Константин Павлов - Комитата. Снимка: личен архив

За кой ли път се замислям за това как се ражда и израства нашето бъдеще, за да се превърне в настояще.

Пак е на дневен ред най-лошата добра новина – живеем във време, което дава обилна храна за размисли, проповеди, манифести и анализи. Саркастиците могат да острят до безкрай злъчните си пера, – текстовете се получават ярки, запомнящи се, като че ли „докоснати“ от нещо абсолютно.

Впечатлен съм днес от Евгений Дайнов, Огнян Минчев, Радан Кънев. Иво Христов, отделно и kafene.net е пълно с анализи, които не бива да се пропускат. Литературната активност предшества големи сътресения, затова и хората на перото никой не ги обича и гледа да ги сбута някъде отстрани – щом са се разписали, следват неприятни неща.

Преди няколко години в България се живееше толкова добре, колкото никога досега в историята ѝ след 1878 г. и, признавам, сведенията ми за 1911 г. и 1939 г. са доста рехави. Наистина, деветте години между 1997 и 2008 се случиха поради щастливото съвпадение на няколко исторически обстоятелства, като основите на просперитета със сигурност бяха положени от правителството на Иван Костов. Така или иначе прогресът беше видим, за пръв път от началото на съзнателния ми живот, след 1997 г. развитието на обществото имаше посока нагоре.

Не знам как е при другите народи, но при българския народ противопоставянето на модерността се прави с цинизъм. Алеко Константинов, който пръв с кожата си усещаше бъдещето, много преди другите, облече този цинизъм в ямурлука на литературната класика. Този цинизъм е точно обратното на обществотворчеството, той е основан на дълбокото недоверие, подозрение (и може би горчилка?) към способността да се постига нещо добро ЗА ВСИЧКИ, извън рода и семейството.

Тази ретроградна настройка, която се преражда от поколение в поколение, която прескача като проказа между всякакви управляващи елити, е формулирането на личния успех като успех на гърба на другите, като успех извън другите, извън обществото, успех на цената на експлоатиране на обществото (и в краен случай дори цената на разрушаването му).

За разлика от нея, градивната идея за успех В ОБЩЕСТВОТО, която трябва да ѝ противопоставим, засега почти винаги е била по-слабата страна. За съжаление, силните текстове по-горе са само първата стъпка към успеха и просперитета в обществото а не над или извън него. Начело на държавата стои човек, който винаги ще ви сервира тази реплика, която очаквате да чуете.Той чу, че когато животът беше най-добър, когато личното настояще и донякъде бъдещето бяха почти решени задачи, той чу че това, което предизвикваше най-остър конфликт на почти-задоволените, на неинтересуващите се от политика, но забогатяващи циници с реалността беше именно общото пространство, в най-елементарен и тесен смисъл, като пътища, магистрали и метро, именно като нишката между отделните лични оазиси, а не като „грижата“ за общата среда.

Точно по общата среда ще го познаете. Скрит зад стените и дуварите на жилището си, отделен от климатика и стъклата на колата от обществото, единствено пътищата предизвикваха остра негативна реакция у циника, който не можеше да преживее, че личната му победа все пак е свързана с една тънка пътечка към ОБЩАТА реалност.

Тук не става дума за някакво издълбоко стратегическо виждане на сегашната власт. Тук става дума за „даване“ на точно това, от което циниците имат нужда, за да не престанат да бъдат циници и да завършат оформянето на дистанцирания си свят, който може понякога да бъде наблюдаван от хеликоптер.

За мен всичко - от гротеската в съдебната система, през чудодейното преобразяване на едри бандити в политически лица, през боклука и дупките по улиците, през презастроената и унищожена природа, през и дори фактът, че начело на държавата стои човек, който трябва да „дава“, защото не са много тия, които искат да си цапат ръцете с политика, протести или активна позиция (което е едно и също), през флашки и сересета, вестникарските парцали, чалгата, гетата, кухотата на тв форматите, кризата в литературата – всичко това е израз на победата на цинизма, който е на власт поне от 6-10 години насам.

Не съм много убеден, че имаме бъдеще, ако не свалим от власт цинизма възможно най-скоро и без да го заменяме с нов такъв. Сигурно ще има възражения, че съм наивен, че цинизмът е същността на модерното време. Ами не сте прави. Всичките тия, които проповядват цинизъм – от Бай Ганьо до ДС и националноотговорните редактори на медии, всъщност искат това от вас - да повярвате, че сте като тях. И тогава местенцето им е сигурно.

Погледнете най-богатите хора в света какво правят с богатството си. Доброволно, държа да подчертая.

Признаците за натрупване на положителна енергия са вече налице.

Заглавието е на редакцията. От блога на Константин Павлов Бели байтове за черни дни