Пак избори и пак комунизмът си отива…

Аспарух Панов

Въпреки че вече пета година сме членове на ЕС, на талази ни залива отвратително лепкавата и блудкава носталгия към времето на комунизма. Ако всичко се свеждаше до спомени за „евтиното кебапче и българската роза“, щяхме да го преглътнем някак си. Но тук става дума за сериозна и целенасочена пропагандна манипулация, която отново пролича при обществения и медиен отзвук около честването на 100 годишнината на Тодор Живков.

Тревожното заглавие на Дойче Веле „Живков е жив!” говори само по себе си. Едва ли е случайно, че „безсмъртните” придворни интелектуалци от Живково време, отново се изживяват като “духовни бащи” на нацията и продължават да ни учат на “демократично” политическо поведение, вече като част от кръговете на президента Първанов. Да не говорим за продължаващата с години „мелодрама“ за „доблестните“ сътрудници на Държавна сигурност, които „защитавали единствено националните интереси“.

Обръщам специално внимание на тази пошла реанимация на “социалистическите духовни ценности”, защото тя е изключително важна и деликатна за „културния подход“ към днешната политика. Когато говорим за развитието на нова демократична и европейска политическа култура и субкултура, когато се опитваме да анализираме (или поне да опишем) радикалните обществено-политически промени, в които участваме като свидетели или модератори, неминуемо се сблъскваме с кризата на идентичността в посткомунистическото общество.

Оказва се, че е по-лесно да реставрираш старата си комунистическа идентичност и житейска философия и да ги напаснеш на новите реалности, отколкото да извисиш духа си до нивото на осмислената отговорна свобода. През всичките тези години съм чел много публикации на тема „реставрация на комунизма“, но един текст ми е направил изключително силно впечатление. Това е лекцията на Президента д-р Желю Желев „Завръща ли се комунизмът?“, изнесена в Берлин на 22 септември 1995 г. пред конференция на фондация „Фридрих Науман“ и публикувана в сборника „Интелигенция и политика“. Тя е написана през най-мрачния и зловещ период на прехода, по време на управлението на Жан Виденов, но в своята „политико-културна“ част звучи поразително актуално и днес, при управлението на ГЕРБ и на прага на първите ни президентски избори като членове на ЕС:

„В случая на Източна Европа реставрацията протича в рамките на съществуващата видимост за реформи. Никой не отрича реформите, но реформаторската политика тайно се заменя с връщането на стари комунистически практики. Кое е това, което всъщност се връща?
… връща се един не съвсем патриархален корпоративизъм, който заменя реалната конкуренция на идеи и интереси с договарянето в рамките на самата управляваща партия. Публичното пространство се заменя с партийното пространство. Много често партийни и корпоративни интереси се представят като национални.

…Друго, което се връща, е езикът на стария режим. Оня безсубектен дървен език, от който лъха на мухъл и казионен оптимизъм. Език, който беше жив единствено в Замъка на Кафка и в коридорите на комунистическата власт… Връща се и подозрителността към Запада. Културната толерантност, характерна за нашата традиция, се подменя с насаждане на ксенофобия и с разбуждането на една шпиономания, която ни връща в атмосферата на 60-те години….

… Но най-важното, което се връща, е усещането, че от нас, от “ние, народа”, нищо не зависи. Отново политическата апатия и делението на „ние“ и „те“ се превръща в реалност. Това „те“, което няма име и политически профил, но което е властта въпреки и независимо от волята на гражданите… Всичко това се връща. Това, което не може да се върне е комунизмът. И навярно това е странната съдба на посткомунизма. Едно общество, в което комунизмът не може да се върне, но и не бърза да си отиде…“

В крайна сметка същността на проблема се крие в последното цитирано изречение на д-р Желев. Всички знаем, че комунизмът не може да се върне, но комунизмът е все още вътре в нас – като болшевишко политическо поведение, като параноичен егалитаризъм, като неистова омраза към забогателите и успелите, като страстно желание да излъжем държавата, а вече и ЕС, като любов и омраза, мазохистична любов към Русия или по-точно към нейната „силна Ръка“ и омраза към цигани и турци. Преди всичко обаче, комунизмът предопределя нашата „духовно-културно-политическа идентичност“ чрез последователното и обсебващо изграждане с всички възможни политически и пропагандни средства на култа към личността на Бойко Борисов.

За да има шанс да се модернизира и декомунизира, България трябва да съхрани политическия плурализъм и да не допусне ГЕРБ до цялата власт в страната. Предстящите президентски и местни избори ще бъдат тест за политическата ни зрялост – до колко сме в състояние да разберем, че „президенти на промяната” не могат да бъдат нито Росен Плевнелиев, нито Ивайло Калфин. И двамата са напълно безнадеждно зависими от своите политически ментори Бойко Борисов и Георги Първанов. Подобна зависимост, толкова сляпа и изпепеляваща, прави на практика гласуването за тях напълно безмислено. Те и двамата само биха задълбочили проблемите на обществото и кризата на неговата идентичност.

Редовните читатели на e-vestnik отдавна знаят, че моят личен избор е Меглена Кунева. Харесвам амбицията й да върне доверието на хората в реалната полза от активно гражданско участие в политическите процеси.  Но най-много я харесвам, защото точно като личност и политик е пълната противоположност не толкова на Плевнелиев и Калфин, колкото на политическите стилове „Борисов” и „Първанов”, които те олицетворяват.

Когато говорим за държавническо мислене, след 1989 г. сме имали само един президент, успял да се издигне над ограниченията на партийната политика. Това е точно д-р Желю Желев, за когото вече стана дума. Можем само да гадаем още колко по-дълбоко щеше да се срине България и във вътрешен, и в международен план, ако по времето на еднопартийния кабинет на Виденов, президентът беше не д-р Желев, а ортодоксалният комунист Велко Вълканов.

От всички кандидати за сегашните избори, Меглена Кунева е единствената изявена политическа личност, която има подобно разкрепостено държавническо виждане към политиката и може да бъде успешната публична спирачка и политически коректив на сегашното парламентарно мнозинство и правителството на Борисов. Ако изборите са наистина свободни, можем и да успеем да я изберем. Заслужава си поне да опитаме. Това би било нашата «гражданска отговорност» срещу злполуките по политическия ни път. А тя е задължителна, нали?

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.