Трудни времена за диктаторите

Последното обръщение на Хосни Мубарак. Снимка: от тв екрана

Съдебният процес срещу бившия президент на Египет Хосни Мубарак бележи края на епохата, когато диктаторите можеха безконтролно да управляват, докогато пожелаят, а в случай на политически форсмажор да бягат при своите идеологически покровители.

Болният, 83-годишен Мубарак, управлявал Египет почти 30 години и принуден да се оттегли през февруари 2011 г. на фона на безсрочни масови улични протести, събрали милиони хора, е изправен пред съда. Това не е само съдът на египетския народ и тържество на закона (напротив, доста е съмнително дали процесът следва нормите на хуманизма и правото). Това, без преувеличение, е съдът на историята.

Според нейната присъда диктаторските режими, прикрити зад приказки за „специален път на развитие“, „суверенна демокрация“ или невиждана никъде „джамахирия“, оцеляват все по-трудно. „Специалният път“ свърши, щом приключи историческото противопоставяне на две системи – западната и съветската.

Противопоставяния все още има по света, някои дори се изостриха, но те вече не са борба за световно господство между две конкретни политически идеологии. Когато светът бе двуполюсен, разнородни диктатури можеха да намерят покровителство от стожерите на този свят, САЩ или Съветския съюз – зависи какъв „специален път“ бяха избрали съответните режими. Такива диктатори не само до голяма степен бяха издържани от своите „политически метрополии“ и закриляни от тях в идеологически план – можеха гарантирано да разчитат и на политическо убежище.

Последният ирански шах умря в Кайро (а след свалянето на Мубарак вдовицата на шаха, живееща в САЩ, за пръв път от 30 години не получи разрешение да посети гроба на Мохамад Реза Пахлави в Египет). Прогоненият филипински диктатор Маркос намери убежище на Хаваите. Държавният глава на ГДР Ерих Хонекер, за да не бъде арестуван от новата власт в Германия, избяга отначало в Москва, а после – след рухването на Съветския съюз, в Чили. Списъкът на спасените „наши кучи синове“ (една от легендите твърди, че Франклин Рузвелт нарекъл така никарагуанския диктатор Сомоса) може да бъде продължен.

Първи сигнал да се сложи край на тази епоха бе страшната гибел на румънския социалистически диктатор Николае Чаушеску – отсечената му глава и днес може да бъде нагледно предупреждение за автократите от всички бои и калибри. Някои социалистически диктатори обаче все още можеха да избягат в Съветския съюз или да разчитат на относителния хуманизъм на новите режими в страните им. Диктаторите, помитани от вълната на арабските революции, на практика нямат възможност за такъв предпазен ход.

Бившият президент на Тунис Зин ал Абидин бен Али успя навреме да избяга в Саудитска Арабия (подслонила някога диктатора Мобуту Сесе Секо от Заир и угандийския Иди Амин). Там намери закрила и сваленият на практика, но неотрекъл се още официално от поста президент на Йемен Али Абдула Салех. Всеки от двамата лидери бе управлявал общо взето толкова дълго, колкото и Мубарак.

Муамар Кадафи е натрупал „сланинка“ – пари от петрол, с които засега може да издържа войската, хвърлена в битки с въстаниците. Кадафи обаче няма къде да бяга от своята джамахирия: не би получил убежище нито в западните страни, нито в държавите от мюсюлманския свят, нито например в Русия.

Същите проблеми срещат и постсъветски корумпирани автокрации. Бившият президент на Киргизстан Аскар Акаев намери пристан в Москва, а приемникът му Курманбек Бакиев бе приютен от „последния диктатор в Европа“ Александър Лукашенко. Голям въпрос е къде ще ходи Лукашенко, ако не сполучи да се задържи на власт с оглед на растящите народни протести и икономическите проблеми: няма гаранция, че Русия ще го приеме, а западният свят със сигурност ще откаже. Всъщност остават само Венецуела, където все още управлява „приятелят Уго“, или Куба.

Диктаторите не слагат в сметката глобалните исторически промени, донесени от новата информационна ера: светът е вече неизмеримо по-отворен, чисто технологично е все по-трудно да държат народа в страх и неизвестност. Има наистина възможност да лавират между по-силните противоборстващи страни (както прави Лукашенко) или да се задържат на власт, използвайки енергийни ресурси (като Кадафи или Путин), но тя не гарантира на подобни режими предишната стабилност.

Това не означава, че например в арабския свят диктаторите, поели по „специален път на развитие“, се изместват от цивилизовани демократични сили. Това означава единствено, че самата стандартна диктаторска стратегия – безсрочно управление с използване на държавни активи като лична собственост, пада в капан и отива в затвора на историята.

„Специалните пътища на развитие“ свършиха за държавите по света. А диктатурите или автокрациите от всички видове и калибри влизат в непреодолимо противоречие с глобалното развитие на човечеството в днешната епоха – епоха на информационна отвореност, тотална икономическа взаимозависимост и предизвикателства, с които никоя държава не може да се справи сама.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.