Преходът – хипотетичният финал

Едвин Сугарев

Приключил ли е българският преход към демокрация? Стигнахме ли вече там, закъдето се бяхме запътили?

Отговорът на този въпрос е гореща точка в политическите и експертни дискусии от поне няколко години насам. Мненията са полярни, а споровете – разгорещени. което между впрочем е доста учудващо, тъй като общото недоволство от лошото качество на живота би трябвало да бъде решаващ аргумент за това, че преходът не е постигнал целите си – независимо от това дали е останал просто недовършен – или пък в някакъв момент страната ни е поела в грешна посока.

Тъкмо постигането на набелязаните цели е основният аргумент за неговата завършеност. Още през 2007 г. Андрей Райчев, Кънчо Стойчев и още ред политолози убеждаваха българите, че преходът е завършил и България е пристигнала там, за където се е била запътила: при демократичните права и свободи, пазарната икономика, членството в ЕС и НАТО. Няма как да не забележим обаче, че тази теза е застъпвана преди всичко от леви политици и политолози – и преди всичко тези на управляващата тогава тройна коалиция.

Иначе казано – управляващата левица би искала преходът да е завършил. Би искала – защото вече е изпълнила своите заветни цели – и е напълно закономерно да ненавижда промяната, като се грижи само за запазване на политическото статукво, издигнало на върхови позиции синовете на някогашните членове на комунистическото Политбюро.

В този смисъл преходът за тях наистина е завършен: те са получили властта плюс една табуирана по време на “реалния” социализъм придобивка – възможността да бъдат богати и да демонстрират открито това свое богатство.

Би трябвало да се запитаме обаче – а в какво се състои промяната? В разместване на политическите структури и обръщане на политическите полюси, в смяна на икономическата логика и разтваряне хоризонта на хипотетичните възможности – или в нещо много по-съществено? Само макрополитически и макроикономически измерения ли има българският преход – или има и други, по-трудно забележими, но не по-малко значими измерения – психологически, морални, свързани с човешкото достойнство, с човешката вяра и надежда, с осмислянето на битието от гледна точка на някаква не толкова преходна ценностна система? Какво превръща поданика в гражданин и диктатурата в демокрация: само нормативните и институционални параметри на системата или отговорността на човека към общото живеене?

Или: какво крепи една държава и какво я прави “нормална” за живеене? Съвкупността от институции, норми и правила – или готовността на отделния човек да ги спазва, но и да ги съизмерва спрямо собствената си ценностна мяра; да бъде критичен към тях и готов да се бори за тяхната промяна, ако те се окажат недалновидни и несправедливи?

Или – ако трябва да обобщя – с какво се измерва постигнатият преход – само с институционални реформи и промени ли – или и с промени в обществените нагласи и индивидуалните съзнания?

Погледнат от тази гледна точка, българският преход не само че не е приключил – нещо по-лошо, той е регресивен в много отношения. Първо: заради почти пълното изчерпване на обществената енергия, която единствено би могла да гарантира неговите позитивни тенденции. Тя беше много висока в началото, а днес е драматично липсваща – което позволява вместо модел на промяната да се наложи друг един модел, който бих определил като инвариантен политически цинизъм. Вече никой не вярва в щастливия финал на прехода – той се е превърнал в мръсна дума – и дори нещо повече – все по-често самите политици го определят така.

Второ: преходът не създаде гражданско общество, гражданско съзнание и самочувствие. Поне според мен тъкмо тяхното създаване би трябвало да бъде неговата ясно заявена цел – а тяхната липса не само би могла, но и директно е основната причина за неговия провал.

Вместо да се превърнат в личности, които държат съдбата си в своите ръце и носят отговорност за своите действия, както и за общата национална съдба, българите продължават да бъдат инертна, анонимна маса, която все така чака някой друг да й реши проблемите – да определи кое е добро и кое – зло, да награждава и да наказва, да определя параметрите и стила на живот.

Това е инерционният модел на поданика в голямата социалистическа държава – голяма заради това, че остава много малко място за личността с нейните желания, амбиции и отговорности. И докато този модел определя нашето общо живеене, всички демократични знаци и стойности ще имат само и единствено декоративна функция.

Трето: тази фасадност на общественото битие се прехвърля и във всички осветени от законите сфери и институции: вместо да се демократизира, животът се бюрократизира, стагнира се, превръща се в карикатура на нормалната държавност. Съдът е независим, но присъдите му не са – те зависят пряко от имуществения статус и властовите възможности на подсъдимите. Бизнесът е свободен, но успява да просперира само при яки връзки с държавата. Полицията се бори с престъпността: понякога срещу нея, а понякога заедно с нея и срещу закона – в зависимост от случая. Всеки има право да бъде избиран – но реално избираеми са тези, които имат достъп до финансови и властови ресурси. И прочее, и тъй нататък.

Бихме могли да продължим – има и четвърто, и пето, и шесто. Не това е важното обаче. Ако приемем, че финалът на прехода е постигането на ново качество на живот и ново равнище на общественото съзнание – то очевидно преходът не е завършил. Редно е да се запитаме: къде сме тогава? В началото, в средата, в края на пътя си към нормалността и демокрацията?

В една не толкова отдавнашна статия използвах старата библейска метафора: Мойсей е водил избрания народ 40 години сред пустинята – но не защото Галилея е толкова далеч от Египет. Водил го е, за да забрави робството, за да се превърнат людете му в свободни хора. Може би трябва да си спомним и за трудностите по този път – за Златния телец и за мора, пратен от Йехова.

И ние сме на път в такава пустиня – между роба и свободния човек. Изминали са 20 години. Остават още толкова. Нашият проблем обаче е, че си нямаме Мойсей, нямаме си и скрижали – или сме ги забравили, отказали сме се да вярваме в тях. Поради което е напълно възможно да се приближаваме към Содом и Гомор, вместо към Обетованата земя.

Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.