължи подобно отношение, като се има предвид боязливият подход към останалата част от региона? Отчасти то е проява на разбираемо разочарование от продължаващата години безизходица по израелско-палестинския въпрос, което се подсилва от убеждението, споделяно от мнозина служители във Вашингтон, че условията за мир са добре известни и широко приети, и е нужно само да бъдат изпълнени. Отчасти е израз на основателна тревога, че израелско-палестинския фронт, макар и спокоен сега, би могъл да експлодира по-късно през годината след гласуване в ООН, помагайки на екстремисти на места като Египет. Все пак вредата, която би нанесла на американските интереси резолюция на ООН за Палестина, бледнее в сравнение с евентуалните последици от победа на Асад с подкрепата на Иран в Сирия или от провал на НАТО в Либия. Тези кризи не подтикват Обама да поеме водачеството.

В неговата дипломация прозира убеждението, че САЩ трябва преди всичко да се справят с греховете на собствения си довереник. „Това са фактите, пред които трябва да се изправим всички ние“, заяви Обама миналия месец в реч на конференция на Американско-израелския комитет за обществени въпроси, преди да изнесе лекция за палестинската демография, арабската политика и ООН. Не че той напълно грешеше. Това обаче разкрива, че този президент е решен да казва истината на Бенямин Нетаняху, но не и на Башар Асад.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.