Пантеон без герои? Ето че дойде ред да отричат и Левски

Проф. Филип Панайотов. Снимка: Нели Томова

Българският национален пантеон днес изглежда по-пуст и празен от всякога. Едни от героите се оказаха политически непригодни, други надве-натри бяха „дегероизирани“ и „демитологизирани“, а грети станаха жертва на „деконструктивизма“ и „постмодерния дискурс“. Някои оцеляха, но опръскани с тиня и кал. Паметниците на толкова бележити българи бяха отмъкнати, нарязани на парчета и продадени като „вторични суровини“. От признателните потомци. Единствен Васил Левски остана незасегнат от пагубната ни страст всичко да очерняме и всичко да отричаме.

Но ето че дойде и неговият ред.

Неотдавна на книжовния пазар в превод от английски се появи книгата на българската историчка Мария Тодорова „Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой“ (С., 2009). Както научаваме от предговора, дългогодишният и амбициозен проект, замислен, финансиран и осъществен в чужбина, започнал като изследване на национализма, което прераснало в проучване на комунизма и посткомунизма, за да завърши накрая с този внушителен том.

„Убедена съм – изповядва авторката, – че изборът на Левски като пилон на българския национален пантеон обяснява много от специфичните характеристики на българския национализъм“ (с. 12). И Мария Тодорова като открит и непримирим противник на всякакъв вид национализъм, но най-вече на българския, се заема да срине из основи „пилона на българския национален пантеон“ и по такъв начин окончателно да срази и самия български национализъм. И всичко това в рамките на така наречената „микроистория“, която все повече трябвало да се утвърждава в науката.

Макар тази книга да има всички външни атрибути на солиден научен труд – тежък „научен апарат“, пространни обяснения и бележки под линия, безброй позовавания на авторитети от всякакъв род, внушителна библиография, именен показалец и т.н., и т.н., тя всъщност е „съчинение по зададена тема“ с точно определена цел и предварително формулирана теза, която авторката се е заела да обоснове и аргументира.

Историкът учен проучва всестранно и пълно фактите, събитията, документите и се стреми да достигне до обективната истина. Историкът публицист започва с предварително формулирана теза или идея и се запретва да я доказва, като подбира само ония факти и документи, които му вършат работа. Преценена от гази гледна точка, тази книга на Мария Тодорова не е научно, а публицистично произведение.

Детайл от корицата на „Живият архив на Васил Левски…“

Това, което авторката подробно, пространно и разточително развива върху повече от 500 страници, художничката на корицата с подкупваща детска простодушност е изразила само чрез няколко линии. Нарисувала е една огромна кръгла нула със златист нимб на светец над нея. Нулата – това е Васил Левски, какъвто е бил в действителност. Нимбът – това са всички ония качества, добродетели и заслуги, които незаслужено са му били приписани от някои негови съвременници, но най-вече от следващите поколения.

Както подчертава авторката, ако през 1878 г. не се била появила българската национална държава, Левски завинаги щял да си остане такъв, какъвто си е бил в действителност. „Ако българите бяха имали участта на кюрдите например – както и интелигенцията, отдадена на националната кауза, вероятно Левски щеше да бъде герой в някаква алтернативна история или щеше да бъде споменат с почести в нечий външен разказ от автор, проявяващ интерес към екзотични идентичности. Ако изобщо бъдеше споменат в някакъв имперски разказ за несполучили отцепнически движения, той най-вероятно щеше да бъде изобразен или като терорист, или още по-безславно като крадец – като какъвто е осъден и екзекутиран от османските власти в София през 1873 г., след което е погребан най- вероятно в общ гроб в гробището за престъпници“ (с. 181).

Бедният Ботев, уж гениален поет, а не могъл да проумее с кого си има работа – възхищава се от него в писмата си, след гибелта му го нарича рядка фигура не само за нашия народ, но и за другите напреднали народи, вписва го като мъченик в знаменития си кален дар, а в едно от най-вълнуващите си стихотворения го оприличава на Исус Христос!

На кантара на Мария Тодорова обаче по-голяма тежест имат не думите на Ботев, а словата на букурещкия нотабил Христо Георгиев („Какъвто Райнов, такъв и Дякона – и двамата за пари и баща си продават“). При такъв подход не е за учудване, че авторката се отнася с пренебрежение към литературното наследство на Апостола. За нея то е „скромната проза на Левски“ (с. 226). Колкото и да е „скромна“, дълг на всеки добросъвестен историк е да я познава добре и да я цитира точно.

Авторката нарича дописката на Васил Левски до в. „Свобода“ „един от най-силните му текстове“ (с. 166). „Оригиналната дописка на Левски е изпратена в самия край на 1870 г. или в началото на 1871 г. и след известна редакция и преписване Каравелов отпечатва материала като кореспонденция от „д. Л.“, т.е. от дякон Левски“ (с. 166).

Ако Мария Тодорова си бе направила труда да сравни оригиналната дописка и отпечатания „материал“, щеше да се убеди, че в случая става дума не за „известна редакция и преписване“, а за груба политическа цензура, при която Каравелов зачерква важни мисли и идеи на Апостола, като ги заменя със свои, понякога напълно противоположни. Много странно е как публикациите на тази тема са убягнали от вниманието на авторката, която иначе с похвална педантичност е инвентаризирала почти всичко изречено и написано за Васил Левски.

Автентичният Левски е в оригиналната дописка, а не в отпечатаната, но кой знае защо авторката цитира Каравеловата версия. „Трябва да заговори ножът, мастилото вече не помага – цитира тя уж Левски, но това са думи на Каравелов – в оригинала такъв текст няма. Там е казано друго: „…наместо сълзи, сега леем куршуми“.

„Славяни поляци са турски жандарми, французите са турски инженери, англичани – турски дипломати, казаци некрасовци са турска полиция, германци – турски шпиони, унгарци – братя на турците, чехи – турски музиканти…“ И това според авторката били думи на Левски, но и тях ги няма в оригиналната дописка. В нея е казано: „…секидневно оплаквание е било с кръвави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив, от никъде за помощ, а напротив, стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество?“

„На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: свобода и всекиму своето!“ И тези слова според авторката били на Васил Левски. Как е възможно тя да не знае автентичните думи на Апостола: „Ще имаме едно знаме, на което ще пише „свята и чиста република“?!

Тъкмо тях зачерква Любен Каравелов. Пък и как да не ги зачеркне, когато по това време сръбският крал финансира издаването на „Свобода“ и подобни републикански идеи сигурно са щели силно да го разлютят. Ето подходящ повод за размисъл на тема каква роля са играли и играят чуждите пари в българските работи.

Какво излиза? Мария Тодорова в случая анализира предимно текстове на Л. Каравелов, а не на Васил Левски, макар да ги представя като негови.

Васил Левски, автентичният Васил Левски, го няма в тая книга. Пък и защо да го има – в края на краищата той при всички случаи ще бъде сведен до една кръгла нула с нимб на светец над нея.

Излезе тази книга, но никого не шокира нито със съдържанието си, нито с корицата си. Тя просто е позакъсняла за целите, които преследва. Българският национализъм вече съвсем се е изпарил. Безсмислен е вече и спорът на тема „историческа злина ли е националната държава“. У нас не остана никаква държава, камо ли национална…

Дотам я докарахме.

Дотам ни докараха.

Навремето Иван Богоров обичал да повтаря: трябва да направим най-напред българи, после България. Случи се точно обратното и май ние, българите, сме останали малко нещо „недоправени“. Затова ли толкова бързо се разбългаряваме и толкова лесно ни разбългаряват?

От новата книга на проф. Филип Панайотов „Без недомлъвки“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“). Текстът се публикува тук за първи път в медиите.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.