Да свиря на улицата в Париж…

сп. Либерален преглед

Ицко Финци. Снимка: Булфото

Да свиря на улицата в Париж… Какво ме теглеше? Не знам. Когато бях за пръв път там, спирах се и дълго ги слушах. Улични музиканти тогава в София нямаше. Бяха забранени. А тези… Имаше такива изкусни майстори… Имаше и хора, които просто пускаха една и съща плоча на портативен грамофон. В метрото или пред седналите по кафенетата на тротоара, или в градинките… Имаше гълта-чи на огньове… Какви ли нямаше.

Опитът ми на „уличен музикант“ беше от една Нова година в София. Посрещнахме я у Джони Пенков. Като мина дванайсет часът, той ни подкара навън: един с дайре, друг с детско барабанче, трети с чинели, мене – с цигулка­та. И цялата компания – тръгнахме. В снежната нощ зас­танахме на ъгъла на две главни улици и засвирихме стари шлагери, банални песни. Събраха се доста хора – всички весели, току-що пили за Новата година. Смееха се, пееха с нас, танцуваха. После Джони изведнъж си свали шапката и я протегна към веселящите се. Мина край всички уж на шега, но събра пари. Всички даваха. Особено вълнение ме обхвана. Дотук всичко беше на игра, но парите бяха на­истина. Хвана ме срам! Вече бях актьор. Нахлупих си нис­ко шапката, за да не ме познаят. Изглеждаше ми недо­стойно. Аз бях възпитан в срам от парите, спечелени без труд, в срам от разговорите за пари. Аз знаех: човекът е създаден да твори, а не да печели пари. Парите са сред­ство да живееш, а не цел. Но нали сега веселим хората, ние сме смешни, забавни, правим представление. И значи за това плащат. О! – сетих се – нали е Нова година? Сур­вакарите как взимат? Ние сме сурвакари – така си казах и се утеших.

И ето ме в Париж, нося си цигулката с твърдото на­мерение да опитам и аз, да „скоча в пропастта“, да се пре-срамя. Имах приятелка българка, професионална цигулар­ка, беше се залюбила с французин китарист и останала завинаги при него. Бях им на гости. Те – във финансова криза. Тя беше без работа, той отиваше войник. Казах й: „Хайде да свирим заедно на улицата! Ще събереш пари.“ Тя каза, че отдавна си го е мислила.

На другия ден отидохме в една нотна книжарница и избрахме цигулкови дуети от Бах. (Бях убеден, че това е Йохан Себастиан Бах, а много по-късно открих, че бил Йохан Кристиан Бах – един от синовете на стария.) Цял следобед репетирахме. Тя ми предостави партията на първа цигулка, въпреки че аз бях любителят. Красиви дуети, ме­лодични и не сложни. Тя ме похвали. Аз се окуражих. Бяхме нетърпеливи. Още същата вечер излязохме да си търсим място на някоя от станциите на метрото.

Но аз съм се подготвил: бях си направил маска от черен картон, скриваща цялото ми лице, заоблена в долна­та част, където е брадичката, с две дупки за очите и с лас­тик отзад. Нищо друго. Казвах си: „Ако минат българи, да няма как да ме познаят! Да няма опасност после някой, като се върне в София, да каже някъде, че е видял артиста Ицко Финци да проси по улиците на Париж.“

Дълго се лутахме из разни станции на метрото -търсехме подходящо място. Намерихме едно, сложих си маската и почнахме. Но ставаше силно течение: нотите хвърчаха от пултовете, спирахме, събирахме ги, почвахме наново… Хората минаваха забързани – никакво внимание, нито един франк в отворения калъф пред нас. Падение! Смут в душите. Толкова ли сме слаби?

Преместихме се на ново място. Да, нямаше течение, но никой не минаваше.

И тогава решихме да се качим на Монмартър – онзи хълм с художниците, с тълпите от туристи. Заехме един ъгъл. И засвирихме.

Омагьосан кръг: колкото пó не ти обръщат внима­ние, толкова по-лошо свириш. И понеже свириш лошо – никой не ти обръща внимание.

Тогава Цеца – така се казваше цигуларката – каза: „Остави ме да изсвиря нещо сама наизуст!“ Засвири. И първите франкове дръннаха в кутията. Обвзе ме ревност. Казах й: „Нека сега аз да опитам!“ И – о, чудо! – хората почнаха да се спират, да се заслушват. Ръкопляскаха! И после пускаха монети! Свирех най-най-различни парчета: салонни пиеси, Вивалди, неща, които съм учил още като ученик, неща, които знаех по слух от радиото – италиан­ски, руски, френски, испански… Някои от публиката поч­наха да искат свои любими парчета – нещо от Битълсите, Компарсита… Аз ги можех! Бяха туристи от разни страни, от разни континенти. Минаваше дванайсет, един часът, но хълмът все беше пълен с хора. Лампите светеха. Всички заведения работеха, художниците рисуваха моделите си. Гъмжеше. И ние жънехме успех! Стояха прави пред нас, край нас, ръкопляскаха…

Душата ми ликуваше: не се радвах на парите, а на победата си над срама. Парите всъщност ми доказваха, че покорявам публиката. Те са признанието. Не получавах милостиня. Получавах награда, слава. И се изпълвах с ня­какво чувство за свобода. „Аз ставам гражданин на света! Аз мога да живея на всяка точка от земното кълбо и да се препитавам от собственото си свирене! Аз не завися от никого. Аз съм свободен човек! Аз съм гражданин на све­та!“ Усещах, че засвирвам все по-добре, с нови нюанси, по-чувствено, по-патетично. Позволявах си обрати, чуп­ки, можех да импровизирам… И си казвах: Да, любител съм, но не е ли възможно тъкмо това да е ценното? Свир­нята ми именно заради това има стойност на изкуство. Та­кова, каквото има, да речем, в картините на Русо Митнича­ря. Той също е бил любител. Има наивизъм в живописта – велико течение. Защо да не е възможен и наивизъм в му­зиката? И той да е особен стил? Нов! Може! Ето – публи­ката го разбира – чуй! – звън на монети. И то след ръко­пляскания!“

На следващия ден намерихме идеално място в мет­рото на Place dе l’Opera. И още по-голямо въодушевление ни обзе. Аз пак бях с маска. Сега вече и дуетите ни ставаха добре. Не добре – прекрасно. Пространството беше с чу­десна акустика. Ние се чувствахме като на концерт – пуб­ликата слушаше крайно съсредоточено. Докато свирех, един надникна иззад маската отстрани, повдигна я с пръст – искаше да разбере кой съм всъщност. Да не би да съм някаква известна личност? Или крия грозен белег на лице­то си? В паузата една жена се приближи и ме попита: „Да, да, зная, вие сигурно сте от преподавателите на Музикал­ната академия? Сега сте в стачка, нали?“ Друга жена каза: „Извинете, аз съм от провинцията, току-що дойдох, мно­го ви моля, бихте ли изсвирили още веднъж отначало пос­ледната пиеса?“ И остави в калъфа цели 50 франка. Дойдо­ха трима мъже, извиниха се, единият от тях си показа знач­ката изпод ревера, каза, че са от полицията на метрото, и ни попита имаме ли разрешение да свирим. „А трябва ли да имаме?“ – „Естествено!“ – „В такъв случай нека да си довършим пиесата и веднага напускаме! Този дует е от Йохан Себастиян Бах!“ Полицаят каза: „Не! Ще си събе­рете нотите и триножниците и ще си отидете. А след като ние се отдалечим, ако искате, можете да се върнете…“ Ка­зах си: ние сме разкъртили душите и на полицаите… Те са усетили, че тук се ражда нещо небивало… Не поискаха даже да си смъкна маската.

На представление или на концерт в залата седят хора, които са си купили билети. Дори и да не им харесва, те търпят и мълчат. Поне до антракта. Дали са пари. На ули­цата обаче могат да си продължат по пътя веднага щом им доскучае. И затова много велик се чувствах – хората стоя­ха, слушаха и дълго не си тръгваха. Какво откритие: улич­ното свирене е като лакмусова хартия дали си сполучил, или не!

Когато се върнах в София, на никого не смеех да раз­кажа какво щастие бях изпитал в Париж.

От сп. Либерален преглед

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.