Емигранти от социализма 4. Нелегално обратно в България

Продължение – виж „Емигранти от социализма 3. От сватбата до швейцарския затвор

Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов

През 1978 г. тръгнахме с Лилиан за България. Говорих с баща си по телефона, той ме увещаваше да се върна, каза, че разпитвал за мен, обещали му, че няма да ме съдят, защото нямам провинения. Реших, че щом съм женен за швейцарка, като се върна с нея там, нищо не могат да ми направят. Но нямах виза, затова реших да мина нелегално границата, да стигна направо във Варна и там да се покажа. Предвидих, че е по-добре така, вместо да се предам още на границата и да ме разкарват по арестите. Оказа се, че съм постъпил правилно.
С Лилиан тръгнахме с едно ауди. Влязохме в Италия на 5 март. Спомням си много добре как на гарата в Триест си купих швейцарския вестник „24 часа“ с огромно заглавие и снимка на празния гроб на Чарли Чаплин. Предполагам, че вестникът беше от предна дата, а не от този ден. Изчетох информацията с любопитство, защото случката беше във Веве, до нашия град Лозана. Тогава не съм подозирал, че моят приятел Ганчо може да има нещо общо с това престъпление. Чак след няколко месеца, когато вече бях във Варна, като ме разпитваха в милицията, един от цивилните ми каза, че май „моят Ганчо“ бил българинът, откраднал трупа на Чаплин.

Гробът на Чарли Чаплин в Корсие Сюр Веве край Лозана. Снимка: Иван Бакалов

През 1980 се върнах в Швейцария и, мисля, чак през 1982 г. се видях с Ганчо, ходихме му на гости вкъщи, където живее край Лозана, и чух историята от самия него.“

Но тогава, на италианско-югославската граница, Христо преглежда вестника и го хвърля на задната седалка, без да му обърне повече внимание. Чака го изпитание. Трябва да мине 2 граници нелегално. На югославската е лесно. Оставя жена си зад кормилото на аудито, обикаля недалеч встрани от граничния пункт и пресича пак през нивите, както през 1971 г., когато идва в Италия. Намокрил се до кръста, падал в някаква рекичка, пеш стига до шосето след границата, вече в Югославия и чака на някакъв паркинг жена си. Отдалеч гледа как тя се разправя с югославските митничари. Лилиан няма книжка, не умее да кара добре.
„Знаеше само първа и втора. Те я караха нещо да върне назад, тя се суети. Как да е, мина. Тръгна с колата по шосето, а коженото й мантото висеше отвън, защипала го с вратата. Спря до мен, а аз, измръзнал, още там извадих куфарите да се преобличам.“

Христо решава оттук да тръгнат към едно село в Македония, близо до българската граница. През 1943 г., когато там е било българска власт, баща му е бил командирован в селото да строи жп линия. Живеят там близо 2 години в голяма селска къща, при някакво семейство. 6-годишният Христо и децата на хазаите играели заедно. 33 години по-късно му хрумва да ги потърси, за да му помогнат да мине българската граница нелегално.
Пристигат в селото, настаняват се за една вечер като на хотел в къщата на един богат местен циганин. Запознават се с него в кръчмата в селото, където оркестър свири македонски песни и се лее червено вино. На другия ден разпитват и намират къщата на някогашните му хазаи. За учудване на Христо бабата го познала – „Ти си на Кольо и Петрана момчето, каза.“
Христо й обяснява, че има нужда от човек, който да го прекара през границата. Бабата решава, че за тази работа може да помогне само един техен роднина, който работи в горското. Той често ходи с москвича си до Благоевград да пазарува. На влизане в България постовете след границата го познават и не го спират за проверка. Христо дава на „каналджията“ 100 долара аванс. Онзи го завежда по тъмно през едни баири до границата, обяснява му откъде да мине, къде да застане оттатък на сутринта и да го чака край пътя.

Лилиан минава границата с аудито сама. Христо, вече в България, посреща утрото легнал край един път зад някаква ламаринена табела и чака. Москвичът идва в уречения час и качва Христо. По-нататък той умира от страх, докато минават край някакъв пост с войници на няколко километра от границата. Но постът не ги спира. Изчакват Лилиан край пътя, вече навътре в България. „Зададе се по завоите със страшен рев, на втора  скорост, а мантото й пак висеше отвън, защипано от вратата.“ Оказва се също, че през последните 2-3 километра е карала и на ръчна спирачка – от задните колела излиза пушек. Лилиан казва с облекчение – „Кристо, вземи си колата, не мога да я карам.“

Христо плаща още 300 долара на каналджията и развеселен от успешното преминаване сяда на кормилото на път за Варна. Минават през Боровец, да го покаже на Лилиан. Обядват там в някои от незабравимите ресторанти на социалистическия „Балкантурист“, обменят си български пари. Около Пловдив Христо спира пак до някакво заведение. Сядат, жена му пие кафе и кола, а той – два коняка и кола. „Дойде едно хубаво момиче сервитьорка, аз й платих, като й дадох бакшиш почти толкова, колкото беше сметката.“ На излизане му прави впечатление, че на паркинга има голяма черна волга с черен номер – частен. Казва на Лилиан – „Ей, виж, тук вече има частни волги. Преди бяха само държавни.“ Тръгват с аудито по пътя, След 2-3 километра ги настига същата черна волга, пуска сирена и ги спира. Оказва се милиционерска. Правят проверка на документите, но милиционерът нищо не разбира. Колата е с женевски номер, жена на Христо е с швейцарски паспорт, а Христо – с швейцарски документ за самоличност за чужденци. Милиционерът не разбира, че Христо е българин. Опитва се да говори с него с помощта на няколко немски думи. Същевременно обяснява на български на своя колега, че видял в заведението как Христо пие коняк и сега трябва да го глобят поне 500 лв. Дава му да надува един балон за алкохолна проба. Христо надува, но кой знае защо балонът не показва нищо – може би поради калпавото „социалистическо“ качество. Милиционерът му дава втори балон. И той не показва нищо. Ядосан, блюстителят на реда решава, че ще прибере глоба от тоя чужденец, като се върне в заведението и накара сервитьорката да свидетелства, че той е пил коняк. Връщат се с двете коли. Христо и жена му чакат до вратата.
„Онзи излезе отвътре бесен. Момичето му каза – няма такова нещо, никакъв коняк не е пил, само кока-кола. Ченгето върна документите. Жена ми седна на кормилото, да кара тя. Онзи й прегледа документите и въобще не разбра, че няма книжка. Вместо това тя имаше нещо като ученическа книжка – свидетелство, че кара курсове за шофьор. Тръгнахме, а аз отворих прозореца, кимнах към милиционера и му казах на български –  Довиждане!“
Онзи объркан гледа дълго след аудито с женевския номер.

Центърът на Варна с катедралата, 1980 г. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com

Във Варна Христо и Лилиян седят месец-два, той я запознава с всичките си близки и приятели, започват да търсят работа. Христо обаче го прибират за разпити в милицията. Започват от Държавна сигурност да му разправят, че ще го съдят за бягството през сръбската граница с Ганчо и ще лежи много дълго, защото му е за трети път, само и само да им каже “пикантни подробности” за българските емигранти в Швейцария. Христо обаче не им е дал никакви полезни сведения, просто защото не е знаел за никакви нелегални организации, подготвяни преврати и т.н. “Аз бях чистач, автомонтьор и едва си намерих работа, после се хванах с едни глупаци склададжии и заради тях ме вкараха в затвора”, повтарял Христо, с което вбесявал ченгетата. Те разбрали, че и да го бият, и да не го бият, от него повече няма да научат, накрая го пуснали. Христо Чашката поработил известно време в “Балкнатурист” като шофьор – понеже знае езици му дали да кара микробус и автобус с групи от чужденци – от Варна до Калиакра, до Обзор и т.н. Лилиян обаче така и не си намерила работа в България, не успяла да научи български, изпокарала се с родителите му и го задърпала да се връщат в Швейцария.

Върнали се през 1982 г. в Лозана, Христо си намерил работа като шофьор на цистерна, с която зареждал бензиностанции. Същата година решили да се разведат с Лилиян, но той не знаел, че това ще му донесе нови неприятности. Веднага след развода, го потърсили швейцарските полицаи и му съобщили, че му е отнет статута на емигрант с политическо убежище заради простия факт, че той се е връщал в родината си, въпреки че в депозираното си още преди години искане пишело, че в България го очаква едва ли не смъртна присъда. Второто основание, поради което Христо можел да остане в Швейцария  – че е женен за местна гражданка – вече било отпаднало. Той си събрал безславно багажа и през 1983 г. се върнал във Варна. По обратния път също му се случило малко приключение.

“Карах един стар “Форд”, на който документите не бяха съвсем наред. С него минах от Швейцария в Италия, към Торино. По едно време на магистралата виждам младеж да ми маха на стоп. И аз го взех – за компания. А той се оказа наше момче – българче от Дупница, връща се от чужбина. Изкарал три години във френски затвор за грабеж на банка. Ама той ми разправя, че искал да понаучи френски и затова отишъл да нападне банката. Преди това други българи му казали какъв е номера – да си купи воден пистолет. И той влиза с един воден пистолет в първата срещната банка, насочва го към касиерката и й иска парите. Ако му ги даде, добре. Ако не му ги даде, няма да го осъдят кой знае колко, защото по закон това се води инсцениран грабеж, не застрашава живота на никого и да му лепнат най-много 3-4 години. Във френски затвор също не е лошо. Е, не е като в швейцарски, но пак се кара лесно. Та ние пътувахме и аз му разправям, че не са ми много редовни номерата и се чудя как да мина в Югославия. Казах му също как на няколко пъти съм пресичал през рекичката в Гориция и той вика – няма проблем, зарязваме форда и минаваме пеша. Чудех се дали да продам на някого колата в Италия, обаче ме достраша, щото можеха да станат разправии и усложнения. Оставихме я на  паркинг на една гара близо до границата и тръгнахме. Пак през същите лозя, пак прегазихме рекичката. Обаче оттатък, в Югославия, ни чакат граничарите – те се научили вече за това място. Хванаха ни, затвориха ни за една нощ и на сутринта ни водят в една стая при сръбска съдийка. Тя – млада жена, с къса пола, кръстосала крак върху крак, вижда й се бедрото. Пуши, черпи ни цигари и ние си запалихме. Вика: Вие, българи, къде сте тръгнали  през границата, знаете ли на колко години мога да ви осъдя? Всички бягат наобратно, вие защо бягате от Италия? Аз й разказвам как съм се развел и са ми взели статута на емигрант и се чудя как да се върна във Варна. А за момчето от Дупница не знам даже дали имаше паспорт. „Мале, мале – вика сръбската съдийка – вие сте много тежък случая. Не знам какво да ви правя. Я се връщайте и вървете в Рим – там има българско посолство, уредете си документите и тогава, така не може. Оттам направо ни откараха на пункта и ни предадоха на италианците. Аз им обясних, че отиваме за Рим и те ни пуснаха. Отиваме на паркинга на гарата –  фордът си стои, никой не го е докоснал. Качихме се и аз подкарах за Рим. Както си карам по магистралата, момчето от Дупница изведнъж рече: „Стой! Спри тука! Аз няма да ходя в посолството да им обяснявам къде съм ходил, какво съм правил! Искам да науча италиански. Искам да лежа и в италиански затвор!” Слезе, разпери ръце и започна да маха на стоп на колите. Една спря и го качи. Повече не го видях”, завършва Христо.

Във Варна мястото на Христо като шофьор в “Балкантурист” още било свободно. Като се върнал и пак постъпил там. Обаче много му било мъчно за Лилиян и започнал през ден, а по някога и всеки ден – да й пише писмо. С обяснения и клетви за любов. Полека-лека и тя започнала да му отговаря.
Един ден през 1985 г. Лилиян пристигнала при Христо във Варна. Решили да се женят отново. Лилян бързала, защото докато живеели разделени, взела под аренда едно кафене в Лозана и докато тя седяла в България, то оставало затворено. След първата полулегална женитба 12 години по-рано, те вече дигнали истинска сватба.
“Беше в един от големите ресторанти на “Балкантурист”, събраха се над 300 души мои колеги и приятели от града. От Швейцария нямаше никого. Стана голяма веселба – оркестър, ядене, пиене – всичко. Ние имахме готови билети за влак и още на другия се качихме на влака и заминахме за Лозана. Мина меден месец, мина втори, на мен започна да ми става терсене. Седях по цял ден в кафенето и помагах на Лилиян – там имаше много мъжка работа, ходех да снабдявам и т. н. Обаче още в началото не ми хареса това, че по време на моето отсъствие се овъртял един мъж, по цял ден седи в кафенето, говорят си… Лилиян може да е била сама жена, разведена, но  след като дойдох и аз от България, тая работа се промени. “Ще го изгоня, Лилиян, какво само седи, ти си омъжена жена”, казвам й аз, а тя ми вика: “Не, Кристо, той е клиент, няма да го гониш!” Започнахме често скандали, аз пак взех да пия, а тя  затова ми се караше още отпреди. Изкарахме така към година. Един ден на мен съвсем ми кипна.“

Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов

Скарват се една вечер за пореден път с Лилиан по някакъв повод, тя му казва да си ходи, Христо, ядосан, се присяга към барчето, взема един кухненски нож и я порязва леко с него по корема.
„Лилиян ме погледна, пипна се с ръка, погледна си пръстите и ми казва въпросително: “Кристо? Това е кръв?” “Ами кръв е, кръв е… Ето ти телефона, веднага викай полицаите да дойдат да ме арестуват. Това си е опит за убийство, ще ми лепнат най-малко 5 години. Отивам да лежа в швейцарски затвор, да не съм луд да си ходя във Варна, че да ми се смее целия “Балкантурист”!”  Дойдоха, арестуваха ме, осъдиха ме на 5 години и половина – нали имам и предишна присъда. И ме прибраха в швейцарския затвор. Там – всичко си беше същото, дават ти дрехи, цигари “Марлборо”, даже в килиите бяха сложили и телевизори. Надниците комай бяха станали и по високи. Както и преди започнах да си работя редовно в събота и неделя, в някой от другите дни -почивам. Лилиян идваше да ме вижда в затвора. Като излязох към четвъртата година, по сметката ми се бяха натрупали към 10 000 франка. Направо богат човек. Върнах се във Варна към 1990 г. и къде, къде – дадох си парите в една пирамида. Щото си мислех, че в България ще мога да живея само от лихвите. Вече, като си бях във Варна, пак започнах да й пиша. Тя се пенсионира и дойде  при мен. Сега сме добре, тя си получава тук пенсията – за там не е голяма, ама за България не се оплакваме.
Малко се поразделихме по Коледа 2000 г. Тя се изнесе на квартира във Варна. Останах сам. И като не знаех какво да правя, обадих се на Кольо в Нюрнберг, той вика: “Идвай!” И аз – на 61 години – заминах, а Лилиян си остана във Варна. Поработих малко там като нощен пазач, писахме си с Лилиян и като се върнах – пак се събрахме”.
Сега Христо и Лилиян живеят в малката къщичка с двор, във вилната зона накрая на Варна, недалеч от курорта „Св. Св. Константин и Елена”. Къщата свети от чистота, веднага прави впечатление, че всичко е добре поддържано.
Когато Христо се връща от Германия преди години, остава неприятно изненадан. Той съкрушен разказва, че докато отсъствал дъщеря му от първия брак накарала майка му да й дари къщичката, като я уверила, че Христо е загинал в катастрофа в Германия. Старата жена, като видяла сина си жив, завела дело да развали дарението, но починала. Христо започнал дълга съдебна разправия с дъщеря си…

За последно го посетихме преди няколко години. Две кучета тичаха из двора на къщичката. Лилиан ни сервираше туршия и ракия, като българска домакиня. Христо Чашката вече не близваше алкохол. Пушеше обаче цигара след цигара. И като истински швейцарец поддържаше градината – коси, подрязва.
В последните години изчезна. Телефонният му номер е закрит. Дали пак е запрашил за Швейцария?…

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.