Митовете не умират – вестници постоянно съчиняват кой българин открадна Чаплин

Продължение – виж „Българинът, който открадна Чаплин – митовете не умират

Пенсионираният полицейски комисар Пиер Гайар обяснява в гробището на Корсие сюр Веве как са открили гроба на Чаплин през март 1978 г. Снимка: Иван Бакалов

Странно е, че за всички описватели из вестниците на историята за българина крадец на трупа на Чарли Чаплин, и за авторите на филма „Човекът, който открадна Чаплин“ Люба Кулезич и Здравко Драгнев, е било достатъчно да направят справка в няколко справочници на английски и др., и са могли да видят истинските имена на извършителите. Но те са продължили да си правят съчиненията. А от един момент след края на 90-те години всичко това става достъпно и в интернет (виж линковете на края на текста). Това не пречи вестници почти всяка година да продължават да съчинителстват отново (някои примери са дадени по-долу).

През 2001 година пишещите тези редове се свързаха с един дългогодишен български емигрант в Швейцария, известен с прозвището Христо Чашката, който кротко живееше във Варна с швейцарската си съпруга. Поводът да се срещнем беше едно негово възмутено писмо до „Труд”, след като прочел за пореден път в статия за Чаплин припомнянето, че някакъв Кунчо от Асеновград е откраднал трупа му. „Не е Кунчо, а Ганчо, с когото заедно избягахме през 1971 г. в Швейцария”, пишеше Христо Чашката.

Скочихме в колата и отидохме при него във Варна. Оттук започна разплитането на мистификацията…

Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов

Христо разказа пред нас как е избягал в Швейцария заедно с Ганчо Ганев, с когото лежали преди това заедно в затвора заради опити за бягство през граница. През 1971 г. правят нов опит и успяват да избягат през Югославия и Италия в Швейцария.

Ганчо Ганев е роден в Девня през 1940 г. След 9 септември 1944 г. баща му става милиционер, от т. нар. ведомствена охрана – работи към местно предприятие. Като съвсем млад започва работа като стругар, откъдето и получава прякора Ганчо Бургията. Работническата заплата му се вижда мизерна – той често е във Варна, където моряците донасят дрехи, цигари и … свободния дух на Запада.

Обвиняват го за дребни кражби от завода, в който работи, настройва се срещу властите. През 60-те години прави няколко опита за бягство през границата, хващан е и лежи по затворите. Там се запознава с варненеца Христо Иванов -Чашката, осъден за същите престъпления. През 1971 г. двамата се срещат случайно във варненския ресторант “Гъмза”, пият по няколко ракии, всеки поотделно разказва, че прави нов план за бягство.

И изведнъж спонтанно тръгват да бягат – още същата нощ минават през Девня, взимат мотора на бащата на Ганчо и тръгват към Видинско. Минават тайно през границата с Югославия, стигат до Италия и са настанени в лагер за бежанци. Бягат и оттам, минават границата с Швейцария и се установяват в Лозана. Там пътищата им се разделят. Ганчо се жени за швейцарка – медицинска сестра. Отначало работи каквото намери, докато го назначат за автомонтьор в сервиз на “Рено” в Лозана. Един от колегите му там е неговият бъдещ съучастник – полякът Роман Вардас.

Само на 40 километра, над близкия град Веве, е имението Маноар де Бан, край селцето Корсие, в което живее с многолюдната си фамилия и младата си съпруга Уна О`Нийл световноизвестният Чарлз Спенсър Чаплин. Уна и Чарли се женят през 1943 г. в Холивуд. Американското обществото е възмутено – булката, току-що навършила 18 години, е дъщеря на нобеловия лауреат за литература, драматургът Юджийн О’Нийл. Младоженецът тогава е на 54, има два скандални брака с тийнейджърки и все още нерешени дела за разводи и бащинство. По-късно Юджин О’Нийл лишава дъщеря си от наследство.

По време на Втората световна Чаплин влиза в комитет за събиране на помощи за Русия, воюваща срещу хитлеристите. На събрание в Сан Франциско той се обръща към 10-хилядна публика с „комунистическата“ дума: „другари“.

Чарли Чаплин в класическия си образ от нямото кино.

През 1952 г. Чарли, Уна и четирите им деца заминават с кораб за Англия за премиерата на филма „Светлините на рампата“. В Европа получават телеграма, че властите във Вашингтон лишават Чаплин (който е британски поданик) от правото да се върне в САЩ, заради обвинения в антиамериканска политическа дейност и морална разпуснатост.

Не след дълго Уна се отказва от американско гражданство. Семейството се мести в Швейцария, купува имението Маноар де Бан в началото на 1953 г. Общо осемте деца на Чарли и Уна учат в местното училище на Корсие сюр Веве. В нощта на Бъдни вечер 1977 г. Чаплин затваря очи завинаги на 88-годишна възраст. Погребан е в малкото местно гробище.

Приживе Чаплин заявявал, че каквото и да се случи, при никакви обстоятелства не би платил откуп. Съветвал Уна и вече поотрасналите си деца също да не се поддават на изнудване, пише журналистката Джейн Стокуел в биографията „Уна – живот в сенките“. В нейната книга са написани пълните имена и фамилии на българина и поляка. Иначе щвейцарските вестници от онези години ги пишат само с инициали – това е принцип в Швейцария, който се спазва и до днес.

Ровихме из архивите на лозанския вестник „24 часа” (който имаше 250-годишна история, оказа се основан, по времето, когато Паисий написва „История славяноболгарская”), видяхме всички статии за кражбата на ковчега на Чаплин от онова време. В редакцията бяха много любезни, главният им редактор дори ни прати писмо, за да получим виза – тогава в Швейцария се ходеше само с виза и покана.

След като залавят двамата похитители, ковчегът с тялото на Чаплин е намерен закопан в царевична нива на около 20 км от Корсие сюр Веве. Роман Вардас и Ганчо Ганев са осъдени. Като организатор полякът получава 5 години затвор. Българинът  – само 2 години условно, като за ефективни му се признават 8-те месеца, прекарани в предварителния арест до приключването на делото. Роля за по-леката присъда изиграват няколко фактора между които и този, че е женен за швейцарска гражданка, която ражда по време на процеса.

Христо Чашката, който няколко години по-късно се срещнал с Ганчо и говорили малко  за “Кражбата на века” смята, че сънародникът му е успял да убеди разследващите, че самият той е бил измамен от поляка, който сам водел преговорите с Уна Чаплин и имал намерение да прибере всички пари от откупа.

Сградите на старческия дом, в който работят Ганчо и съпругата му. Техният дом е на една крачка отзад. Снимка: Иван Бакалов

След края на аферата съпругата на Ганчо става управител на старчески дом в малко село на 25 км от Лозана, а той започва работа там като домакин. Минават години, получава пълна реабилитация и става примерен швейцарски гражданин. Наблюдавахме го, когато се срещнахме с него в Лозана, и си мислехме как швейцарската система го е променила. И част от тази система, по наша преценка, беше и строгата му, мълчалива съпруга.

В България Ганчо успява да се върне за първи път през 1990 г., когато вече са отменени социалистическите закони, преследващи нелегалните бегълци отвъд Желязната завеса.

Пишещите тези редове намерихме Ганчо там, в Швейцария, срещнахме се с него и описахме цялата история във в. “Труд” в 5 части с продължения през юли 2001 г. Той много искаше да остане жив митът за крадеца Кунчо

Кафене в Корсие сюр Веве, в което Чаплин водел цялото си семейство. Днес стените му са украсени с кадри от филми на комика. Снимка: Иван Бакалов

(не го каза директно, но го намекна), за когото има филм и десетки публикации. Когато първо му се обадихме по телефона от България, той беше шашнат. Каза: „Все едно че тухла ме удари по главата“. Ганчо дори не вярваше, че някъде се споменава неговото име и вече в Швейцария му показахме откъси от биографичната книга на Уна О`Нийл.

Не искаше да разказва за самата кражба. Надълго и нашироко описваше живота си, годините при комунизма, затвора в България, емигрантските неволи. В разговора изпусна няколко изречения, зад които прозираха мотиви и оправдания за кражбата. Обясняваше как в първите години в Лозана работел черна работа – стоварвал въглища по къщите, как се изпотявал в студа и рискувал да се разболее. А за Чаплин спомена нещо в смисъл как живеел в охолство като богат човек, имал много жени, не не бил помогнал с нищо на бедните… Освен това, каза той, аз идвах от България, а там много се крадеше. И припомни, че по време на социализма у нас хората бяха някак бяха свикнали с кражбите. Не се смяташе за голям грях, а даже за нещо като съпротива срещу режима…

Гробът на Чаплин и Уна в Корсие сюр Веве. Снимка: Иван Бакалов

Прочутият и богат жител в околностите на Лозана е привлякъл вниманието на бедните маргинализирани емигранти. На кого е дошла идеята най-напред – на българина или на поляка? По това време Ганчо е на 38 години, а полякът – на 27. Нито един от двамата няма да разкаже тези срамни моменти от живота си. Ганчо определено се срамуваше, искаше да забрави миналото. И той днес е един наистина почтен и уважаван от съседите си швейцарски гражданин, освен че върши съвестно работата си, развива малък бизнес в България.

Успяхме да направим и интервю с единият от синовете на Чаплин – Майкъл (Мишел, както го наричат в Швейцария) – който живее в имението на фамилията в Корсие сюр Веве. Майкъл беше любезен да ни приеме, но, както разбрахме, той първо се консултира с бившия местен шеф на полицията, с когото имахме среща преди това.

Ковчегът на Чаплин, намерен в царевична нива на около 20 км от Лозана. Снимка в. „24 часа“ – Лозана

Беше вълнуващо – паркирахме личната си кола голф двойка, с която бяхме дошли до Швейцария, отзад до входа на имението, което сме виждали хиляди пъти на снимки. Нямаше портиер, влязохме навътре, където Майкъл-Мишел се появи да ни посрещне и ни въведе в един огромен кабинет, който може би е бил на великия му баща.

Той разказа повече подробности за драмата в семейството и за преговорите с похитителите (той е бил в имението по това време) – как край всяка телефонна кабина в Лозана – общо над 3000 по онова време! – е бил сложен по един полицай в уречения за преговори час, благодарение на което полякът е бил заловен, а после и Ганчо. По време на разговора в стаята влезе сестра му Кати. Беше като точно копие на Жералдин Чаплин, (която неотдавна обу кецове с официалната си рокля, като член на журито на Московския кинофестивал, за да покаже по този начин подкрепата си за българския филм „Кецове”).

Майкъл-Мишел обясни на сестра си, че при него са двама журналисти от България, които разследват историята с похищението на техния баща от гробищата. После допълни, че “там направили филм за човек, който откраднал пап`а, но не бил той”. Сестра му Кати се впечатли и каза няколко пъти “изключително”, “невероятно” и се оттегли да не ни пречи.

Майкъл Чаплин, синът на Чарли Чаплин. Снимка: Иван Бакалов

Разказът на Майкъл Чаплин публикувахме отделно, като интервю (виж го тук). Той определено приличаше на баща си на моменти. Престрашихме се да му го кажем. Майкъл се усмихна, завъртя очи като в кадър от филм на баща си и направи физиономия. Подарихме му снимки на първият паметник на Чаплин – скулптурна фигура на Великия комик с бастунчето и бомбето, разположена пред Дома на хумора и сатирата през 1979 г.

Историята е интересна – на някакъв обществен съвет в тогавашния Комитет за култура обсъждали предложение да се направи паметник на Чарли Чаплин в Габрово. Градът по това време се представя като световна столица на хумора, държавата дава пари и кани на свои разноски стотици чужденци на Световно биенале на хумора и сатирата. Идеята била посрещната с възражения, но Радой Ралин я защитил пламенно и сразил всички с аргумента – каквото е Ленин за комунистическата идеология, това е Чаплин за културата.

Идеята се приела, скулптурата е изработена от Георги Чапкънов, но забавили поставянето й с една година, за да не се приеме като компенсация за това, че българин е участвал в кражбата на ковчега на Чаплин. Впрочем, и този случай му разказахме на Майкъл Чаплин. После го разказахме и на Радой Ралин, който остана много доволен.

От паметника на Чаплин в Габрово днес е откраднато бастунчето. Скулптурата е на Георги Чапкънов. Снимка: Справочник за Габрово

С известни комплекси се срещнахме и с полицейския шеф, и с Майкъл Чаплин – все с такива истории ще станем известни българите – кражба на Чаплин от гроба, “български чадър”, атентат срещу папата… И двамата обаче усетиха нашите комплекси и категорично ни заявиха, че такова престъпление може да извърши всеки, независимо от националността. И ни даваха примери с Италия, където имало случаи да крадат от гроба богати хора за откуп.

Описахме всичко в най-тиражния по онова време български всекидневник „Труд” – на части, с продължение. Поканиха ни и в “Шоуто на Слави”, където разказахме всичко и пуснахме кадри от интервюто с Майкъл Чаплин – заснели го бяхме на видео, с намерение да направим и ние някое по-скромно филмче.

И въпреки това убедително и достатъчно широко разкриване на историята, митът за похитителя Кунчо от Асеновград не умря. Мине се не мине в някой вестник се появява кратко каре към материал за Чаплин, припомняне като беграунд, че българинът Кунчо от Асеновград е откраднал ковчега на великия комик…

През годините в няколко вестника и дори в едно списание (“Максим”) се споменава, че цялата история с българина Ганчо е измислица, мит, който да накара българите да се срамуват. Внушение, че изобщо няма българин намесен в това престъпление.

„Меродавният“ в. „Шоу“ и прилежащият му сайт „Блиц.бг“ също описаха преди няколко години случая, като определиха като „сензационна версия“, че Ганчо, а не Кунчо, е откраднал трупа на Чаплин. Предадена е с груби грешки историята на Ганчо – всичко това било разказано от „известната кримка“ Христо Чашката.

Жълтите вестници имат навика да се преписват през 2-3 години, да преписват и доукрасяват от сайтове, и да пускат стари истории отново и отново. Да върви алъш-вериша. Последно във в. “Ретро” миналата година историята е описана отново, с главен герой Кунчо. И накрая в едно изречение се казва, че според някои не Кунчо от Асеновград, а Ганчо от Варна е похитителят.

Някой ценител на историята е попълнил и в българската Уикипедия, в статията за Чарли Чаплин, че ковчегът му е откраднат от българина КЪнчо КЪнчев и от поляка Петър Старек (?). Историята се развива, става все по-интересно. Не само жълтите, но и всички български вестници, имат навика да преписват стари вестници и Уикипедия. И каквото пише там, се съживява наново.

Читателят може да очаква много статии в следващите години, в които ще се разказва за Кунчо, Кънчо и други похитители на Чаплин. И БНТ след време ще излъчи пак филма за Кунчо, а Кулезич ще разказва как са го направили. Нищо чудно някои пъргави кинаджии да направят римейк на този филм, с пари от Националния филмов център и БНТ…

Линкове за крадците на Чаплин:

Би Би Си за поляка Роман Варгас и българина Ганчо Ганев

The Hollywood Globe

Из книгата „Кощунство – 45 истински истории за обезпокояване на мъртвите“ от Брайън Канард (Brian Kannard, Skullduggery: 45 True Tales of Disturbing the Dead)

И измислиците в българската Уикипедия – Чарли Чаплин

(Част от този текст е публикувана в сп. „Л`Еуропео“)

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.