Русия, за която ме вкараха в затвора

в. Култура

Михаил Ходорковски. Снимка: новоскоп

През 2003 г., когато започна атаката срещу ЮКОС, някои наблюдатели я обясняваха с това, че ние – аз и партньорите ми – сме били разработвали някакви тайни планове за преобразуването на Руската федерация в парламентарна република и за ограничаването по този начин на властовите пълномощия на Владимир Путин.

В действителност, насилственото завземане на ЮКОС нямаше нищо общо със сюжета за парламентарна република. Тези, които изфабрикуваха наказателните дела срещу мен и моите колеги, просто искаха да вземат безплатно най-процъфтяващата нефтена компания на страната, струваща около 40 милиарда. Всичко останало може да е било повод, но не причина за нападението.

Всъщност, аз и колегите ми през 2002-2003 г. наистина поддържахме някои независими изследователски структури, които се занимаваха с разработката на нов дизайн на руската политическа система. Аз създадох най-голямата по него време независима нетърговска организация „Открита Русия”. При това, в тази работа вземаха участие и високопоставени сътрудници на администрацията на президента на РФ, депутати от Държавната дума, сенатори и даже някои различими и разумни членове на партията „Единна Русия”. След като ме арестуваха през октомври 2003 г., тези влиятелни лица предпочетоха да забравят за всичко. Бог да ги съди.

Наистина, концепцията за политически реформи, която се подготвяше с наше участие, не предполагаше преминаване към чисто парламентарна република. Ставаше дума по-скоро за президентско-парламентарен модел. При който избраният с всеобщо гласуване президент стои над разделението на властите, действа като гарант на Конституцията, единството и целостта на държавата и пряко назначава ред чиновници, преди всичко на „силовите” места, а също така внася в парламента кандидатурите на шефа на Централната банка и ключовите лица от съдебната система.

Но, според тази концепция, парламентът не е само зрител на този прекрасен живот! Мнозинството в Думата се превръща от проста аритметична величина в политическа – получава възможността да предлага на президента главата на правителството. След назначаването на премиера, Думата утвърждава предложените непосредствено от него – от премиера (не от президента) – министри от социално-икономическия блок. Съответно, правителството подава оставка пред новоизбраната Дума, а не пред новоизбрания президент.

Освен това се предлагаше чувствително да се разширят пълномощията на законодателната власт в областта на парламентарните разследвания.

Естествено, че една конституционна реформа от такъв тип, даже и да е била започната в средата на миналото десетилетие, не би могла да приключи по-рано от 2008 г., затова и ограничаването на пълномощията на конкретен човек на президентския пост просто не беше предмет на обсъждане.

По него време аз смятах подобна концепция за правилна. Конституцията от 1993 г. фактически установи в Русия на федерално равнище суперпрезидентска република.

Причините за това са повече или по-малко разбираеми. От една страна, „бащата” на сегашния Основен закон, Борис Елцин, искаше да изключи по принцип възможността от повторение на конституционния сблъсък, довел до кървавите събития от есента на 1993 г. От друга страна, строежът на основите на новата държава, с всичките му елементи и допълнения, изискваше високо ниво на концентрация на властта в едни ръце.

Обаче към началото на 2000 г. положението в страната се промени. Политическият хаос на миналото революционно десетилетие, с всичките му плюсове и минуси, отстъпи място на традиционната постреволюционна стабилност. Като химик по образование, мога да характеризирам това като преминаване от течно агрегатно състояние в твърдо.

И в тези условия недостатъците на суперпрезидентската република стават очевидни.

Недостатък № 1
– неконтролираната президентска власт, която сама по себе си е най-важната предпоставка за разпространението и задълбочаването на мащабната корупция, поразила Русия от главата до петите.

Сега, като се оглеждам назад, мога да констатирам, че ние сме се движили в правилна посока. На Русия е нужен нов политически модел, който условно можем да наречем президентско-парламентарен. Днес това става все по-очевидно.

От 2003 г., когато се оказах зад решетките, президентската власт в нашата страна е станала много по-чудовищна. Президентът получи фактическите права да назначава губернаторите, шефа на Сметната палата и даже председателя на Конституционния съд. Мандатът на държавния глава е увеличен на шест години. Образуван е наистина гигантски – и в пространството, и във времето – комплекс от пълномощия на президента. При това, действащият президент Дмитрий Медведев засега не се ползва от значителна част от тези пълномощия.

При изборите на руския президент – за самия им характер в тази статия няма да говоря – победителят получава всичко, загубилият – нищо. Съдбата на страната се оказва изцяло в пълна зависимост от една единствена личност – от фигурата на президента, който де факто може да не се отчита пред никого.

Затова, колкото са по-близо поредните избори, толкова по-силно и яростно звучи полемиката в духа на „Той или смърт!”. Постоянно се налага да слушаме гледни точки като: ако президент стане А, тогава оставаме в Русия, а ако стане Б – трябва да бягаме.
Една нормална съвременна демократична държава не може да функционира така.

Суперпрезидентската република в Русия доведе до атрофия другите изключително важни политически институти, преди всичко парламента, лишен от реални политически пълномощия. В последно време зачестиха случаите, когато изключително важни закони, имащи стратегически последствия за страната, се приемат по инициатива на Кремъл или на Белия дом буквално за няколко дни, а депутатите и сенаторите дори не успяват да разберат какво се е случило.

Деградацията на Федералното събрание води на свой ред до атрофия на партиите, тъй като ролята им в политическата система клони към нулата. Не могат да се развиват и укрепват партии, когато не са допуснати до борба за реална власт.

И накрая, на границата на смъртта се намира и руският федерализъм, въпреки че засега още никой не е отменил член 1 на Конституцията. За щастие.

Губернаторите, от политически фигури и изразители на коренните интереси на местните елити, са превърнати в „мениджъри на района”, които по типология на поведението си нерядко напомнят класическите външни управители. Пристигнал, нещо направил (или не направил), заминал си. Механизмът за подбор на ръководителите на регионите е като черна кутия, логиката, по която тя функционира, не е ясна почти никому. Не само жителите, а и елитите на регионите бяха лишени от каквито и да е действени механизми за влияние върху избора на кандидат-губернаторите.

В тази посока се движат и общинските власти, които по Конституция и според европейските стандарти въобще не се отнасят към системата на органите на държавната власт: сити-мениджърите са явен опит да се замени изборната местна власт с мрежа от назначени лица, които може и да не са никак свързани с обекта на управление. В резултат се подкопава фундамента на самото понятие „общинска власт”.

При подобна система цялата фактическа отговорност бива съсредоточена в една инстанция – президентската. Никой не поделя тази отговорност с държавния глава, няма кой да я подели. На всички останали нива на управление се възпроизвежда принципната безотговорност.

Такава система може да работи още известно време по инерция. Но тя не е способна – и това го доказва световната история – да реагира ефективно на каквито и да е нестандартни – а още повече извънредни – ситуации от голям мащаб. Простичко казано, така държавната кола може уверено да се движи напред, както се казва, до първия милиционер.

Ако президентът Дмитрий Медведев иска да влезе в историята с положителен знак, той има може би още шест години (2012-2018), за да проведе фундаментална политическа реформа.

Да, г. Медведев неведнъж е заявявал, че не иска да променя нищо съществено в политическата система на страната. Но животът изисква случилите се промени да бъдат осъзнати. Сегашният президент, ако се съди по всичко, има много източници на информация и извън официалните справки, които му доставя президентският апарат.

Обективно погледнато (подчертавам, обективно, независимо от личността на държавния глава и тези или онези партийни или корпоративни предпочитания), на Русия й е остро необходима политическа реформа, чиито основни компоненти да осигуряват:

– „оживяване” на Държавната дума чрез делегирането й на правото да формира основата на федералното правителство (без силовите структури), както и чрез създаване на реален инструментариум за парламентарни разследвания;

– „оживяване” на Съвета на федерацията чрез преминаване към избор на сенаторите (за това и президентът вече си спомни, като не обеща никакви срокове за реализацията на идеята);

– възраждане на федерализма и на самия институт на регионалните елити чрез предаване правото на избор на губернаторите от парламентите на субектите на федерацията без участието или вмешателството на федералната власт.

През 2018 година не трябва да има суперпрезидентска република в Русия.

Като гражданин на Русия, на мен не ми се иска всеки път да възлагам надеждите си на вожда-който-живее-на-небето, който управлява по само нему известен алгоритъм. Трябва да се създадат институционални условия страната да се управлява от прозрачен отбор от отговорни професионалисти. Който е готов да се оттегли от властта точно така, както и да дойде на власт.

Ако това се случи, ЮКОС е нищожна загуба.

Коммерсантъ Власть, 19 септември 2011

От в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.