Тревога и несигурност завладяват световните институции

сп. Огоньок

Две от най-големите международни организации посрещнаха края на юни с нови ръководители. Генералният секретар на ООН – южнокореецът Бан Ки-мун, единодушно бе преизбран за втори петгодишен мандат, а французойката Кристин Лагард зае поста управляващ директор на Международния валутен фонд (МВФ), овакантен след скандалната оставка на нейния сънародник Доминик Строс-Кан.

И в двата случая всичко мина без интрига. Трябва да се случи нещо извънредно, за да не бъде разрешено на действащ генерален секретар – независимо какъв е, да изкара втория от двата полагащи му се мандата. (Досега това се случи само на египтянина Бутрос Бутрос Гали, който през първата половина на 90-те години не схвана докрай кой е едноличният стопанин на света и получи вето от Вашингтон заради критичното си отношение към САЩ.) А Лагард от своя страна продължи непоклатимата все още традиция, според която шефският пост във фонда винаги се пада на Европа.

Зад фасадата на предсказуемото гласуване обаче напрежението нараства – следващия път въпросът за назначаване на тези високопоставени служители явно ще бъде решаван в далеч по-конфликтна атмосфера.

През петте си години на поста Бан Ки-мун се прояви като слабозабележим бюрократ без особени амбиции. Опитите ООН да бъде някакси хармонизирана с реалностите на новото столетие бяха приключили без успех още по време на предшественика му Кофи Анан. При все това на Бан му провървя: тъкмо през неговия мандат (което не значи благодарение на него) ООН започна да се измъква от съсипията, в която бе изпаднала на границата между вековете.
Вашингтон отново взе да търси начини да легитимира действията си чрез Съвета за сигурност. Резолюциите на Съвета за иранската ядрена програма и за Либия, а също и акцията в Кот д’ Ивоар сякаш върнаха на ООН предишната й дееспособност и мястото, отредено от нейния статут.

Вероятно всичко щеше да си бъде в реда на нещата, стига да бяха различни резултатите от приеманите мерки. Големите държави например се озоваха в задънена улица, изпълнявайки резолюцията за въвеждане на зона, забранена за полети над Либия, приета точно според процедурата на ООН. Едва ли не по-задънена от положението, в което те изпаднаха заради трудностите в Югославия и Ирак, където действаха без разрешение от Съвета за сигурност.

Съгласието по либийския въпрос в Съвета, постигнато с неочаквана лекота, всъщност не демонстрираше единодушие, а липса на интерес от страна на доста влиятелни държави. А също и нежелание да поемат каквато и да било отговорност – нито за действие, нито за бездействие.

По-рано всеки въпрос, предполагал намеса във вътрешните работи, предизвикваше принципни спорове; сега обаче една група важни участници в международните отношения просто се дистанцираха. Незападният свят фактически позволи на западния да прави каквото си ще, защото е убеден, че така Западът ще се злепостави като лидер още повече. Либийската епопея доказва, че сметките са излезли верни.

Преди няколко години политиката на САЩ бе ориентирана към насърчаване на демокрацията из цялата планета, но архитектите й естествено не са разчитали на резултата, който виждаме днес. Демократизация впрочем има, но не само в отделни държави, а и на друго равнище – в цялата международна общност. От една страна, бързоразвиващите се държави от Азия стремително увеличават политическия си потенциал и настояват за внимание към тяхното мнение. От друга, дори онези представителки на третия свят, които не могат да се похвалят с впечатляващи успехи, заемат къде по-активна позиция.

Но съвременният дизайн на ООН е пригоден към различен модел – запазване на монополното положение на постоянните членки на Съвета за сигурност при наличие на Общото събрание, където останалите да си изпускат парата. Една типична управляема демокрация. Тъкмо в нейните рамки бе преизбран Бан Ки-мун – без борба, без конкуренти и дори без да огласява програма. Действащият генерален секретар не предизвиква алергия у водещите играчи – а това е достатъчно за втори мандат.

Нещата не може да се променят чрез институционални мерки – всички предлагани реформи срещат категорично нежелание на привилегированите да споделят своите привилегии с други. Но всяка система, неспособна да се променя отгоре, рано или късно ще се сблъска с натиск отдолу, в случая с ООН натискът ще доойде от „демократичните маси“ в Общото събрание, колкото и да са популистки настроени те. И това ще доведе до ново разположение на силите в света – свикналите да управляват ще трябва да доказват на останалите, че имат право на това. Приемникът на Бан Ки-мун ще тръгне на избори вече в по-различна атмосфера.

Ситуацията в МВФ не е аналогична с тази в ООН, но проблемът е същият. Кристин Лагард не бе тъй сигурна, че ще я изберат, както Бан Ки-мун – поне защото през 2007 г., когато бе назначен Строс-Кан, Старият свят бе обещал той да е последният европеец на поста. Традицията фондът винаги да има управляващ директор от Европа, а президентът на Световната банка да е от Америка, води началото си от 1944 г., от създаването на Бретън-Уудските институции. В началото на 21-и век стана очевидно, че това е отживелица от времето, когато МВФ и Световната банка бяха чисто западни организации.

Щом обаче Строс-Кан пропадна и дойде време обещанието да се изпълни, Европа сплотено се възпротиви, решена да докопа този пост на всяка цена. Причината е ясна: МВФ ще продължи щедро да финансира спасяването на страните в еврозоната от фалит, само ако бъде оглавен от европеец. Представител на друга част от света може да прояви интерес доколко всъщност са целесъобразни трескавите действия на ЕС, целящи да го измъкнат от дълговото блато.

Взети заедно, Европа и САЩ имат достатъчно гласове, за да наложат желания кандидат. Съответно въпросът бе готови ли са американците да спазят традицията. Вашингтон реши да не се кара със Стария свят – разногласията между двата бряга на Атлантика бездруго са много в момента. Ако големите растящи икономики (БРИКС и т. н.) бяха се обявили задружно против варианта за директор европеец, Лагард щеше да се озове в трудно положение.

Това не стана, макар че изблиците на недоволство от европейския монопол бяха повсеместни и твърде шумни. Китай реши, че още не му е дошло времето – той предпочита пълзящата експанзия пред резките поврати. Водени от користни интереси, Индия и Бразилия започнаха сепаративно да развиват търговия с Европа, най-вече с Франция. Особено се прояви Русия, изхитрила се за една седмица три пъти да смени гледната си точка.

Отпърво Москва подкрепи кандидата на ОНД (шефа на националната банка на Казахстан Григорий Марченко), после се солидаризира с позицията на партньорите си от БРИКС (не бива фондът да бъде оглавен от европеец, дошло е времето на бързоразвиващите се икономики) и накрая – наред с останалите членки на Г-8 приветства Лагард. Ще посочим, че стремежът да седиш на всички столове наведнъж, изобщо характерен за руската дипломация, при управлението на президента Медведев почти се е превърнал в принцип.

Сплотено противодействие нямаше, но това не означава подкрепа за днешната система. При все че никой днес не обещава французойката да е „последната европейка“, това може да прозвучи около 2016 г., когато пак ще трябва да се избира директор на МВФ (а и генерален секретар на ООН) – за Америка ще е по-важно и по-изгодно да се споразумее с Китай и другите бурноразвиващи се неевропейци, отколкото със Стария свят. Освен това, ако нещата в Европа се развиват по същия начин като днес, основните средства за МВФ съвсем няма да идват от европейците.

Световната система навлезе във финалната фаза на деградация и ерозия на институциите, служили за опора на предишното международно устройство. Няма структура, чийто потенциал да не отслабва. Преразпределянето на силата и влиянието от Запада към Изтока буди тревога и несигурност. Досегашната история не познава прецедент нов и траен световен ред да е бил създаден чрез договорености, сиреч без войни и сътресения. Това поражда мрачни мисли.

Два нови фактора впрочем носят шанс да бъде създаден такъв прецедент. На първо място това е глобалната икономика, която наистина обвързва участниците в единен стопанско-политически конгломерат, от чието разпадане биха пострадали всички. Също така ядреното оръжие, което дисциплинира противниците с чудовищната си разрушителна мощ. Необходимо е обаче и друго: осъзната воля за промени и ясно политическо лидерство във водещите държави. Което засега изобщо не се очертава.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.