в. Вашингтон пост

Терорист от Хамас в Ивицата Газа. Снимка: АП/БТА

Макар и дипломатически неудобен за западните сили, опитът на палестинския президент Махмуд Абас да постигне едностранно обявяване на палестинска държава от ООН породи съчувствие навсякъде. В крайна сметка, какъв избор му оставаше? Съгласно общоприетия наратив близкоизточният мир е невъзможен заради ръководения от Ликуд твърдолинеен Израел, който отказва да приеме палестинска държава и продължава да строи еврейски жилища.

Забележително е как това грубо преобръщане на истината се е превърнало в общоприет възглед. Всъщност Бенямин Нетаняху доведе водената от Ликуд коалиция до открито признаване на палестинска държава, с което създаде първия национален консенсус в Израел по мирно решение с две държави. Той също така е единственият премиер, който се съгласи да наложи мораториум над строежа на еврейски селища - в продължение на 10 месеца - нещо, което никое правителство на Партията на труда или Кадима някога е правило.

В отговор Абас бойкотира преговорите в продължение на 9 месеца, появи се на десетия и се оттегли, щом изтече мораториумът. Миналата седмица той повтори, че ще продължи да бойкотира мирните преговори, докато Израел не се откаже - предварително - от претенциите над всички територии отвъд границите от 1967 г. Което означава, че например еврейският квартал в Ерусалим е палестинска територия. Това не е просто абсурдно. Това е в нарушение на всяко предишно мирно споразумение. Във всички тях се посочва, че такива искания трябва да са предмет на преговори, а не предварително условие за тях.

Абас непоколебимо настоява за т.нар. “право на завръщане”, което би унищожило демографски Израел, като го залее с милиони араби и би го превърнало от единствената в света еврейска държава в 23-ата арабска държава в света. Той многократно е повтарял, за последно миналата седмица в Ню Йорк: “Няма да признаем еврейска държава.”

Това не е и нещо ново. Напълно е в тон с дългата история на палестинските откази. Примери:

- Кемп Дейвид, 2000 г. На среща на върха с посредничеството на САЩ израелският премиер Ехуд Барак предлага на палестинския лидер Ясер Арафат палестинска държава на Западния бряг и ивицата Газа, както и, изумително, немислимото дотогава разделение на Ерусалим. Арафат отказва. А и не прави контраоферта, с което демонстрира, че е несериозен и не възнамерява да сключва каквато и да е сделка. Вместо това около два месеца по-късно той започва дивашка кампания на терор, в която загиват хиляда израелци.

- Таба, 2001 г. Предложена е още по-изгодна сделка - Клинтъновите Параметри. Арафат пак напуска преговорите.

- Израел, 2008 г. Премиерът Ехуд Олмерт прави окончателна капитулация пред палестинските искания - 100 процента от Западния бряг (със замени на земя), палестинска държава, разделяне на Ерусалим, като мюсюлманските му части стават столица на новата Палестина. И невероятно, той предлага да даде управлението над светите места в града, включително Стената на плача, на международен орган, в който ще участват Йордания и Саудитска Арабия.

Прие ли Абас? Разбира се, че не. Ако беше приел, конфликтът щеше да приключи и Палестина вече щеше да е член на ООН.

Това не са стари събития. И трите форума на мирни преговори се случиха през последното десетилетие. И всеки от тях напълно противоречи на сегашния безумен разказ, че препятствие за мира е “неотстъпчивостта” на Израел.

Селищата ли? Всяко останало на територията на нова Палестина селище щеше да бъде разрушено и опразнено, точно както стана в ивицата Газа.

Защо тогава палестинците казаха “не”? Защото ако бяха казали “да”, щеше да им се наложи да подпишат окончателно мирно споразумение, което приема съществуването на еврейска държава върху територия, която те смятат за мюсюлманска собственост.

Ключовата дума е “окончателно”. Палестинците са напълно готови да подписват междинни споразумения, като тези от Осло. Рамкови споразумения като тези от Анаполис. Прекратявания на огъня като примирието от 1949 г. Всичко, но не и окончателно договаряне. Всичко, но не и окончателен мир. Всичко, но не и договор, който слага край на конфликта веднъж завинаги - а същевременно запазва съществуваща еврейска държава.

Защо в крайна сметка Абас се обърна към ООН миналата седмица? В продължение на близо половин век САЩ се стремят към уреждане на конфликта в Близкия изток въз основа на формулата “земя за мир”. “Земя за мир” доведе до мирния договор между Израел и Египет пред 1979 г. и мирния договор между Израел и Йордания през 1994 г. Оттогава Израел три пъти предложи на палестинците земя за мир. И всеки път получи отказ.

Защо? По същата причина, заради която Абас отиде в ООН миналата седмица - за да получи земя без мир. Суверенитет без реципрочно признаване на еврейска държава. Държавност без преговори. Независима Палестина, която да продължава да е във война с Израел.

Израел даде земя без мир в южен Ливан през 2000 г. и в замяна получи война (ливанската война от 2006 г.) и 50 000 ракети на Хизбула, които сега са насочени срещу израелската територия. През 2005 г. Израел даде земя без мир в ивицата Газа и отново бе възнаграден с война и постоянни ракетни нападения от една открито геноцидно настроена палестинска мини-държава.

Израел е готов да даде земя, но никога повече без мир. Окончателен мир. А именно това всеки палестински лидер от Хадж Амин ал Хусейни през Ясер Арафат до Махмуд Абас отказва да приеме. Поради което, без значение кой е управлявал Израел, не е бил постиган мир. Териториалните спорове могат да се решат; екзистенциалните конфликти не могат.

Земя за мир - да. Земя без мир не е нищо друго освен покана за национално самоубийство.

БТА