Необратимото увреждане на българската журналистика

„Телевизията образова“, казва единият от братята Маркс. „При вида на включен телевизор веднага се затварям в друга стая и започвам да чета.“

Карам на същия принцип от десетина години. Написах и благодарствено писмо до водещ:

„Откакто ми се точите цяла неделя, препрочетох Достоевски. Продължавайте все така, понеже смятам да захвана цялата поредица „Световна класика“!“

И все пак понякога се излагам на риск  - пускам си някой сутрешен блок.

Последно гледах телевизия в Деня без Бойко Борисов.

Водеща: Как ви хрумна да инициирате Ден без Бойко Борисов? Защо без Бойко Борисов?

Гост: Денят без Бойко Борисов…

Водеща: Не, чакайте! Защо да има Ден без Бойко Борисов? Защо ТОЧНО без Бойко Борисов?!

Гост: Денят без Бойко Борисов…

Водеща: Да не би нещо за преекспонирането на Бойко Борисов?!

Гост: Ние всички тука, организаторите, благодарим на хората, които се включиха в Деня без Бойко Борисов. Защото Денят без Бойко Борисов…

С вестниците е малко по-сложно, но и в това си има чалъм – следя ги като сводката на Дунав.

Днес в единия ми фаворит Бойко Борисов го има само на трета, пета, шеста и тринайста страница, което значи, че при Търну Мъгуреле има сериозен спад в сантиметрах и ще излети някой отговорен редактор.

В друг любим всекидневник обаче положението си е сан шанжман. Бойко започва още от първа и свършва чак на 18-а страница. Цитиран е предимно той, но е дадена думата на много „общественици”, които се изказват ласкаво за него. Един твърди, че корупцията на средно и ниско ниво „безспорно все още съществува, но във висшия ешелон на властта проблемът е решен.”

Третият вестник съм оставила за десерт, щото напоследък отбелязва все по-устремно „покачване”. Освен 13 снимки и дописки за Бойко Борисов, откривам интервю с гадателка, която разправя, че той е богоизбран и ни е изпратен от чужда цивилизация. Преди години тя видяла същото извънземно, което се появило над квартал „Бояна“, в собствения си тиган.

С един от малкото автори, които все още чета, пием кафе. Той е журналист на свободна практика, което е евфемизъм за безработен. Докато приказваме, отговарям на анкета за свободата на словото.

- Помниш ли Д.? – пита ме той.

Че как да не го помня!

Преди да почине от скоротечна цироза, Д. мечтаеше някой силен на деня да цъфне пред бюрото му и да го попита: „Колко?”

„Какво колко?” – дразнех го. „Колко е часът?”

„Колко струвам, разбира се!” – разпалваше се той. – „Не съм скъп. За една водка съм навит да изпиша целия тържествен комплект на Остап – с юбилейните му статии, със специалните му фейлетони!” – кикотеше се вече много пияният Д.

След дни го погребахме в „Бакърена фабрика”. Някой остави до гроба му пластмасова чашка с евтина водка. Беше сипал точно толкова, на колкото се беше оценил покойникът.

- Ще да е било преди 15 години – казвам безстрастно. – Жена му хлипаше, че намерила в болничното му шкафче статията на Димо Казасов за журналистиката.

-  „Кучешки занаят. Можеш – не можеш – никой не пита. Машината върви и ти си длъжен да мислиш и тогава, когато в главата ти е пустота, и тогава, когато там вилнее буря и гони далеч и мисъл, и идея” – цитира на мига интелигентният колега на свободна практика.

Мда, машината върви, главата ми е празна, а в анкетата ме питат дали съм приемала тезата на Андрей Райчев, че на журналистите се нареждало какво да пишат и това тъкмо бил същинският проблем.

Ами на мен не са нареждали, отговарям. И не се имам за герой, по-скоро за късметлия. В преобладаващата среда на зависимости, поръчки, откровен PR, изнудвания и професионални унижения моето си е рядък късмет. Но ако бях попаднала в издание, което в полунощ обръща линията от „Боко Тиквата” до „Похвално слово за Св. Евтимий Търновски” от Григорий Цамблак, нямаше ли да се съобразявам с табута и много предпазливо да минавам покрай зоните на мълчание?

Щях, май. Защото истинският проблем не е в това, че на журналистите им се нареждало. Те просто „си знаят”. Активни съучастници са в срутването на бариерата между власт и медии.

Точно това нанесе най-тежките поражения върху българската публичност, в която успя да нахлуе абсолютно всеки, възнамеряващ да осребри своето съучастие в представянето на измислената медийна реалност като самата реалност.

Маскирана зад думите “свободна и независима преса”, тази обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна и зависима публика – напълно лишена от предлагане на обективност, смисъл и култура. Оттам нататък опасният модел на нерегламентираното съжителство изгради всеобхватната олигархична конюнктура, извън която всеки от нас е нищо и никой. И този модел започна да се възпроизвежда от само себе си – все по-неприкрито, все по-неприлично.

Това отговарям, докато си мисля за Д.

Върху десетки, а може би върху стотици подобни на него, „стъпиха” медийните олигарси, винаги близки до текущото управление. Всички те си даваха сметка, че не струват повече от малка водка в пластмасова чашка, но свършиха най-мръсната, оттам и най-ценната работа, така че да се получи съвършената доходоносна симбиоза между началниците им и властта.

Тези болтчета, гайчици и бурмички легитимираха Голямата Корупция. Превърнаха я в основно правило за упражняването на професията, сведена до кучешки занаят.

„Горе” нека да обират мръвките, но ние „долу” си осигуряваме кокала. Малко ли е? И какво друго можем? Освен всичко, разполагаме с някаква мъничка власт да извличаме облаги чрез създаване на „връзки” или поне почерпки на аванта.

Такава среда, разбира се, постепенно абортира критичните гласове. Последните имат все по-малък шанс за оцеляване, бидейки разпознати като заплаха за статуквото. Тяхната територия все повече се стеснява. Куражът им все по-бързо изтлява. И ако в последния доклад на международната организация “Репортери без граници” България е на последно място в ЕС по свобода на пресата, а “Фрийдъм хаус” твърди, че журналистите ни са притиснати в ъгъла, за да бъдат защитени икономически, политически и криминални интереси, то и в двата случая става дума за вече трайно, почти необратимо увреждане.

Увреждането се нарича загуба на смисъл.

- Попълни ли анкетата? – пита ме безработният журналист с неразгадаем блясък в погледа.

Чак сега забелязвам, че в продължение на повече от час пие от чашата с „дълго кафе”. То – колкото и да е дълго, не свърша и не свършва.

- Много ти е станало бистро кафето…

- Доливам му вода – хихика се насреща ми.

После той става, качва се на една кашпа в градината на заведението и започва да говори:

„Ако ставаше дума единствено за разтръбяването на гръмовните успехи, които постига властта, това нямаше да е нито първата, нито последната мизерна демонстрация на медийно въртене с опашка. Това напиши! Напиши още, че всички ние – ето там ти, онази до теб, дето се смее, всички, всички тъпанари български, участваме в погрома над смисъла! Не ни пука за живота ни, ние сме мъртви. Това напиши!”

Иде ми да го замеря със салфетка. Червя се от срам. Извинявам се на хората от съседните маси, че е много готин, но пиян. Много пиян, но готин.

Предателство? Може би. Но какво да обяснявам на онези под кашпите. Че човекът страда от загуба на смисъл? Че и Д. вероятно е страдал от същото? Че сигурно и аз се заблуждавам, задето още вярвам в смисъла? Да, много е възможно да се заблуждавам. Много е възможно да участвам в схемата. Много е възможно, много.

Тръгвам си от болницата, където настаниха интелигентият колега на свободна практика. Докторката каза, че се е сринал емоционално.

„В такива случаи трябва да го хванете за ръка. Защо не сте го направила?”

Мълча. После тъпанарски изтърсвам:

- Много хора са честни, само защото са глупаци.

Струва ми се, че целият коридор ехти от смеха й.

- Достоевски? Господи, все Достоевски цитират! Бас държа, че ще ви видя скоро!

Виж още текстове от Любослава Русева в “Редута“