СофияПловдивВарнаБургасРусе

Българинът, който открадна Чаплин – митовете не умират

И за една авантюра на Люба Кулезич, БНТ, НФЦ и вестниците

Гробът на Чарли Чаплин в Корсие сюр Веве. Снимка: Иван Бакалов

В нощта на 1 срещу 2 март 1978 г. гробът на световната филмова знаменитост Чарли Чаплин в малкото швейцарско селце Корсие сюр Веве, на брега на Женевското езеро, недалеч от Лозана, е разкопан, а ковчегът с тялото – изчезнал. Великият комик е погребан само преди два месеца. Умира в дома си на Бъдни вечер на 88 години.

Новината за кражбата гръмва по света. В малкото тихо гробище на Корсие сюр Веве се изсипват около 40-50 журналисти от цял свят и снимки на празния гроб се появяват по първите страници на стотици вестници. Светът е в шок, а в Швейцария, където подобно престъпление се случва за първи път, обявяват  посегателството за “Кражбата на века”.
Основната версия в началото гласи, че гробът е осквернен от неонацисти, които отмъщават за комичния образ на Хитлер от филма “Великия диктатор”. Малко след това – на 16 март 1978 г. в Италия е отвлечен от терористи бившият министър-председателят Алдо Моро. Исканията на похитителите са да бъдат освободени членове на “Червените бригади”. Появяват се слухове за връзка между двата случая.
На 20 март обаче похитителите на ковчега на Чаплин се обаждат по телефона на вдовицата Уна О`Нийл Чаплин. Оказва се, че всичко е била за пари.  Искат откуп от 1,5 млн. швейцарски франка – около 1 млн. долара по тогавашния курс. Заплашват, че ще изгорят саркофага, заедно с тленните останки. Следват преговори, при които сумата е смъкната наполовина. В първите дни вдовицата е непреклонна, отказва да плати. Но по съвет на полицията, приема да участва в схемата за разкриване и залавяне на  престъпниците. Внучката Долорес, дъщеря на Майкъл Чаплин, свидетелства за следния диалог, дочут по телефона: Похитителят: “Трябва да дадете парите, ако искате да видите мъжа си…” Уна го прекъсва: “Никой не може да ми го върне жив. А ако искам да го видя – ще отида на кино”.

Чаплин с 6 от децата си в своето имението Маноар Де Бан в Корсие сюр Веве. Снимка: Уикипедия

България по това време влиза в епохата на “развития социализъм”, според тогавашните формулировки. Тоталитарният печат отделя на такива сензационни новини скромно място на международните страници. По това време в печата новините за земетресения или за печалби от тотото се сместват накратко по вътрешните страници, а на челните се мъдрят коментари в стил “Напред, нагоре, все по-…” и се пише за успехите на трудовия народ.
Оказва се, че представител на българския трудов народ, избягал на Запад, е един от похитителите на Чаплин. Това се разбира месец и нещо по-късно. Отначало новината за откраднатия ковчег е спомената в партийния орган и други вестници, а в писателския вестник “Литературен фронт” един от тогавашните есеисти Серафим Северняк пише страстен памфлет за осквернения гроб на Чаплин. Споменава, че “дори варварите не са посягали на гробовете” и т. н. в този дух. По онова време Чарли Чаплин в България е много по-прочут, отколкото днес. Филмите му се въртят по телевизията, тогавашната идеология го приема и величае, тъй като той е критично настроен към Америка и се е изселил оттам.

Малко по-късно става ясно, че похитителите са заловени – българин и поляк. Това е казано накратко в малките колонки на българските вестници. Няма нови есета, няма коментари, името на похитителя българин не се споменава. Срамна работа, да я заметем под килима. Но в традициите на социализма това, което не се пише във вестниците се шушука между хората. Новината, че българин е участвал в кражбата на ковчега на великия комик обаче е оскъдна и бързо заглъхва. Няма никакви подробности, нищо.

Паметникът на Чаплин на брега на Женевското езеро във Веве край Лозана. Снимка: Иван Бакалов

Годината 1978 отшумява, изтъркулва се цяло десетилетие от епохата на “развития социализъм”, наричана още “застой”. Накрая самият социализъм пада, заедно с едноличния си диктатор Тодор Живков, който на финала дори го нарича “едно недоносче”.
Случаят “Чаплин” отдавна е забравен в България. През 1990 г. избухва свободният печат и България е залята с вестници. Пишат за всичко, за всички премълчани афери от последните десетилетия, пишат и истини, и измислици. Появяват се самозванци – от Русия пристига някакъв фалшив партизански командир Леваневски, чиято съдба и история е премълчана от социалистическата власт, защото става жертва на предателство от свои. Носят се легенди, че е жив и ето, един ден той се явява на крака. Оказва се менте, някакъв самозванец, ментарджия. Шумът около него затихва, защото историята се помни само от по-възрастното поколение.
В общия потоп от разкрития за миналото в медиите не можеш да разбереш кое е истинското, кое измислицата.

През 1992 г. журналистка от новия тогава седмичник “168 часа” попада по работа в Асеновград. И случайно среща там симпатичен старец, веселяк, окъсан и загадъчен. Той започва да й разказва невероятни истории за емигранския си живот из Европа, как посрещнал края на Третия райх в Берлин, как пазил килията на Гьоринг в Нюрнберг по време на процеса и др. Местните потвърждават, че той наистина е бил емигрант повече от 40 години и се връща неотдавна в родния Асеновград да умре в наследствената си къща. Дали му една стаичка в съборетина във вътрешния двор, където въпросният старец – Кунчо Кунчев – наистина умира малко по-късно.  Но не преди да разкаже невероятните си истории пред журналистката.
Така се ражда митът за Кунчо от Асеновград, който е откраднал трупа на Чарли Чаплин.

В. „24 часа“ от 1994 г., със статия за смъртта на митомана Кунчо от Асеновград и в. „Стандарт“ от същата година със статия, че се снима филм, спонсориран от агенция „АКБ форес“, която помагала и с разследвания за филма.

Историята в стил “Аз откраднах от гроба Чарли Чаплин” се появява за пръв път в “168 часа” и е преразказана в сродния вестник “24 часа”. Кунчо разказва… Няма как да не повярваш, щом един човек си признава престъплението, как с един поляк откраднали ковчега и после лежали в затвора в Швейцария. Снимки на Кунчо се появяват по множество вестници. Историята се репродуцира по всякакви медии. Оператор и режисьорка отиват и го снимат малко преди да умре, с намерение да правят филм. Историята си заслужава. Филм обаче не се получава – Кунчо умира и докато режисьорката и операторът се чудят как да го довършат, една по-пъргава жена със самочувствие на кинаджийка – Люба Кулезич – успява да направи филм с техните кадри. Тя е сценарист, режисьор е Здравко Драгнев. Как точно е станало, какво са се пазарили не е ясно, но после години наред текат съдебни дела срещу Кулезич за авторско право върху безценните кадри с Кунчо.

Сценаристката Люба Кулезич придвижва проекта си с финансова помощ от Националния филмов център и спонсорство от „АКБ Форес”. Така се ражда 50-минутният документален филм “Човекът, който открадна Чаплин”, който взима и награда в годишния преглед на български филми. Екипът посещава Австрия и Швейцария. Стари емигранти във Виена разказват умилителни спомени за Кунчо, как е живял като просяк и дребен крадец там. Има кадри от Швейцария – Лозана, Женевското езеро, имението Чаплин. Самият филм започва с кадър, в който един следовател, герой от филма, седи на пейката пред гроба на Чаплин, с фланелка “АКБ Форес” (реверанс към спонсорите) и разсъждава в глас зад кадър какви мотиви са подтикнали Кунчо да извърши това престъпление… В шумотевицата за филма авторите му обясняват, че агенцията за сигурност и инвестиции „АКБ Форес“ (тоест спонсорите) помага в разследването и издирването на документи…
Във филма е пълно с разкази за “крадеца” и морални разсъждения на гробарите в Асеновград, които са погребали Кунчо – що за престъпление е да задигнеш ковчег. Филмът започва като разследване и завършва странно. Накрая в студио на телевизията в кадър се появява Владимир Игнатовски, тогавашен шеф в БНТ (телевизията е копродуцент), който прочита факс от швейцарското външно министерство. На запитване за Кунчо Кунчев, направено чрез българското МВнР, тамошните власти отговарят, че човек с това име и тази рождена дата не е съден и не е лежал в затвора за престъплението, свързано с Чаплин. “Кунчо е един митоман?”, завършва с въпрос прочитането на факса Игнатовски. С това завършват и 50-те минути документалистика за Кунчо.
Както се казва – филм с отворен финал.
Но митът за Кунчо не умира. Минават години и с повод и без повод вестниците отново припомнят историята на Кунчо от Асеновград, който е откраднал ковчега на Чарли Чаплин.
През 2000 година излиза биографията на Уна О`Нийл Чаплин. Вестник “Стандарт” пуска откъси от нея през лятото на 2000 г. В книгата се разказва за отвличането на ковчега на Чарли Чаплин – това е една от най-мъчителните истории в живота на Уна – тя се пазари с похитителите за откуп.
В книгата, и дори в откъса, пуснат в „Стандарт”, са посочени пълните имена на крадците – българинът Ганчо Ганев и полякът Роман Вардас (в разказите си из българските вестници Кунчо от Асеновград говори за някакъв поляк Кшищоф).
Никой не обръща внимание на тази книга. Вестниците продължават да си пишат при различни поводи, че Кунчо от Асеновград е крадецът на Чаплин…

(Следва – Кой открадна Чарли Чаплин; интервю с Майкъл Чаплин и др.)

(Част от този текст е публикувана в сп. „Л`Еуропео“)

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.