Херта Мюлер: „На тоя свят човекът е голям фазан“

Херта Мюлер с Нобелова награда за литература
Херта Мюлер, родена в Румъния (1953) немска писателка, стана лауреат на Нобелова награда за литература за 2009 г. Снимка: личен сайт

През 2009 г. Херта Мюлер получава Нобеловата награда за литература, книгите й са преведени на повече от 20 езика. Родена е през 1953 г. в немското селце Ницкидорф, Трансилвания (Румъния). Живее в Берлин от 1987. Тя пише „На тоя свят човекът е голям фазан“ (ИК „Сиела“) една година преди да напусне Румъния и да отпътува за Германия.

Изселването или по-скоро очакването на изселването е голямата тема на тази книга. През 80-те години на ХХ в., в Румъния на Чаушеску, семейство Виндиш, което е с германски произход, чака разрешение да се изсели на Запад. Докато все повече съседи – румънски германци, напускат селото, семейството продължава да чака. Животът сякаш е спрял. Едва когато дъщерята Амали се продава заради разрешението за изселване, семейството получава жадуваните документи. В сгъстени краски, с поетичен език Херта Мюлер разказва историята на една екзистенциална драма в Европа от изминалия ХХ век.

„На тоя свят човекът е голям фазан“ – така гласи една румънска поговорка, която пренася безпомощността на дивата птица с подрязани криле (и която не може да лети) върху човешката несрета и злощастие. „На тоя свят човекът е голям фазан” е изящна колекция – мозайка от фрагменти и кратки разкази с постоянни герои и сюжети, свързани помежду си. Предлагаме откъс от книгата.

Жабата

Херта Мюлер

Воденицата мълчи. Мълчат стените, мълчи и покривът. И колелата мълчат. Виндиш е натиснал електрическия ключ и е загасил лампата. Между колелата е нощ. Мракът е погълнал брашнения прах, мухите, чувалите.
На пейката пред воденицата седи нощният пазач. Спи. Устата му е отворена. Под пейката проблясват очите на кучето му. Виндиш носи чувала с ръце, крепи го на колене. Подпира го на зида на воденицата.
Кучето поглежда и се прозява. Оголва бели зъби.
Ключът се превърта в ключалката. Между пръстите на Виндиш прозвучава щракването на резето. Виндиш брои. Виндиш чува как слепоочията му пулсират и си мисли: „Моята глава е часовник.“ Прибира ключа в джоба си. Кучето лае. „Ще го навивам, докато пружината се скъса“, казва Виндиш на глас.
Нощният пазач нахлупва още по-ниско калпака на челото си. Отваря очи и се прозява. „Войник на пост“, казва той.
Виндиш се запътва към малкото езеро край воденицата. На брега стърчи копа сено. Във водата на езерцето тя се отразява като тъмно петно. Петното навлиза в дълбоката вода като фуния. Виндиш издърпва колелото си от сеното.
„В сеното има плъх“, казва нощният пазач. Виндиш чисти седалката на колелото от сламките. Хвърля ги във водата. „Видях го“, казва той, „гмурна се във водата“. Сламките плуват като коси. Завихрят се от малките водовъртежи. Тъмната фуния плува. Виндиш се вглежда в своето пътуващо отражение.
Нощният пазач рита кучето в корема. Кучето скимти. Виндиш се е втренчил във фунията и чува скимтенето изпод водата. „Нощите са дълги“, казва нощният пазач. Виндиш отстъпва на крачка от брега. Забелязва неподвижното отражение на копата сено, загърбило брега. Спокойно е. То няма нищо общо с фунията. То е светло. По-светло от нощта.
Вестникът шумоли. Нощният пазач казва: „Стомахът ми е празен.“ Разопакова хляб и сланина. В ръката му проблясва нож. Дъвчи. С острието на ножа неволно одрасква китката си.
Виндиш бута колелото до себе си. Поглежда към луната. Докато дъвчи, нощният пазач продумва: „На тоя свят човекът е голям фазан“. (На тоя свят човекът е голям фазан“ (Omul e un mare fazan pelume) е румънска поговорка, която е израз на безпомощността на човека, на това, че той се движи в света изключително непохватно, като голям фазан. Аналогично е сравнението „като слон в стъкларски магазин“. – Б. пр.)
Виндиш вдига чувала и го закрепва на колелото. „Силен е човекът“, казва той, „по-силен от добитъка.“
Единият край на вестника полита. Вятърът го дърпа сякаш с ръка. Нощният пазач поставя ножа върху пейката. „Бях заспал“, казва той. Виндиш се е привел над колелото. Вдига глава. „А аз те събудих“, отвръща той. „Не ме събуди ти,“ казва нощният пазач, „жена ми ме събуди.“ Избръсква трохите от сакото си. „Знаех си,“ казва, „че не мога да спя. Луната е твърде голяма. Сънувах съсухрената жаба. Бях уморен до смърт. А не можех да си легна. В леглото лежеше жабата. Разговарях с жена си. Жабата гледаше с очите на жена ми. Имаше плитката на жена ми. Носеше нощницата на жена ми, която се беше вдигнала до корема. Казах: покрий се, бедрата ти са повехнали. Казах го на жена ми. Жабата смъкна нощницата, покривайки бедрата си. Седнах край леглото на един стол. Жабата се усмихна с устата на жена ми. Столът скърца, каза тя. Столътне беше проскърцал. Жабата преметна плитката на жена ми на рамото си. Стигаше до края на нощницата. Казах: косата ти е пораснала. Жабата вдигна глава и кресна: ти си пиян, ей сега ще паднеш от стола.“
Облак е засенчил като с червено петно луната. Виндиш стои облегнат на стената на воденицата. „Човекът е глупав“, казва нощният пазач, „и винаги е готов да прости.“ Кучето лапва парче кожа от сланината. „Аз є простих всичко“, казва нощният пазач. „Простих є за хлебаря. Простих й какви ги вършеше в града.“ Прокарва пръст по острието на ножа.
„Цялото село ми се подиграваше.“ Виндиш въздъхва. „Вече не можех да я гледам в очите“, казва нощният пазач. „Само това, че умря толкова бързо, сякаш си нямаше никого. Това не й простих.“
„Един Господ знае изобщо за какво са те, за какво са жените“, казва Виндиш. Нощният пазач свива рамене: „Не са за нас“, казва той. „Нито за мен, нито за теб. Не знам за кого са.“ Нощният пазач гали кучето. „И дъщерите“, казва Виндиш, та нали и те, за Бога, стават жени.“
Върху колелото поляга сянка, а друга – върху тревата. „Дъщеря ми“, казва Виндиш и сякаш претегля думите наум, „моята Амали не е вече девствена“. Нощният пазач зяпа към червеното петно на луната. „Моята дъщеря има прасци като пъпеши“, продължава Виндиш. „Както казваш, вече не мога да я гледам в очите. Сянка тъмнее в очите й.“ Кучето обръща глава. „Очите лъжат“, казва нощният пазач, „прасците не лъжат.“ Той раздалечава обувките си. „Вгледай се в походката на дъщеря си“, казва той. „Ако върховете на обувките й сочат настрани, когато ходи, значи се е случило.“
Нощният пазач върти шапката из ръцете си. Кучето лежи и върти очи. Виндиш мълчи. „Пада роса. Брашното ще се овлажни“, казва нощният пазач, „кметът ще се ядоса.“
Над малкото езеро прелита птица. Бавно и по права линия като конец. Съвсем ниско над водата. Сякаш си мисли, че това е земята. Виндиш я наблюдава. „Като някаква котка е“, казва той. „Кукумявка е“, казва нощният пазач. Закрива с ръка устата си. „При старата Кронер от три нощи свети лампата“. Виндиш побутва колелото. „Тя няма как да умре“, казва той, „кукумявката още не е кацнала на покрива.“
Виндиш тръгва през тревата и поглежда луната. „Казвам ти, Виндиш“, вика след него нощният пазач, „жените изневеряват.“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.