Обама и триумфът на реализма

в. Файненшъл таймс

Барак Обама. Снимка: Белия дом

Реализмът е мъртъв, крещят хората, задаващи тона на Арабската пролет. Рухването на диктатурите в Тунис, Египет, а сега и в Либия, възвестява ново раждане на свободата, което по общо мнение обрича реализма на смърт. Само че Барак Обама – участвайки в либийската операция, без да я ръководи – не беше нищо друго освен реалист.

Реализмът като теория на международните отношения постулира, че трагедия е не тържеството на злото над доброто, а триумфът на едно добро над друго, което причинява страдания.

Именно реалистичните разбирания на американския президент го накараха да възрази срещу поемането на лидерска роля в Либия, да запази барута на Америка сух за по-тежки кризи в бъдеще, което е очевидно добро. Пак реализмът предпазва Обама от претенции над Либия след Кадафи, на която е съдено – и при най-благоприятни обстоятелства – да бъде слаба и уязвима държава.

Ето тук той подкрепя демокрацията, където може, а стабилността, където е длъжен. Обама оказва дипломатическа подкрепа на протестиращите в Сирия, но няма да се намеси. Той бленува за демократичен бунт в Иран, но се бои от подобен бунт в Саудитска Арабия. Това, съчетано с нетърпението да се изтеглят войските от Афганистан, е предпоставка за отказ от граденето на нации в Близкия изток, така че – на практика – да може да се съсредоточи върху нещо по-важно: запазването на американското морско могъщество в Азия. Така реализмът наистина тържествува.

Реализмът по общо мнение умря в края на Студената война, когато разпространяването на свободните общества из Източна Европа подчерта ролята на идеализма във външната политика. Тогава обаче дойдоха атентатите от 11 септември и провалът в Ирак, и реализмът възкръсна от пепелта. Сега той отново ще бъде във възход, предвид това, че положението в Близкия изток и Източна Азия ще става все по-объркано.

Днешните нападки срещу реализма са толкова недостоверни, колкото и отправяните преди. Говори се, че теорията е провалила САЩ, като им е дала логично основание да подкрепят арабските диктатори. Но за която и да било външна политика да остане адекватна толкова дълго време, само по себе си, е знак за успех. САЩ също извлякоха големи ползи от тази политика: стабилни двустранни отношения и произтеклите арабско-израелски мирни споразумения, по-сигурни търговски пътища в Средиземно и Арабско море, от което зависят световната търговия и енергийни доставки.

Нещо по-важно, политическите и технологичните условия за демократична промяна в арабския свят доскоро не бяха благоприятни, а САЩ не би трябвало изобщо да се включват години наред „в бизнеса“ с революциите за сваляне на властта в една четвърт от света. Реализмът препоръчва да се използва наличното под ръка, а не да се търси постоянно промяна в другия край на света.

Отправя се обвинение също, че реализмът е циничен и поради това не изразява западните ценности. Реализмът в служба на националните интереси обаче е възможно най-последователният хуманен подход – понеже реализмът отстоява избягването на война чрез поддържане на равновесие на силите.

Като изключим хуманитарния интервенционизъм на Балканите, най-великият хуманитарен жест в наше време беше посещението на американския президент Ричард Никсън в Китай през 1972 г., подготвено от съветника му по националната сигурност Хенри Кисинджър. Изоставяйки идеята, че Тайван е истинският Китай, те получиха съгласието на Китай да спре да поддържа комунистическите бунтове в Югоизточна Азия.

Освен това – с негласната защита на САЩ срещу Съветския съюз и набиращата икономическа мощ Япония – Китай имаше възможност да се посвети на мирен растеж, което щеше да измъкне голямата част от Азия от бедността. Докато жизненият стандарт на над един милиард души се повишаваше, настъпи и взрив на личните свободи. Ето такава може да бъде наградата за реализма.

Да обявиш реализма за мъртъв заради събитията в Близкия изток е и проява на дълбоко непознаване на Азия. Тук национализмът преживява такъв възход, какъвто и бюджетите за отбрана. Половин дузина морски сили, и главно Китай, предявяват конкуриращи се претенции над Южнокитайско море. Това е свят на аморално изчисляване на равновесието на силите, което ще спомогне за дефинирането на 21-ви век.

Бъдещето на Либия, Йемен и Сирия несъмнено ще бъде трудно, дори и когато всички диктатори бъдат свалени, а Египет след Мубарак е икономическа развалина, белязана от ислямистки и насъристки тенденции. Всъщност Близкият изток преживява не толкова демократична революция, колкото криза в централната власт.

Тъй като нестабилността е даденост, реализмът – според чиито постулати интересите трябва да са водещи при справянето с множество ситуации – за пореден път ще се докаже като единствената надеждна система от възгледи за онези, които като Обама се стремят да упражняват власт.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.