Емигранти от социализма 2. – От ресторант „Гъмза“ до Швейцария

Продължение – виж „Как емигрирахме при социализма 1. – Щом не ме пускат, ще бягам

внтнт
Третото бягство на Христо Чашката, 1971 г.

Изглед от Варна 1970 г. Снимка: БТА

Същата година – на 31 май 1971  – в ресторант „Гъмза“ във Варна Христо Чашката среща приятеля си от затвора Ганчо Ганев. Двамата пият по чашка и започват да обсъждат как да пресекат границата. После пият по още една. В тези няколко чашки гроздова се разбърква съдбата им. От масата в рестрорант „Гъмза“ тръгва грандиозният световен скандал – след няколко години Ганчо ще изкопае от гроба великия комик Чарли Чаплин и новината за деянието му ще излезе във всички вестници по света. Тогава никой не подозира бъдещето. Излезли на някаква тераса пред ресторанта – на въздух, пък и да си говорят насаме. „Ганчо беше притеснен, защото приятелката му – той ходеше с една рускиня, май се казваше Наташа, родила дете и той ще трябва да плаща издръжка, да признава бащинство – не знам точно.“
Оказало се, че и двамата са се готвили предварително за бягство –  всеки имал немски марки, купени от моряци, и югославски динари. Решават да тръгнат още същата вечер. Отиват в Девня, където живее бащата на Ганчо. Той е ведомствен милиционер, охрана на някакъв завод, и има мотор – забравеният вече модел „ИЖ“, много популярна по онова време съветска марка. Взимат тайно мотора и тръгват през нощта по пътя за София. Спират в едно село между Антоново и Ястребино при някаква леля на Христо и преспиват там. Пътуват само нощем, за да не правят впечатление. „Тогава край Видин имаше квартал Покрайна. Потърсихме там един мой приятел – Йордан, да ни помогне, но той не можа – тука е пълно с милиция, вика“
Христо и Ганчо тръгват с мотора и наближават границата пак край с. Подгоре. Влизат в една нива с жито и оставят мотора в средата, да не се вижда. После тръгват през баирите към границата. Вече се развиделявало.

Мястото, където Христо и Ганчо са преминали границата.

„Катерихме се през една гора по хребета. Като стигнахме горе, вече мислех, че сме в сръбско, а гледам между дърветата българското знаме. Чу се и лай на кучета. Изглежда сме излезли право срещу заставата. Добре че вятърът духаше срещу нас и кучетата не ни надушиха. Аз бях по-напред, обърнах се и направих знак на Ганчо да пази тишина. Посочих му с жестове какво е положението и решихме да се върнем надолу и да чакаме през нощта. Ганчо беше страхлив – като се втурна надолу през шумата, вдигна страшен шум. Лежахме чак докато мръкне. После тръгнахме и на 2 юни в 5 часа сутринта – на рождения ми ден – бяхме в Югославия. Наближихме до село Мали Извор. Вече имах опит как можем да се издадем в Югославия и да ни познаят – по омачканите, окъсани дрехи и небръснатите физиономии. Затова носехме по една чанта с нови дрехи – риза, сако, връзка и по една самобръсначка, четка и боя за обувки.  Край една река съблякохме окъсаните дрехи, затрупахме ги с речни камъни, обръснахме се и се преоблякохме. Изчакахме пак да мръкне и хората да приберат добитъка, после тръгнахме по пътя. Близо до селото стигнахме един разклон. На табелата наляво пишеше Зайчар – трийсет и нещо километра, на надясно – Княжевац, двайсет и нещо километра. Поехме към Княжевац. Но този път не повторих грешката с Кольо да влезем в кръчма. Отидохме направо на гарата. Аз говорех по македонски, но Ганчо – не. Затова му обясних – слагаш си ръката с кърпа на едната буза и мълчиш. Ако те питат нещо, казваш:“Зуб ме боли“.

Качихме се на влака до Ниш, после до Белград. Оттам взехме автобус до италианската граница и по обедно време пристигнахме в с. Нова Горица (или Стара Горица, не съм сигурен как точно беше името). Италианското градче от другата страна на границата пък се казваше Гориция. Тук беше по-лесно. Прегазихме вечерта през една вада встрани от граничния пункт и излязохме в Италия в едно лозе. Снишихме се – край лозето имаше къща и виждахме как хората са седнали отпред на една маса и вечерят. Тихо се изнизахме през една врата в оградата им, досами къщата.

През Италия в Швейцария и обратно в лагер

В Гориция пренощувахме в една празна строяща се къща. На другия ден се мотахме из града и не можахме да обменим пари – всичко беше затворено, имаше някакъв празник. Италианците имат много религиозни празници. Излязохме на пътя и взехме да махаме, докато ни спря едно войниче с един малък фиат и ни откара до Удине. Пренощувахме в кабината на един камион в автомобилно гробище накрая на града. Изля се страшен дъжд. На сутринта обменихме в италиански лири всичките си пари – марки, динари, даже български левове имахме малко. Спомням си, че специално търсихме „Банко ди Рома“ – казаха ни, че само там обменяли такива пари. С парите си купихме италианска карта, цигари и бутилка уиски „Бляк енд Уайт“.

Ганчо и Христо се снимат за спомен в Швейцария през 70-те години. Снимка: личен архив

Стигнахме  до швейцарската граница при градчето Комо-Киасо. То е разделено на две на самата граница – от едната страна е Комо, от другата – Киасо. На границата там имаше телени мрежи заради контрабандистите на цигари и алкохол. Намерихме едно по-ниско място на оградата, изкатерихме се и прескочихме в Швейцария. Пак влязохме в едно лозе и седнахме да отпразнуваме. Извадихме с Ганчо бутилката „Блек енд Уайт“ и я изпихме там, в лозето. После тръгнахме по пътя и отидохме да се предадем в полицейския участък. Оттам обаче ни качиха на една кола, откараха ни обратно в Италия и ни предадоха на карабинерите. Такива им били правилата. След това разбрахме, че сме допуснали грешка – трябвало да се предадем по-навътре в Швейцария и да искаме убежище, а не още на границата.

Италианците ни закараха в полицията, взеха ни отпечатъци от пръсти, мериха ни колко сме високи и на кантар колко тежим, снимаха ни и накрая ни  закараха с влак в лагера за емигранти “Падричано” край Триест. Сложиха ни в изолатора – спално помещение с 15-ина легла, от което не можеш да излизаш. Бяхме под карантина, преглеждаха ни лекари, да не би някой да е заразен и да се разболее. На другия ден през прозореца виждам в двора на лагера Златан от Шумен – мой познат от затвора, където и той лежа за опит за бягство. Разприказвахме се, аз го питам: „Има ли и други познати тук?“ Той ми води под прозореца един, гледам го отдалеч – гола глава, с коса само отстрани. Като наближи го познах – Киро, партийния секретар в „Булгарплод“-Варна. И той се зарадва, че ме вижда: „Христо, ти ли си, бе?“. Аз още в България бях подочул, че е взел от касата целия членски внос на партийците, заминал на екскурзия и избягал. Затова, като ни пуснаха от изолатора и аз си викам – сега ще си направя един майтап. Сядаме с Киро на масичките пред една лавка в лагера – всичко продават там: цигари, алкохол, храна. Аз започвам да му шепна: „Киро, нали знаеш, че съм орденоносец. Изпратили са ме със задача да те върна обратно. Тук в лагера сме няколко души заради твоя случай. Ако не се подчиниш, извън лагера, под едно дърво имам заровен пистолет. Отивам, откопавам го и ще трябва да те ликвидирам. Той пребледня и щеше да получи удар. После видя, че се разсмях и той почна да се смее. Успокои се и ме черпи цигари „Марлборо“. Киро после замина за Америка. Седя там 8-10 месеца, искаше да взима при себе си и жена си. Но от България, от Държавна сигурност, му направили капан – излъгали го, че жена му е на смъртно легло, той се върнал и го задържали. И досега си е във Варна – викат му Киро Американеца. Бяха го оставили на работа в „Булгарплод“, ама вече не като партиен секратар, а в някаква работилница. Като се върнах от Швейцария през 1978 г., един ден се видяхме и изпихме една бутилка в работилницата, разказвахме си спомени.
В лагера в Италия ни записваха кой за къде иска да емигрира. Имаше поне 50 души българи. Имаше чехи, поляци. Имаше дори и руснаци. От тях едно младо момче беше авиационен инженер и след няколко дни разбрахме, че дошли американците и го отвели.

Най-после в Лозана

Аз бях решил твърдо Швейцария, обаче ми казаха да не я пиша, защото е неутрална и официално не приема политически емигранти. Трябвало да пиша Австралия, защото затам се чакало най-дълго – 5-6 месеца. А през това време да дебна сгоден момент и да избягам. Когато се предадеш в полицията не на границата, а във вътрешността на Швейцария, и поискаш политическо убежище, тогава дават.

Прекарах в лагера общо 11 дни. Тогава дойде един българин от Швейцария – Димитър Червения. Оказа се приятел на Кольо, заедно живели в Берн. Чувал бях за него от Кольо, в нощта, когато ни арестуваха вкъщи. Червения беше с една кола – „Мини Морис“ – много хубава малка количка, с швейцарски номер. Той избягал преди 2 години, устроил се, пътува с редовни документи, и дошъл да види няма ли познати в лагера. Оказа се, че и той чувал от Кольо за мене, как сме бягали заедно. Разпита ме, тюхка се как Кольо пак са го вкарали в затвора и вика: „Айде с мен в Швейцария, къде си се записал за Австралия, толкова надалеч“. Ганчо, като разбра, че се уговарям нещо с него, взе да ме моли – вземете ме и мен. Червения вече се беше разбрал с двама братя софиянци – Румен и Людмил Пешеви – да ги кара и казва  – малка е колата, ама ще се съберем.
Вечерта избягахме от лагера – не беше трудно, те не пазят като у нас. Бяхме четирима – аз, Ганчо и двама братя софиянци, с които се запознах в лагера.
Митко Червения ни закара от Триест до швейцарската граница, недалеч от Комо-Киасо – мястото, където прескочихме оградата първия път – и каза: „Оставям ви тук, пресичате, а аз ще ви чакам на паркинга пред гарата сутринта до 10 часа. Ако не дойдете, заминавам“. Като се мръкна, ние тръгнахме пак край оградата с телената мрежа, да търсим къде да преминем. На едно място започнахме да се качваме по тела, но в тъмното се чу, че идва италиански патрул, разнесоха се някакви команди на италиански. Аз и братята скочихме обратно в едни скали, а Ганчо продължи да се катери по тела и премина оттатък.
За момент останах сам, бях паднал от 3 метра и повече, бях си счупил крака,. Взех да викам: „Ганчо, Гане-е…“ Той обаче прошумоля и изчезна оттатък оградата. Двамата братя се появиха от тъмнината и ме помъкнаха. Нагазихме в една река, влязохме до шия в някакъв вир и се скрихме под върбите. Чухме как около нас обикалят италианските граничари, светят с фенери и ни търсят. Седяхме във водата докато се развидели – беше лято, съмва рано. На светло пресякохме границата. Двамата братя изкопаха една дупка под оградата и ме прекараха оттам – единият ме дърпа отвътре, другият ме бута отвън. Минахме оттатък, влязохме в същото лозе, дето преди с Ганчо бяхме пили уискито, и седнахме да решим какво ще правим. Кракът ми се беше подул. Стана 10 часа, закъснявахме. После разбрахме, че Ганчо отишъл два часа по-рано на срещата, седнал в колата и казал на Червения: „Карай, другите ги хванаха. Видях – италианците ги водеха. Ще издадат и мен, и теб”. Но нашият човек решил да чака. Ганчо все го увещавал да тръгват. Като станало 10 часа, а нас още ни няма, Червения  тръгнал да обикаля по пътя с колата и да поогледа. Ние точно бяхме излезли от лозето на пътя, събирахме по асфалта някой друг фас, да запалим. И изведнъж виждаме – минито идва. Вътре седи Ганчо, побелял ей като тази стена, свит, засрамен. Митко Червения, като ни видя, почна да му се кара: „Какво ме лъжеш, ти, бе! Как може да ги зарежем!?“ Ганчо мълчи. Качихме се и с колата отидохме право до Берн. Пристигнахме там в едно село край града. В голяма къща с ресторант отдолу. Две -три семейства наши емигранти бяха наели горния етаж. Едни работеха в завод за аудиокасети и грамофонни плочи, други разкарваха с камиони стока – майонеза, франзели, портокали. Посрещнаха ни, нахраниха ни. Обсъждаха случката с Ганчо, той седеше гузен настрана, те го хокаха. На другия ден двамата братя Пешеви ги качиха на влака за Женева с инструкции да се предадат там (Чак 20 години след това видях случайно единия брат в София в някаква бръснарница на „Христо Ботев“). Нас ни закараха до Лозана, поръчаха да не споменаваме кой ни е помогнал и да казваме, че сме пристигнали скрити под бризента на някакъв камион. Дадоха ни и по 50 франка джобни и ни стовариха  в Лозана.

Пейзаж от женевското езеро край Лозана. Снимка: Иван Бакалов

Аз бях с подут крак, не мога да ходя. Седнахме с Ганчо на една пейка в парк край езерото. Няма и 5 минути, минава един млад човек с някакво голямо куче с намордник. Разходи го той нататък, огледа ни, после се връща и ни заговаря. „Вие имате нужда от помощ“, казва и ми сочи крака. Аз се мъча да обяснявам на английски, че ще се предаваме в полицията, но той: „Не – първо на доктор!“ Отиде да остави кучето и се върна с едно черно „Пежо 405“. Откара ни в поликлиника, близо до гарата. (В Лозана гарата е почти в средата на града – б.а.). Там лекарите ми намазаха подутия крак и казаха, че ще го гипсират, когато спадне. Разбраха, че нямаме подслон и се обадиха по телефона. Настаниха ни в приют на „Армията на спасението“ наблизо. Това е благотворителна организация, като „Каритас“. Бяхме умрели от глад, а в приюта  ни дадоха за вечеря печено пиле, салата и по един картоф. След няколко дни ми гипсираха крака. Чак тогава дойдоха полицаи и с тях едно българче – Калоян Стоянов, студент по право там. Той превеждаше, когато ни разпитаха. Ганчо направо се изкара герой, разказа им, че като съм си счупил крака и ме носил на гръб едва ли не през цяла Швейцария. Аз също лъгах, потвърждавах, за да не го проваля. Калоян ни помогна да попълним документите за искане на  убежище и статут на емигранти. На Ганчо веднага му намериха работа като шлосер, мисля. Трябваше да поддържа едни големи машини за трамбоване на пътища, приличаха на валяци, ама имаха много хидравлика по тях и често се чупеха.

Веднага си купих пежо

А на мен ми дадоха от общината 1600 франка еднократна помощ. Дадоха ми и две патерици, алуминиеви, от тези, които могат да се регулират на височина. И аз, куцайки, тръгнах да се разхождам из Лозана. Гледам, пред някакъв гараж наблизо едно „Пежо 404“ с надпис „Продава се – 800 франка“. Веднага извадих парите от джоба и го купих. Дадоха ми документите на колата. После звъня на студентчето Калоян да ми помогне да уредя прехвърлянето. Той като ми се скара: „Каква кола си купил!? Ти луд ли си!? Те, хората, ти дават пари, за да си стъпиш на краката, докато оздравееш и почнеш работа, а ти кола ще си купуваш! Къде я държиш сега?“ „Пред мисията“, викам. „Олеле, бързо я махни оттам, как можа!“

Пежото излезе голям боклук. Един ден го карам из града, валеше силен дъжд, то прикюхка и спря. Огледах се наоколо – виждам на другата улица една рекичка и над нея мост. Прибутах колата под моста на сушина, вдигнах капака и взех да я поправям. Гледам двигателя, ле-ле, абе – скапана работа. Почнах да свалям наред и да редя частите на бризент на земята. Бях мокър до кости от дъжда, омазах се с машинно масло,  кракът ми гипсиран, не мога да стъпя, крепя се на патериците. Дъжъдт понамаля и спря, почнаха да минават хора. Няколко се събраха на моста да ме гледат и чакат да видят какво ще стане. Не могат да повярват, че това е истина – някакъв инвалид сам си поправя счупената кола…
(Тогава се случва един куриоз за пощенските връзки и бариерите пред писмата по времето на „Желязната завеса“. Щом се установяват в Швейцария, Ганчо праща писмо до баща си, в което му пише, че е добре, настанил се и му чертае схема край кое село точно и в коя нива е захвърлил мотора „ИЖ“ при бягството, за да може бащата да отиде да си го вземе. Писмото пристига за по-малко от месец. През 2001 г. в къщата си в Девня, близо 90-годишният баща на Ганчо разказа: „Две седмици, след като Ганчо избяга, срещам един роднина, който работеше към милицията. И той ми вика: „Нямаш вече Ганчо.“. После получих писмото. Взех влака и стигнах Видин. Намерих мястото по схемата от писмото – път с тополи, после нива с пшеница. Мотърът си беше точно там. Само тази нива, в който го бяха хвърлили, беше останала неокосена. Изправих го, нищо му нямаше, само акумулаторът беше изтекъл.“ Бащата на Ганчо живееше сам в къщата си в Девня. След 1990-та Ганчо започнал да го посещава почти всяка година.)

(Следва – Емигранти от социализма 3. От сватбата до швейцарския затвор)

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.