Една българка под Купола на безсмъртните

Разговор с издателката Доротея Монова

в. Култура

Доротея Монова. Снимка: от тв екрана

Доротея Монова е управител на реномираното издателство „Парадокс“, основано от нея и Цветан Милев през 1991 г., завършила е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Неотдавна е поканена от белгийския писател и кинорежисьор Франсоа Вейерганс в неговия Комитет на шпагата и на церемонията по приемането му във Френската академия.

– Първият и най-труден въпрос: каква литературна и издателска сцена предполага церемонията, на която бяхте поканена да присъствате лично от Франсоа Вейерганс –  официалният му прием за член на Френската академия? И, както се казва, обявяването му за „безсмъртен”?

– Сцената не е точно литературно-издателска в съвременния смисъл, защото членството във Френската академия не е литературна награда, а и не всички академици са писатели. Но, казано с едно дума – мноооговековна. По-точно, 376-годишна. Понеже много старателно се готвих за участието си в церемонията, а на входа ми поискаха само поканата, без да ме препитват, нека споделя наученото. Академията е основана през 1635 г. от кардинал дьо Ришельо, който лично определя нейния статут и регламент. Акредитивните й писма, разбира се, са подписани от Луи ХIII, но с това неговата роля май се изчерпва. Не съм сигурна дали той наистина е бил толкова безхарактерен, тъй като всичко, което знам за него, идва от изключително надеждния исторически извор, известен като „Тримата мускетари” – хубав пример за силата на литературното митотворчество. Но в конкретния случай съм склонна да се доверя на Дюма-баща, защото академиците са се отчитали лично пред кардинала.

– Какви са техните задължения?

– Основната работа, която Ришельо им възлага, е да обособят френския език, да създадат неговите правила – т.е. граматика, и да го направят разбираем за всички. Очевидно господин кардиналът като мъдър държавник е направил осъвременен за епохата си прочит на библейското „в началото бе словото”. И си е дал сметка, че изграждането на модерна и просперираща държава е невъзможно без собствен език и книжовност. Образно казано, е решил да преведе горното изречение от латински на френски, а и не само него. И за да вдъхне кураж на 40-те си мъченици (първоначално са били по-малко) за епохалното им дело, а и да им повдигне авторитета, ги обявява предварително за „безсмъртни”, каквито те си остават и до днес.

Като първа логична стъпка в дейността им е писането на речник, чието първо издание вижда бял свят през 1694 г. Следват още седем, а съвременните академици в момента се трудят над деветото издание, чието публикуване започва през 1992 г., а краят му не се вижда. Предполага се, че част от проблемите им днес идват не от мъртвия латински, а от динамично развиващия се език на съвременните технологии, който поставя ребром въпроса за границата на националната идентичност при употреба на международния сленг. Затова нека признаем с уважение факта, че французите си имат собствена дума за компютър и се опитват да наложат и собствена дума за SMS. Точно за това, последното, се бори нововъведеният под купола на 16 юни 2011 г. „безсмъртен”, който, за ужас на българския си издател – моя милост, я употребява в собствените си текстове и я е приел като лична кауза.

– Значи, освен блясъка, има и много работа…

– Ами, първо работата, после блясъка. Какво е било преди повече от три века и половина началното салдо между слава и материално покритие, не успях да разбера, но днес превес определено имат славата и престижът срещу символичните 120 евро на месец и правото на безплатен обществен транспорт и работа в полза на обществото. И въобще, нищо не им е дадено на готово. Първите академици се събират по домовете си; чак през 1672 г. ги пускат да заседават в Лувъра и едва век и половина по-късно (и пет пълни „преработени и допълнени издания” на речника), през 1805-а, ги настаняват под Куполана кея „Конти” заедно с останалите четири академии на науките и изкуствата. Така на едно място съвсем не символично и не случайно бива събран интелектуалният – и научен, и артистичен – световен елит (останалите четири академии имат специални квоти за чужденци), обединен в лоното на Института на Франция, провъзгласен за Парламент на учените. Разтълкувайте си корена на думата „парламент” от латински и ще стигнете пак до „слово” и до „говоря”. А говоренето на академиците е по-почитано от това на политиците, то дори обикновено го предшества. Трябва да вметна, че съвсем искрено ме побиват тръпки на респект. Защото Франция знае, и това е многовековно знание, какво е духовен елит на нацията и каква почит трябва да му се отдава.

– Да се върнем към церемонията на 16 юни, на която сте присъствали. Какво е специфичното за нея?

Франсоа Вейерганс с шпагата на Морис Бежар и зелената униформа на „безсмъртен“. Снимка: АФП/БТА

– Това е т. нар. официален прием под Купола на кея Конти – в случая на Франсоа Вейерганс, режисьор и писател, единственият, който е едновременно носител на двете „антагонистични” награди „Рьонодо” и „Гонкур”. Но този прием е само щастливата развръзка на една строго протоколна процедура, която понякога се точи с години и не рядко въобще не свършва щастливо. Основните символите на Института на Франция, задължителен атрибут за всеки негов член, са прословутата бродирана униформа, известна в цял свят като аби вер, и личната шпага. Само да вметна, че всеки сам си ги плаща, но ако някой иска да носи аби вер по някакъв повод в чужбина, трябва да получи писменото съгласие на Ке Д’Орсе. Със символите на Франция няма шега! Те се носят от всички членове на петте академии, но само създадената от Ришельо Френска академия с нейните 40 на брой кресла или фотьойли, ако предпочитате, дава статут на „безсмъртие”. Креслата са номерирани, заемат се пожизнено и само при кончината на някой от академиците се обявява „вакантност”. Обявява се няколкомесечна процедура по подаване и приемане на кандидатури. Кандидатите не се предлагат от държавни или обществени организации или комитети, а изявяват волята си лично с писмо до Постоянния секретар. На практика, може да се кандидатира всеки без ограничение – от обущаря, земеделеца и чиновника до бившия виден политик или дори бившия президент на републиката – какъвто е случаят с г-жа Симон Вейл и Валери Жискар Д’Естен. И те са длъжни да го допуснат до гласуване. Никой не може административно да бъде дисквалифициран.

– Демократизация на „безсмъртието”?

– Абсолютно, в най-чист и неподправен вид. Говорим все пак за държавата, измислила и дала на света девиза „свобода, равенство, братство”. Не случайно всички академици се титулуват помежду си „конфрер” – „събратя”.

– Как тогава се обръщат към г-жа Симон Вейл? (Смях.)

– А, те са политически коректни – имат си и дума „консьор”, а и г-жа Вейл не е единствената дама под Купола след пробива на Маргьорит Юрсенар, която става първата жена член на Академията през 1980 г. Да не говорим, че изключително престижната длъжност Постоянен секретар от 1999 г. насам се заема от Елен Карер Д’Анкос. В хода на кампанията си кандидатът моли за лични аудиенции всеки един от академиците, които може и да откажат да го приемат. Около тези срещи на четири очи се носят легенди – кой от кого е бил приет, колко време му е отделено, пил ли е кафе, изпуснал ли си е шлифера – всякакви знаци, които медиите тълкуват както си искат, или направо си измислят. Новоизбраният академик все още не е действащ, докато не се проведе церемонията, за която говорим. А това става също след дълга подготовка – бродират се униформи, изработват се шпаги и най-вече – пишат се двете церемониални речи – всяка от по 45 минути. Кандидат-академикът трябва да отдаде почит на своя предшественик по кресло с нещо като похвално слово. Някой от бъдещите му събратя, предварително определен от Постоянния секретар, го приветства с добре дошъл под Купола, като представя „живота и творчеството” му. И двете речи са резултат на многомесечен труд, защото се предполага задълбочено запознаване със съответната личност, както и демонстриране на висок стил и изящна словесност – т.нар. Élogе не е „отчетен доклад за дейността…”, а почти литературно произведение, което остава завинаги в архивите на Академията.

– Изненада ли появата на Вейерганс в Академията? Спорен или безспорен избор?

– Безспорен. Но не го казвам от пристрастие – абсолютно възхитителен е начинът, по който го направи. Съдете сами – той беше избран на 26 март 2009 в конкуренция с още 8 кандидати – най-големия наплив, откак съществува Академията. Постави кандидатурата си в последния възможно допустим срок – 5 март, при вече предсказани фаворити. И направи шеметна триседмична кампания – написа на ръка, с писалка, и изпрати на всеки от тогавашните академици лично писмо, в което изразява почитта си към него и творчеството му. Представяте ли си за какъв труд става въпрос? После каза пред медиите, че всяко писмо му е отнело по 6-7 часа и е било свързано с препрочитане на купища книги. Огромно е любопитството на хората към тези писма и мнозина си мечтаят някой ден да ги видят публикувани, защото безспорно това са трийсетина прекрасни есета върху творчеството на френските академици. Нееднократно се цитира писмото му до покойния вече Клод Леви-Строс, в което, освен всичко друго, му разказва как в средата на 60-те на парти в Лондон с Мик Джагър си говорили цяла нощ за него. По същия шеметен начин печели „Гонкур” ’2005 с романа си „Три дни при майка ми”, който е публикуван в последния момент, влиза за три седмици в „шорт-листата” на Академия Гонкур и… на смятания за безспорен фаворит Мишел Уелбек му се наложи да почака още 5 години.

– Да поговорим за самия почетен комитет, т.нар. Комитет на шпагата на Франсоа Вейерганс. Кои бяха в него, освен нобелистите Дорис Лесинг и Варгас Льоса?

– В комитета влизат приятели и съмишленици. Това е свързано с т.нар. церемония по връчване на шпагата, която се състоя в хотел „Лютесия” на 9 юни. Ясно е, че съвременните шпаги нямат смисъла на оръжие за самозащита и нападение, те са произведение на изкуството и всяка носи отличителните белези на характера и творчеството на притежателя си. Неписано правило от по-ново време изисква тя да бъде дар на новоизбрания академик от неговите приятели и почитатели. Понеже говорим за скъпоценни камъни и благородни метали, които не са подарък от френската държава, комитетът – в случая под председателството на известния меценат Пиер Берже, обявява дарителска сметка. Същото важи и за прословута „зелена дреха” – тя пък беше подарък от френската стилистка аньес б. Нищо не дразни с парвенющина. А в дадения случай пък беше много мило, че Франсоа Вейерганс беше избрал да носи шпагата на своя най-добър приятел – покойният Морис Бежар, който е бил член на Академията за изящни изкуства. В листата на Комитета му бяха включени фигури, като Т. С. Боил, Мартин Еймис, Силви Гилем, Изабел Юпер, Михаел Ханеке, Амос Оз, които само Вейерганс би могъл да обедини около себе си. Но също и имена като Ай Вей Вей, китайски творец в опасност, Джафар Панахи, ирански кинематографист – жест, който му прави чест. Естествено, двамата му френски издатели – Антоан Галимар и прословутият Оливие Нора, приятелите му от балет „Бежар”, Коста Гаврас, Мишел Пиколи, книжари и издатели от различни страни…

– Как се озовахте в Комитета на шпагата?

– С връзки, естествено. (Смях.) Мисля, че благодарение на любопитството ми към света и литературата. Към „Светът, който съществува, за да се превърна в книга”, както е казал друг велик французин – Стефан Маларме, което стана и девиз на издателство „Парадокс”. Искам първо да направя малко, но необходимо отклонение. Понеже пътят до купола на кея Конти е малко дългичък – ни повече, ни по-малко 20 години. Бих искала да включа един цитат от текст, писан от покойния ми съпруг и съосновател на издателството „… създадено в незапомнени времена, през обгърнатата в мистика 1991 година, когато, пияно от демокрация, свободното слово плахо надзърташе от убежището си, а свободата на словото напрягаше крехки мишци, за да отхвърли безсмислиците на ХХ век и да запази единствено смислиците му. Тогава по земята още скитаха битници и хипари, хората се събираха да ознаменуват 10-годишнината от смъртта на Боб Марли, а Слепият Хорхе едва-що се бе захванал с пиромания. В онези времена моделите на Wonderbra и Victoria secrets бяха други, мобилните комуникации бяха кът, а в Синеморец имаше само изкушени от екзотика хора и нямаше дори идея за четиризвездния Bella Vista Beach Club. […] В такива времена се роди издателство „Парадокс”, което по-късно щеше да бъде наречено култово.”

Мисля, че това е първата част от отговора на въпроса – духът на издателството като цяло, последователната му политика на търсене на другите книги, която впечатлява както с беклиста си, така и с новата си издателска програма. Резултат на петгодишен труд, тя вече започва да оформя физиономията си на пазара. В един момент „Америка ХХ в.” за мен беше изчерпана като интелектуален и емоционален потенциал. Започнах да се интересувам от съвременните литературни процеси в Европа, особено в Източна, и тогава открих много нови автори и нови литературни стойности. Търговците пак викнаха по мен „кви са тия румънци, дето ги издаваш, тия украинци, поляци, ужас, кой ще ги чете…” Ами, който е любопитен, той да ги чете. Съдбата беше благосклонна към мен и често пъти личното ми запознанство и кореспонденция с тях предхождаше издаването на техните книги. Така се запознах с изключителната дама на румънската поезия Нора Юга, с Чезар Паул-Бадеску, с невероятната Аслъ Ердоган, с която се срещахме и в Истанбул, и във Франкфурт… Поддържам лична кореспонденция с Юрий Андрухович, която е в стил rock’n roll for ever, а той ми отговаря Long live rock’n roll. Пазя като много специален спомен личното писмо на друг член на Френската академия – обожавания от мен Жан Д’ Ормесон – също написано на ръка, с писалка – явно академичен подход. С него се запознах на Салона на книгата в Париж миналата година. Толкова искрено ме прегръщаше и само повтаряше: „Това е историческа среща, моята българска издателка, моята българска издателка…”

Тези приятелства ми дават много енергия, отварят ми нови хоризонти. Защото нашият вече много ми окъся, а и не можеш да се развиваш, ако цял живот се съизмерваш само със себе си. И благодарение на тях отидох под Купола на Академията със самочувствието на европейски издател, не просто на български. Смятам, че тези усилия си заслужават и само това е начинът България да я има на литературната карта на Европа. Не може български журналист, с претенции за писател, да казва:”Този Андрухович никой не го знае тука, няма да пускам материал за него.” Ами, братче мили – това, че ти не само не го знаеш, но дори и не искаш да научиш кой е, само ме навежда на мисълта, че няма да прескочиш никога отвъд Пирот. Защото него, освен родната му Украйна, и половин Европа го боготвори, а тебе? Тази ригидност на съзнанието и леност на духа, гарнирани с грандиозно самочувствие, са нещата, които ни обричат на вечна „котловинност”. С този подход, както е казал любимият ми Венечка Ерофеев, „все ще се опитваме да видим Кремъл и все ще стигаме до бюфета на Курската гара”.

Така че познанството ми с Франсоа Вейерганс не е някакво изключение. То стана случайно, при едно негово идване в България, но ако аз не бях проявила любопитство, можех да отговоря на френските му издатели, които ми се обадиха тогава, че съм заета. Още не бях прочела изпратената ми книга, нито бях решила дали да го издавам. Той ме попита какво мисля за „Три дни при майка ми”, а аз му казах, че не съм я чела. Човекът го прие най-нормално: „Е, когато имате време…” Попитах го какво прави в България, познава ли други българи. Той каза, че съм първата българка, с която се запознава и по принцип оглежда места за снимки на филм по негов сценарий. Тъкмо щял да тръгва за Монреал, когато приятели кинаджии му се обадили, че снимат тук и той си сменил полета. Беше разгледал града, Археологически музей, Националната галерия, нелепите ни бутици по „Витошка”. Но не знаел как да стигне до покрайнините, искаше да види крайните квартали. На мен се падна честта да го разведа из „Люлин” и Филиповци. Така, парадоксално казано, понякога пътят към кея Конти може да тръгне и от Филиповци, само трябва да имаш търпението и любопитството да го извървиш.

От в. Култура

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.