Емигранти от социализма 3. От сватбата до швейцарския затвор

Продължение. Виж – Емигранти от социализма 2. – От ресторант „Гъмза“ до Швейцария

Христо и Ганчо се снимат за спомен, след като са ги приели като емигранти в Швейцария. Снимка: Личен архив

“Още не беше минал месец, откакто избягахме, и се качихме с Ганчо на пежото, и отидохме да видим Париж. Кракът ми още не беше оздравял, ама вече ходех с бастунче. Снимахме се пред Айфеловата кула и пратихме снимки във Варна на приятели. Сигурно са се шашнали – тия кога избягаха, са си викали, кога кола си купиха и чак до Париж стигнаха… Колко ли хора съм подлудил с тия снимки и съм ги накарал да бягат през граница, колко ли са влезли в затвора заради това…
Докато живеехме в приюта на „Армията на спасението“ веднъж-два пъти дойде да ни види една българка от Лозана, богата жена, вдовица. Казваше г-жа Блументалер. Видяхме й се свестни с Ганчо и ни съжали, предложи ни да отидем да живеем у тях – на тавана. Бащата на тази жена беше българин, архитект, швейцарски гражданин, а майка й – французойка. Имаха голяма къща с градина. Бeше ни прибрала временно, не ни искаше наем. Ганчо работеше, а моят крак се беше усложнил, аз ходех на електромасажи, нагревки, терапии. На мен г-жа Блументалер ми  казваше: “Христо, ти си болен. В двора има една самостоятелна къщичка за градинар, ще те пусна там да живееш и като оздравееш и си намериш работа, пак няма да ми плащаш наем. Само да се грижиш за градината”. Но Ганчо като разбра за нашите уговорки, май нещо я подучи, че съм пияница, че не съм човек, на който може да се разчита. И когато стана неудобно и дойде време да си отиваме, той остана в къщичката, която тя беше обещала на мен.
Така пътищата ни с Ганчо се разделиха. Той започна работа в гараж “Сило”, специализиран за „Рено“ и там се запозна с оня поляк, Горички, с когото после откраднаха трупа на Чарли Чаплин. Чувах от няколко места, че освен работата им в гаража, двамата са се сприятелили и се увлекли да изкупуват стари брички, да ги поизчукат, боядисат и след това да намерят някой емигрант или гастарбайтер им ги продават …

Видяхме се с Ганчо около Коледа 1971 г., той още живееше в градинарската къщичка. Пихме българска ракия. Аз го бях научил да кара пежото и понеже ми беше омръзнало постоянно да поправям, тогава му го оставих. Той ми каза, че като припечели малко, ще ми даде 500 франка, но тая работа така си и остана. Ганчо нямаше книжка, нямаше и пари да ходи на курсове, и взе да кара на риск. По-късно ми казаха, че си извадил книжка.
Щом ми заздравя кракът, отначало и аз работех в един гараж, собственост на испанеца Аседо (б. а. – под гараж се разбира автосервиз, каквито има много в крайните квартали на Лозана). Там понаучих добре френски и главно техническите термини, коя част на колата как се казва. Един друг техник – мароканецът Хаким, ми показа за първи път как се завърта колянов вал на 12 цилиндров двигател – такава машина не можеше да се види тогава в България. Работехме по 9 часа на ден, като испанецът ни плащаше по 6,50 франка на час. В петък се брояха само 7 часа, а два часа – за цялостно почистване и излъскване на гаража със специални химикали – те не се плащаха. Изкарвах към 300 франка на седмица, като половината от тях давах в хотелчето, където живеех. Всичко друго – за храна и цигари. Ослушвах се да си намеря нещо по-добре платено, ако може по моята специалност – шофьор.
Всяка сутрин и вечер на път за работа или като се прибирах, си купувах цигари от едно магазинче, приличаше на будка, “Табак Журно” се казваше. Продавачката беше хубаво момиче. Винаги я поздравявах, заприказвах я от време на време, тя ми се усмихваше. На 3 март 1972 г. вечерта минавам оттам и пак спирам за цигари. Пишеше, че е затворено, но видях, че продавачката е вътре. Погледнах отстрани през вратата, тя седи и плаче. Видя ме и отвори, за да ми даде цигари. „Защо плачете мадам, недейте така!“, почнах да я успокоявам и да я питам какво се е случило. Тогава разбрах, че е женена отдавна, има 3 деца – двама сина и една дъщеря, а мъжът й я тормози, бие я. Работел като стругар на смени, постоянно се запивал с приятели. Прегърнах я и започнах да я милвам по главата, тя още повече се разплака и се сгуши в мен. Тръгнахме заедно, разговаряхме, после я отведох в квартирата си и цяла нощ я скъсах от секс.“
Когато Христо се запознава с Лилиян-Валентин Огей и през ум не му минава, че ще изкара целия си живот с нея. В следващите 30 години те ще се оженят три пъти, ще се разведат два пъти, ще се разделят още веднъж през 2000 година и пак ще се съберат в малката къщичка на Христо във Варна, където живеят и досега.

„Около един два-месеца аз продължих да си ходя на работа, минавам сутрин покрай будката, купувам си цигари от Лилиян и давам любовно писмо. Тя на мен също с цигарите. Вечерта се връщам, тя слага надписа „Затворено“, влизаме в стаичката отзад, там имаше едно диванче, и … се започва. Подарих й златно златно сърце с кръстче за 100 франка. Веднъж Лилиян ми обясни, че иска да избяга от мъжа си, обаче много я е страх, че той ще я намери и ще я пребие. „Не бой се, викам. Нали аз ще те пазя!“ Тя всяка вечер закъсняваше от работа, мъжът й започна да се досеща. Наел частен детектив. А свекърва й да вземе да й рови в нещата и намира любовните писма, и сърцето, и кръстчето. Един ден ние пак бяхме в будката и мъжът й тропа отвънка. Надникнах и гледам, дошъл той и най-големият им син. И двамата едни едри и зачервени. Аз понеже като я гледах млада, не знаех, че има толкова голям син, а той беше на 17 години, доста як. Тропаше два пъти по-силно по будката от баща си. Ние се облякохме, Лилиян излезе навънка да се разправя с тях, аз стоя вътре, слушам ги как си викат и не знам какво ще стане. После и аз излязох и им казвам: „Господа, недейте така, дайте ще се разберем като нормални хора“. И питам мъжа й: „Ти защо я биеш? Тя не те обича повече!“ Той вика, че и мене ще ме набие. Ама се размина, защото там – в Швейцария, рядко може да има толкова голям скандал на улицата, че чак да се стигне и до бой. “

Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов

След тази случка за Лилиян  връщане назад нямало. Тя оставила мъжа си и трите си деца заради Христо Чашката.
„Каза ми, че повече при семейството си няма да се прибере. И тръгнахме да бягаме от кантон на кантон. И разбирам аз, че Лилиян, която си е швейцарка, не знае други езици, освен френски. Просто не й се е налагало да учи немски или италиански. Отиваме ние по зимните курорти, там в хотелите винаги търсят камериерки, сервитьорки, чистачки, обаче тя не знае други езици. А аз съвсем. И търся работа по пералните, по кухните. Носим един куфар с речници и разговорници и един куфар с дрехи. Поработим няма и месец и хайде – отново си събираме куфарите и заминаваме. Бояхме се, че мъжът й ще я търси и пак ще станат скандали, защото той не искаше да се развеждат, а тя вече беше подала молба. Те по-късно се разведоха, обаче на Лилиян не й дадоха нищо, защото швейцарецът отишъл в съда и казал, че тя е избягала с друг мъж, заразяла си трите деца и като баща сега той трябва да ги издържа”.

Към края на август се озовават в Цюрих и си намират работа в малък хотел, близо до гарата. Христо си припомня, че по онова време вече е понаучил немски и го назначават за нощен пазач, а Лилиян – за камериерка. Българинът обаче още на втория ден разбира, че всъщност ще е нещо като администратор, тъй като нощем обикновено пристигали десетки гости от гарата, повечето без резервации и той ще трябва да ги настанява по стаите. А иначе “нощната” му смяна започвала към 2 часа следобед, когато отнасял прането и се връщал да мие коридорите и прозорците из хотела.  Не стига това, ами Лилиян “го уредила”, докато има свободно време на заранта да чисти офисите на фирма в съседна сграда.
“Бях станал на чироз, защото по цели седмици нямах и един час, за да дремна. Ако успея да стигна до леглото, там ме чака Лилиян, а тя нали е млада булка и айде – пак безсъние. Постоянно заспивах на рецепцията и като дойдат хората, по половин час ме будят. Аз отварям очи, гледам ги и не мога да си спомня къде съм  и какво трябва да правя”, оплаква се Христо.
Застигнала ги и друга беда. Като продавачка в Лозана Лилиян теглила заем от 12 000 франка, за да зареди магазинчето със стока и да плати търговски лиценз. Когато избягала с Христо, имала да доизплаща още 7000 франка. Затова на всеки 5 франка, които изкарат, Христо и Лилиян отделяли по 3 и в края на всяка седмица изпращали парите със запис.
След тежката работа в Цюрих, двамата заминали по обява в Женева, за да работят в Дом за възрастни и психично болни хора. “То си се оказа истинска лудница, почти нямаше никакви стари хора. Беше пълно с откачени – клептомани, пиромани, но там поне плащаха добре. За 2-3 часа работа на ден – за толкова време ние с Лилиян почиствахме – ни даваха общо 1000 франка на месец. Но имаш много свободно време и обикаляш из града и вече – каквото падне. Докарвахме си още към 1000-1500 франка. В онези години в Швейцария беше пълно с испанци, португалци и италианци – имаше цели техни квартали. С тях се конкурирахме за всякакъв вид работа. Скоро научих, че когато техните държави – Испания, Португалия, вече са се позамогнали, в Швейцария не можело да срещнеш и един испанец. Иначе италианци има още много. Но другите всички се прибрали, кой с пари, кой без пари, ама вече за тях няма смисъл да вършат мръсната работа в чужбина. Може би някой ден и за българските гастарбайтери няма да има смисъл да мият чинии в чужбина“, добавя Чашката.

Чак в началото на 1973 г. Христо успява да намери в Женева работа по своята специалност – шофьор, и започва да изкарва по 2500 франка на месец. Всяка сутрин отива до гаража, картотекира се и получава задача и маршрут. Пали камиона и заминава. Работното време се спазва стриктно, печели се добре и някъде в този период дългът на Лилиян е платен напълно. Швейцарката вече има и развод и двамата се женят. Оттогава и досега името й е Лилиян-Валентин Огей-Иванов. Когато в Женева си стъпили с Христо на краката, децата й започнали да им идват на гости от Лозана (б. а. – разстоянието между двата града е около 60 км по магистралата, а има и по-къс път с корабче през езерото).

В Женева, покрай шофьорството, Христо среща други двама българи – братята Митко и Людмил. Те работят като товарачи в склад за продажби на едро на алкохол. Понякога там се получават негодни пратки – например френски коняци с повредени етикети или вино с мухлясали тапи, друг път падне някой палет и кашоните се изпокъсат. Тогава собственикът разпродава на безценица бракуваните стоки на своите работници. Митко и Людмил били нещо като снабдители на емигрантите с алкохол, тъй като и тогава, и сега в Швейцария цените на спиртните напитки са високи заради големите акцизи. При по-големи “разпродажби” на нередовен алкохол, братята българи доставяли нелегално и на кръчми в покрайнините на града.

“Наближаваше Великден, тогава Митко и Людмил ме потърсиха и ме питат: “Можеш ли да откараш с камиона едни бутилки уиски до един ресторант. Те са в склада, ама са си наши, ние вече сме ги платили на шефа. Ще ти дадем много пари!” Викам: “Мога, как да не мога… Обаче камионът не е мой. Нали трябва да го изкарам от гаража без пътен лист, без да го картотекирам!” “Не бой се бе, ще се направиш, че си закъснял от курс. Нали идва Великден, ние сега работим извънредно нощем, ще дойдеш в 2,30 ч през нощта, товарим уискито и го караме”. Абе аз малко се усъмних в тая работа, дето ще я вършим в два и половина през нощта по складовете. И то така си и излезе – жива кражба. Отивам с камиона до складовете, братята ме чакат отпред. Имат ключове – отварят всички врати. Товарят четири палета с уиски, аз седя в кабината и пуша. Те заключват и потеглихме. Откарахме ги в един квартал, там ни чака кръчмарят – не си спомням дали беше арменец или грък. Разтоварваме, той брои и дава на Митко и Людмил 42 000 франка. Те ми викат: “Христо, добра работа свършихме, делим на три – за нас по 17 500, понеже товарихме, за теб 17 000. И ми дават парите. Прибирах си ги в джоба и се разделихме.

Улица в Лозана. Снимка: Иван Бакалов

На сутринта казвам на Лилиян: “Нали знаеш, че много те обичам. Утрепах се тия дни от работа, обаче спечелих малко повече пари. Хайде да ходим да празнуваме Великден в Лондон”. Тя се зарадва, но ми вика: “Разбрала съм се на празниците да ни дойде на гости дъщерята с нейния приятел, какво да правим?” В Швейцария гостуванията дори между най-близки роднини задължително се уговарят около една седмица предварително, не е като у нас. “Как какво – взимаме ги и тях!”, казвам аз. Те тогава бяха на по 16-17 години, с дънки, обици и шарени прически, дойдоха у нас, аз им дадох 5000 франка, качихме се на самолета и хайде – в Лондон. Наехме си две малки двойни стаички в един хотел, не беше много хубав, ама гледахме да е евтин и да е по в центъра. И после – свободна програма. Излязохме да се разхождаме, те – отделно от нас. Вечерта ние с Лилиян като се прибрахме, приятелят на дъщеря й тропа на врата. “Бързо, стана нещастие!”, вика. Тичаме ние в съседната стая, там момичето лежи, обелило очите – в кома. “Абе, какво стана, бе?”, питам оня, той мълчи. Викаме линейка доктори, сложиха й системи, апарат за дишане, изнесоха я на носилка. Качихме се и ние в линейката, закарахме дъщерята на Лилиян в болницата. Връщаме се,  отиваме пак да говорим с момчето и го заварваме и него – лежи, подбелил очите. Айде пак същата работа – и него го караме в болницата. Влязох аз в стаята им и започнах да ровя, обръщам дюшеци, възглавници, всичко, докато намерих в стената дупка. Там – един найлонов плик, пълен с пакетчета, имаше и спринцовки. Те като излезли, намерили отнякъде и си купили хероин от парите, дето им ги бях дал. Върнали се и се дрогирали. Показах плика на Лилиян и решихме да го изхвърлим в клозета, защото полицията може да дойде всеки момент да търси с какво са се дрогирали тия младежи, дето са в кома. Два три дни лежаха, докато ги свестят, а ние си прекарахме Великден в английската болница. Качваме се на самолета да си ходим и мълчим. Пристигаме в Женева, слизаме на летището и щом ми провериха паспорта, идват двама-трима полица и ми казват: “Ела, Христо Иванов, че вече четвърти ден те търсим!” Сложиха ми белезници и ме арестуваха. За съучастие в кражбата на четири палета уиски от складовете. А то как се разкрила цялата работа. Ония двамата братя товарили, ама много бързали, нахвърляли кашоните отзад в каросерията, както им падне. И аз си карам камиона по улиците и където малко друсне или има завой, хоп – падне на пътя един кашон с уиски. На сутринта полицаите ги намират и тръгват от кашон на кашон  и разбират пътя на моя камион – от кой склад е стигнал, в кой ресторант е разтоварил. Точно като в онази приказка, дето Хензел и Гретел пускали трохи хляб, за да си бележат пътя. Кръчмарят веднага издал Митко и Людмил и братята веднага ги арестували, ама ние нали заминахме за Лондон, мен ме чакат на летището. Като взеха после да ме разпитват, аз все това казвам: “Не знаех, че стоката е крадена, те братята българи работят там”. А полицаите ми викат: “А не ти ли направи впечатление, когато за има-няма два часа работа, ти платиха 17 000 франка, а?”

Така Христо Чашката бил осъден на 4 и половина години затвор, от които лежал само малко над 2 години, а за останалия срок бил пуснат условно. Обаче, като човек лежал по българските затвори,  в швейцарския му се видяло земен рай.
“Килията чиста, има тоалетна, маса, стол, дават ти цигари безплатно – аз в затвора пушех само “Марлборо”. Храната – като за хора. Задължително ти намират работа – градинарство, дърводелство – нещо такова. Имаш и надница, която ти се превежда по сметка и като излезеш, не си беден. Беше някъде към 10-15 франка на ден, в събота и неделя – двойно. Ние, емигрантите от изтока – чехи, поляци – гледахме през другите дни да си почиваме, но събота и неделя задължително сме на работа. Като излежиш част от присъдата, минаваш на по-лек режим – семи либерте (полусвобода) – можеш да излизаш, да се прибираш в отпуск вкъщи. В затвора сякаш гледаха да не те озлобяват, защото нали после ще излезеш. А в България е обратното –  веднъж влезеш ли, излизаш два пъти по-голям бандит”, смята Христо.

(Следва – „Емигранти от социализма 4. Нелегално обратно в България„)

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.