Снимка: Уебшотс

Лятото дойде и с него поостарелите младежи от 80-те години на миналия век, които се изнесоха в чужбина в началото на прехода.
Рано или късно идва звън на телефона. Чувате дамски глас, с леки трели на възторг: “Анчето, се прибра от Айова и страхотно иска да се видим! Помниш ли я, онази в четвърти клас, дето ме ритна в лицето и после ми размаза с крак сандвич в гърба, под ученическата престилка!”, носталгично си припомня някакъв голям бой в училищния двор позастаряла дама.

Макар и да сте пропуснали в детайли тази близо 40-годишна драма, в съзнанието ви изплува спомен за Анчето, точно толкова точен, колкото са прословутите лица от повърхността на Марс. Бедното ви съзнание се лута между момиченца с плитки, бели панделки, подрастващи дами с пъпки и сини престилки от 80-те години на миналия век.

Въпросното Анче обаче е упорито и непрекъснато звъни по цялата дълга верига от съученици, приятели от махалата, състуденти и някакви пичове, с които сме били за кратко на купон преди 25 г. Вие сте ги забравили, но Анчето ги помни. Тя се е сещала за всеки един от тези знайни и незнайни познати и случайни хора в дългите зверски зимни вечери в Чикаго, преди да си намери по-добра работа в царевичака на Айова.

Те са Анчето, Митко, Мишо, Гошо от долния блок, Катя, Силвето (онази, дето изпи два литра вино в 10-и клас, помниш ли я?), Киро от Пенсилвания, Руми от Канада и прочее и прочее.

С настъпването на лятото идва летният терор на емигрантите. Буквално всяка седмица започва да звъни по някой, с покани да се видите. Понякога се събират по двама-трима в една седмица и се чудиш как да ги вкараш в график, особено през юли и август.

Те са от поколението на 50-годишните или прехвърлилите втората половина на 40-те си години. Онези, които първи се ометоха от България още през 1990 г., когато започваше голямата гладория и суматоха. Сега позастарели, поразочаровани, пооплешивели, някои позабогатели  и метнали някое кило на кръста за мъжете и на ханша за жените, те започват да се прибират за кратката си и изстрадана лятна отпуска с едно единствено желание - да се видят с колкото се може повече хора, които крепят единствената им нишка с тая страна България. Място, което те едновременно хем презират, хем им липсва.

Само че въпросните крепители на нишката, които са останали тук, също са поостарели, преживели вечната криза на прехода и вече поели ударите на очертаващата се като вечна за България световна икономическа криза. Те също са пооплешивели и понадебелели, поувехнали в ентусиазма и надеждите си. Изобщо - те не са във ваканция, а прииждащите емигранти са. Освен че искат забавление, емигрантите искат и разбиране. А точно това идва малко в повече.

Разбирането означава да се превърнете в нещо средно между психиатър и много близък роднина. Въпросната особена позиция се изразява в това да изслушате мотивацията им защо са заминали, да ги убедите, че не са сбъркали, да им кажете, че вечно ще живеят в съзнанието ви и да изразите възхищението си от техния неотразим успех.

“Ти знаеш ли какво е да си чиновник в социалната служба на Австрия”, гордо заявява стара позната, на която от 300 м й личи, че е фрустрирана до смърт и има тайни проблеми с алкохола. След това ви обяснява, че това едва ли не е следващата по важност позиция в Европейския съюз, след шефа на Европейската централна банка. Вие с разбиране кимате, защото ви предстоят още срещи със завърнали се в отпуска емигранти и се чудите дали ще можете да изслушате дивотиите им със същото търпение.

Проблемът на летните отпускари-емигранти е, че се опитват да възстановят младежкия си ентусиазъм и отношения с приятелите във време, когато те безвъзвратно са отминали. Ако ще и Василиса Прекрасна да е, след като повече от 20 години почти не сте се виждали, едва ли ще изпаднете в див възторг от предстоящата среща, защото споменът за въпросния човек е твърде избледнял.

Нямате нищо против тези хора, но те просто не са в центъра на съзнанието ви, а често нямате време да го вместите в графика си. Емигрантът обаче не знае това, а ако го научи, страхотно ще се огорчи. Вие не искате да му причините подобно негативно усещане. Пред въпросната среща с него ви наляга големият въпрос: “Ами сега какво ще си говорим?”

В интерес на истината това не е основен проблем, защото емигрантът в отпуска говори като латерна. От време на време се опитва да изпревари в бърборенето сам себе си. Сега той наваксва дългото мълчание и отронване на служебни любезности сред колегите си в чужбина. При това, там той го прави много внимателно. Сега не е нужно да внимава и може да говори за неща и хора, за които вие сте единствените му събеседници.

По тази причина затъвате в безкрайно припомняне на учителки, съученици, приятели, стари гаджета, обикновени пияндета и полудеградирали типове, които в средата на 80-те са давали големи надежди. Чат-пат за цвят се споменава и някой умрял. От този разговор в главата ви става същински качамак, уморен сте от надвикването и се чудите как ще изкарате утрешния ден, защото се е наложило да седите в някой бар с емигранта в отпуска до 2 часа след полунощ.

Ако им откажете среща с благовиден предлог, ще последват още около поне 5-6 обаждания. И понеже сте възпитан и не желаете да обиждате човек, с когото ви свързва отиващата си младост, решавате да изтърпите рандевуто, дори и с цената на недоспиване и главобол на следващия ден. Все пак не сте дотолкова коравосърдечен.

Емигрантството е почти постоянно отсъствие от определена действителност и скачането в нея за седмица-две не носи особено удоволствие нито за госта, нито за посрещачите му. Както не е приятно да влезеш в залата по средата на представлението.

Ужасно тъжно е да си признаеш, че нещо си е отишло завинаги, но все пак хора с далеч по-голяма, дори и физическа близост, се разделят. Навярно сте виждали отпускари от Западна Европа, които с надежда отброяват дните, които остават до края на отпуската им. Тук те се чувстват като чужди сред свои, а там вече се усещат като свои сред чужди, ако използваме заглавието от филма на Никита Михалков. Но посещението на България е ритуал, в които трябва да участвате и вие. Отрежда ви се роля на втори герой в пиесата, който помага за изявата на главния.

След известни, близо 20-годишни наблюдения, се различават няколко основни типа емигранти.

Първият е на неподправения и откровен лузър-неудачник, който се опитва да се представи за велик. Той стръвно напада българската действителност, има страхотно мнение за политическите процеси в света, може да ви каже интересни неща за това как се мият кенефите в Канада, например. Но в крайна сметка разговорът с него е като шум в ушите. Той обича да се фукляви, но за работата си почти нищо не говори. А ако спомене нещо, то звучи като “супервазър при третия вицепрезидент в отдел “Озонови разработки”. С тая  усукана терминология той цели да ви омаломощава и повече да не го питате. Защото тогава ще му се наложи да обяснява с какъв зор е спестил парите от социала, с които да се добере до престарелите си родители.

Вторият тип привидно е по-овладян.  От тези емигранти лъха спокойствие и сигурност и познаване на страната, в която са се преселили. Имат чуждоземни маниери, малко повече, отколкото трябва. Работата им е прилична, а дрехите добри и дори маркови. Понякога за вкус в говора им на български се прокрадва лек акцент, а в жестовете - европейски стил. Тази група е готова да изпадне в умиление пред всеки буркан с лютеница или парче луканка. Да покажат колко им липсват тези неща в пустата чужбина. Но също може да сте свидетели на зверска истерия след някоя и друга водка. Тогава истинската им същност лъсва и се разбира, че не са шлифовани продукти на Запада, а обикновени нашенски простаци, които озверено избиват комплексите си на чужденци в собствената си страна, използвайки за повод неравните тротоари, например. Тогава може да чуете от тях и доста отвратителни неща за България и българите.

Третият тип са притиснатите напоследък от живота хора, които нямат време да театралничат, а работят по принуда в чужбина като гурбетчии, за да изхранват семействата си или родителите си, останали в малки градчета и села в България. Предвид ангажираността със собственото си оцеляване, те не се занимават с други паралели между България и останалия свят, освен чисто икономическите и недостига на пари.

Четвъртият тип са хора, на които им писва да се преструват, чувстват се отчуждени от действителността, в която живеят там. Те просто се прибират завинаги. Малко са и затова ги показват по вестници и телевизии, както някакви леко екстравагантни идиоти.

И петият тип - истински успелите емигранти. И те са малко и понеже наистина са успели, няма да ви направят впечатление. Това са хора, които имат реална преценка какво са постигнали, реална преценка за България и реална преценка за самите себе си. Те не се налага да се представят за такива каквито не са, защото и това, което са, е много. Те са истински космополити и по тази причина не се налага да псуват българите като се напият. Те знаят предимствата и недостатъците на България и то без да сантименталничат или да си правят излишни илюзии. Те са заможни, харесвани и често мислят за собствената си реализации, понякога дори и пак в пределите на България.

Толкова за емигрантите и техните летни отпуски. Нека не оставяме впечатлението, че тези хора не трябва да се връщат в България. Това просто би било абсолютно несъстоятелно. Дори е хубаво да го правят колкото пъти си поискат. Всичко казано дотук обаче има за цел да изтъкне, че хората, които ги посрещат, не са единствено краткотрайни сътрапезници и аниматори на партита, а имат своите проблеми и грижи, дори и през лятото.

Просто гостите трябва да разберат, че истинската оценка за тях, съпроводена с уважение и симпатия, ще дойде от естественото им поведение и проява на разбиране към околните. В крайна сметка дистанцията на времето е непреодолима и с това трябва да се примирим. Но не е лошо да оставиш поне добро чувство.

Виж още по темата:

А летният терор върху емигрантите, Гоше?

Емигрантите и войната “ние тук – те там”