За винената култура или как се сбогувахме с нещо, което не видяхме

През 2011 г. настъпи срив в продажбите. Да се продава вино в България никога не е било лесно

Дегустатор опитва вино на винарското изложение в Пловдив – Винария. Снимка: e-vestnik

Борбата с домашното вино и двулитровите пластмасови бутилки никога не е спирала, но в последните няколко години започва да ми заприличва на борба с вятърни мелници. Един от най-често развиваните въпроси по литература в училище е „Луд ли е Дон Кихот?” и в края на краищата повечето есета отговарят положително – да, луд е, защото не различава реалността от мечтите си. Моите есета споделяха различното мнение, че светът би бил едно по-добро място ако имаше повече донкихотовци в него.

Работата по общественополезни каузи е бавна, уморителна, неблагодарна и ползите ще се видят най-рано от следващото поколение. Освен това всички, които имат пряк търговски интерес от тези каузи се вбесяват като видят, че ти нямаш и постоянно ти вменяват мисли, постъпки и чувства, които и при най-голямо напрягане не можеш да си спомниш да си помислил, направил или изпитал.

Така е и с винената култура – със сигурност една от най-безнадеждните каузи в България тези дни. Безспорно не толкова важна, колкото нивото на здравеопазването, образованието или престрашилият се напоследък български расизъм, който винаги е тлеел в малките душици. Казват обаче, че по отношението към виното на една нация може да се съди за много други неща.

През толкова набеждаваната за кризисна 2010 година продажбите на вино все още бяха цвете в сравнение със срива, който настъпи в началото на 2011. И както с много други неща, истината лъсва в момент на криза. Цялата работа, свършена от малка група хора по популяризирането на виното като разумна, сетивно и интелектуално обогатяваща алтернатива, изтля пред очите ми като свещ. Клиентелата по ресторантите се завърна отново към бирата и ракията, някои преминаха към безалкохолни напитки, но не по здравословни, а уж по финансови причини. Хора с ненарушени по никакъв начин от въпросната криза доходи започнаха да се ограничават в потреблението на всичко, което им се струва лукс и виното се оказа едно от първите неща, които бяха зачеркнати от бюджета.

Неизбежният извод, който от години се дърпам да направя, сега вече ми се натрапи със страшна сила:

Българинът всъщност не обича вино, той само плещи глупости за траките и за това как българските вина са най-страхотните на света (подобно на постановките „най-красивите жени на света са българките” и „няма такава природа като българската”). Ако ти се гордееш със своето вино и го обичаш, ако то съпровожда храната ти и изобщо живота ти в ежедневието и в празничните моменти, тогава ти НЕ го изваждаш при най-малката опасност от потребителската си кошница, правейки място за спиртни напитки или още по-зле – за домашнярките. Отново започвам да чувам от все повече страни как то, домашното, било най-чистото и без химии. Самопровъзгласилите се био гурута волно или неволно наливат вода в мелницата на домашното вино, популяризирайки правени-недоправени, мъчени-недомъчени и в крайна сметка много измъчени отвари.

Подбраното още в лозето грозде се изсипва на поточна линия, която се движи достатъчно бавно, за да могат още 8 чифта ръце да отделят грозд или зърна, които не одобряват за елитно вино. Снимка: Петър Петров

Без това да е облечено във формалните дрехи на един икономически анализ, нека все пак да погледнем в какво състояние на духа се намират отделните участници на винения пазар у нас към края на 2011 година:

Вината – по-добри от всякога

Българските изби, проспали завладяването на пазара от страните от Новия свят (че и не само от тях), изведнъж изваждат на пазара вина с повече от добро качество, най-накрая на справедливи цени и даже започва да се забелязва модерен маркетингов подход в дизайн на етикети и съставяне на портфолио. Скромно, но похвално начало. Скромно, защото все още има номера от рода на „тука има-тука нема”, т. е. вина, които излизат на пазара, много се харесват от потребители и… на следващата година не се предлагат. Или вина, които наистина не струват цената, която им се търси, или такива, за чийто етикети се питате дали дизайнерът не е бил в кома, но в общ план българските вина от години не са били толкова добри, колкото са в момента.

Вносът на вино в България, поне от пет години насам, е на нивото на този във всяка уважаваща себе си европейска столица. Разнообразието от стилове и ценови категории би задоволило всяко небце, а за най-претенциозните се предлага индивидуализиран внос за личната колекция. Само дето това почти никой не го знае. Защо? Ами откъде да го научи?

От магазините ли?

Магазини за вино в София има толкова малко, че ме е срам да го напиша, а за останалите градове изобщо не искам и да мисля. На въпрос, който зададох на почитателка на виното от средно голям град, но разположен сред най-големия винен регион у нас, дали имат магазин за вино, отговорът беше отрицателен. Носела си вино от чужбина.

Техноложката Капка Георгиева – една от създателките на виното „Солитер“, дегустира току що ферментирало вино от новата реколта. Снимка: Валентина Петрова

Магазинът на верига за вино във втория по големина град у нас отвори, само за да затвори след около година. Когато някой ме попита откъде да си купи това или онова вино се оказа, че не знам къде да го пратя. Една верига от винени магазини не върши работа, защото има ограничен асортимент. Трябват много на брой малки, средни и големи магазини за вино, но трябват и истински такива, с подбрани (по конкретен критерии и не задължително скъпи) селекции от вина, а не такива от типа „денонощна среща на алкохолици и таксиметрови шофьори”. Защо ги няма? Това ни води до виненото образование – общият им проблем с

Ресторантите

Винените листи никога не са били силна страна на ресторантите у нас, както и наличието на сомелиери или на поне един винено грамотен сервитьор. Това е обособено от динамиката на този бранш у нас, в който има толкова силно текучество, така че нито работодател, нито работник желаят да инвестират в обучение. А за грамотната работа с вино се иска малко повече усилие от носенето на табла от точка А до точка Б.

За огромна моя изненада и съжаление, прогресът в производството и вноса на вино упорито отказва да се пренесе във винените листи на ресторантите, а положението с винената (не)грамотност е по-страшно от всякога. Поради това, собствениците и мениджърите на ресторанти са лесна плячка за агресивни търговци на вино, които обясняват, че единствено техните вина са добри и ако обектът е апетитен предлагат немалки суми за влизане в листата на даден ресторант. И понеже надали има по-непоклатима комбинация от тази на неграмотност и лакомия, положението е видно с просто око в почти всеки ресторант.

В направените от търговците на вино листи, освен обичайните заподозрени български изби, които просто няма как да не присъстват, защото други няма, се въртят едни двайсетина вносни етикета, т. нар. „търговски вина”, които се продават навсякъде, дори и в супермаркетите. Качеството им е средно до добро и в ресторантите се продават на завидна цена. Надценката на вината в българските ресторанти не се е променила през последните десет години и си остава безобразно висока и като че ли работеща усилено против винената култура.

С други думи, винените листа в огромната си част са пасквили, предизвикващи недоумение, а на моменти и отчаяние у любителите на виното.

Клиентите

Виното е новото „Мазерати“ – бедните го харесват, но на безопасно разстояние, богатите го имат, искат да се похвалят с него на всички и смятат, че само те разбират от него. Глупава и вредна тенденция, защото „Мазерати“ карат малцина по света, както и пренебрежимо малък брой хора си лягат, след като са си взели дневната доза „Шато Марго“. Както при колите, така и при вината потребителите на много доброто средно качество са мнозинство. Те са светът, те управляват.

Жени избират вино в магазин в Буенос Айрес, Аржентина. Във винарската страна цените са между 2 и 30 долара бутилката. Снимка: Евгения Волен

Конкретен пример за онагледяване на ситуацията у нас: в заведение чувам зад гърба си как един човек (чиито богатство и власт са със страховити размери и ако случката се разиграваше преди няколко века във Франция, със сигурност щеше да е един от поводите за революцията) казва, че сервираното му вино е фалшиво, защото:

а) не можело да има толкова евтино бургундско вино (80.00 лв.), което ме накара да си мисля, че може би не е лоша идея да се направят винени листи с две цени – за нормални посетители и за такива парвенюта, но тогава пък трябва да се създаде и работно място за психолог, който да преценява коя листа на кого да дава;

б) върху капсулата нямало такъв зелен печат, какъвто имали вината, които той пиел във Франция. Боже милостиви, след напрегнат размисъл се сетих, че човекът има предвид френския бандерол, който не е задължителен атрибут за капсулата на виното. Задължително е да го има на хартия. Да иде вкъщи да си скива О-Бриона от колекцията, която просто не може да няма.

Поставете се на мястото на собственика на заведението, на вносителя на това вино, на клиентите в ресторанта, прочетете още веднъж целия текст и ми кажете за обичане ли е да работиш с вино у нас?

От сайта divino.bg

–––––––

* Авторката Яна Петкова e завършила Австрийска винена академия, с диплома на магистър по вино мениджмънт от Wine & Spirits Education Trust в Лондон, издател е на сайта vinoto.com, член e на клуб „Винен наблюдател“ и основател на Българска винена академия.

Виното
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.