Меглена Кунева: При преговорите за ЕС ми казваха – труди се, но няма да стане. Стана!

Парламентът, включително и г-н Сидеров, гласува за този договор, в който меморандумът за закриването на АЕЦ беше повторен

Меглена Кунева. Снимка: e-vestnik

Меглена Кунева е министър по европейските въпроси в правителствата на Симеон Сакскобургготски и Сергей Станишев 2002-2006 г. През 2007-2009 г. става първият европейски комисар от България. От 2010 г. е съветник на еврокомисаря по транспорта и вицепрезидент на ЕК Сийм Калас. Председател е и на борда на директорите на Европейския център за политики.
Меглена Кунева е дъщеря на известния буфосинхронист и актьор Щилиян Кунев (който като студент по право в СУ е бил изпратен в концлагера Белене заедно с баща си — юрист, завършил Сорбоната). Майка й е лекар с дългогодишна практика в Окръжна болница, София.
Кунева завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Защитава докторска дисертация в областта на екологичното право. През 90-те години специализира в Хага и в Джорджтаунския университет във Вашингтон. От 1987 до 1991 година работи като журналист в БНР. От 1991 до 2001 г. работи в правния отдел на Министерския съвет, участва в изработването на Закона за достъп до обществена информация и множество екологични нормативни актове.
Автор е на сценария на документалния филм „Истории за убийства“, режисьор Иглика Трифонова, който печели „Златна роза“ на Варненския филмов фестивал през 1993 г.
Омъжена е за Андрей Пръмов, финансист, син на секретар на ЦК на БКП по селското стопанство Иван Пръмов, което е повод за много спекулации, че е „снаха на политбюро“. Свекърът й е бил освободен от ЦК три години преди тя да се омъжи и не е бил член на политбюро. Кунева има един син.

– В течение ли сте на всички измислици за вас във вестниците?

– Не. Запазих се да остана в действителността, а не в измислиците.

– Срещу вас се води истинска война, Калфин например не го закачат?

– Първо има истински лъжи – големи. Видях всички възможни начини за манипулация. За това ми разказват, никога не съм чела тези издания, с изключение на едно. Това беше при избухването на „черната кампания” (защото това е терминът), когато по „Телевизия 7” дълго време са показвали и размахвали снимка, че съм на коктейл с Илия Павлов. Аз никога не съм била на коктейл с Илия Павлов, не гледам телевизия, не чета „Уикенд”. И си казах, като всеки човек, склонен да се съмнява, че може пък някога, случайно някъде, без аз да знам (и без това съм късогледа) да съм се оказала на някакво общо място с Илия Павлов, макар че беше съвсем сигурно, че никога не съм се запознавала с него… Най-накрая приятелка ми тикна вестника под носа и ми каза: „Абе, това ми се струва, че е монтаж!”, и ми показа снимката. Видях, че пише, че снимката е от 1998 г. И вглеждайки се в снимката, видях, че това просто не съм аз. Даже и да е монтаж, пак не съм аз (смее се). Най-накрая се оказа, че някой разпозна жената на снимката. И тази жена даде интервю и каза: „Аз съм на тази снимка!”. За мен по някакъв начин това беше успокояващо. Първо, защото истината винаги излиза наяве. Второ, защото разбрах, че срещу лъжите в тази им форма всъщност не можеш да направиш нищо. Можеш да кажеш истината много пъти, но винаги тези, които лъжат, са организирани много силно, и не е сигурно, че тази истина ще достигне… Това не е толкова срещу мен, той е срещу възможността хората да се възстановят от недоверието си към политиците.

Меглена Кунева с картата на бюрото й, която показва къде e обиколила за 9 месеца из страната. Снимка: e-vestnik

И когато непрекъснато се изяжда това доверие с такива лъжи, тогава се елиминират тези политици, които наистина много държат на репутацията си. Аз мога да кажа директно и ясно, че страшно държа на общественото мнение, така съм възпитана, за мен винаги е важно какво ще кажат хората, много отпреди да се занимавам с публична работа. Според мен усещането за срам е страшно важно. Сега няма значение какво вършиш, важно е какво ще се напише. Затова хората си казват, че няма смисъл да гласуват. Тоест, на повърхността остава тази дълбоко изтощена почва на недоверие и нищо здраво не може да покълне. Това всъщност е лошото. (б. р. – в e-vestnik тия дни ще пишем по-подробно за черните пиар кампании във вестниците).

– Работили сте като журналист преди години. Какви са спомените ви от тогава?

– Аз съм работила в друго време – от 1985 г. до 1991 г. Тогава беше много интересно време за медиите. Ние си бяхме изработили някакъв езоповски език. Аз съм наказвана три пъти, единият път – абсолютно без вина. Не се правя на пострадала (смее се).Тогава готвих дисертацията си върху околна среда, тогава проблематика много нова за България. Междувременно бях журналист на хонорар в радиото. И направих репортаж за съдържанието на вредни вещества в зелето, беше за МОК “Медет”. Най-напред видях изследвания, които не се предполагаше, че трябва да видя. Хората, с които събирах материали за дисертацията си, ми ги показаха. Бях шокирана, понеже имаше 200 % замърсяване над допустимите стойности. Реших, че това е страхотна тема и просто случайно някак сме я пропуснали, та да взема да кажа на хората за какво става дума. Отидох там, направих репортаж и попитах хората, които отглеждаха зеленчуци, знаят ли какво ядат. Те казаха, че много добре знаят за какво става дума, че не ядат тези зеленчуци, продават ги в София и си купуват от друго място. И излъчих този репортаж директно, под безобидното име „Анкета с жители на село еди-кое си”. Последва много голяма драма. Бях обвинена, че провалям българския туризъм и износ. Бях изключително впечатлена от възможностите, които имам (смее се). Имах също така едно предаване, което беше спряно в последния момент, то беше за наркоманите – тема, абсолютно забранена в онова време, все пак става въпрос за 1989 г. Но някак се бяхме промъкнали и темата беше влязла в планирането. Във вторник беше предаването, в понеделник следобед казаха, че няма да правят това предаване, но трябва да бъда на микрофона. И си спомням, че с основния ми репортер тогава, много моя близка приятелка, се разхождахме много тъжни на връщане от радиото, и тя влезе в един магазин, и за да ме зарадва, ми купи една декоративна чиния, която още стои вкъщи. И на следващия ден се озовах пред микрофона да правя предаване за алкохолизма и тютюнопушенето. Това никога няма да го забравя…
Журналистиката е смелост. И хората, с които съм работила, го помнят, което на мен абсолютно ми стига.

– Колко от европейските политици са журналисти?

– Вивиан Рединг (б. а. – европейски комисар по правосъдието), Пат Кокс (б. а. – бивш председател на Европейския парламент), Жозе Мануел Барозу (председател на Европейската комисия) – за малък период от време. Ами всъщност доста са. Изброих само тези, които познавам лично. Има още много. Това е добра школа. Още повече, че според мен журналистиката е по-скоро следствие – ти имаш този интерес и се хвърляш в това, а не е обратното. След като си направил тази крачка е много по-вероятно да продължиш да искаш да се бориш.

– Трудно ли се води кампания на фона на медийния пейзаж у нас?

– Не е въпросът дали на мен ми е трудно. Аз съм издръжлив човек и съм способна, както се казва, да обичам на инат. Защото това, което правя, е да устоя и да отстоя, и нямам проблем с това. Въпросът е, че участието в кампания не е за политиците. То е, за да могат хората да направят преценка, да изберат. А сега няма кампания, няма сравнение на мнения, има само пиар – кой ще направи по-добър пиар. Бях поканена от едно шоу, „Господари на ефира”, те правят сравнение между отговори на различни политици, визуално екранът е разделен на две. Имаше един въпрос: Бихте ли участвали в риалити шоу, и аз казах: „Не”, като после си дадох сметка, че всъщност участвам в риалити шоу. Въпросите, дори когато са лични, са например каква марка костюм носите. Извинявайте, но много по-важно да ме попитат каква книга чета – според мен така ще издам много повече за личността си. Да не говорим за изключително тревожни случаи, през които сега минаваме. Например въпросът за медиите – аз не знам какво мислят г-н Плевнелиев и г-жа Попова за това, какво мислят другите. Медиите продължават да изтощават почвата. Какво мислим за Катуница? Не може за да кажеш какво мислиш за Катуница – трябва да си платиш.

Меглена Кунева. Снимка: e-vestnik

– Тоест, искали сте да кажете нещо за Катуница и са ви искали пари като кандидат-президент?

– Е, то няма друг начин. За каквото и да говориш, дори не дай Боже, да избухне военен конфликт на границата, за да кажеш какво мислиш за това, трябва да платиш. Иначе се води, че е пропаганда, ако си кандидат-президент.

– Това редно ли е?

– Не. Редно е да има дебати. Най-добре е хората да бъдат попитани какво искат да чуят. Има лайфстайл списания, аз не съм против това, нека там да се види костюмът ти, какъв си бил като малък, всички тези неща, това е част от общата картина, не бива да има незадоволено любопитство. Но това е лайфстайл! Когато национални телевизии се занимават само с това, за да привлекат публика, това означава, че тотално сме изгубили желанието си да мислим политически. А ние ще правим политически избор – хората, които отиват да гласуват. Да, къде и как живееш има голямо значение, но още по-голямо значение има въпросът: „Можеш ли да бъдеш богат в България честно”. Ето това е темата! Можеш ли да имаш шест апартамента? Можеш ли да спечелиш 12 милиона честно? Дай Боже да можеш. Но това е въпросът всъщност!

– Задавали ли са ви въпроса, ако ви изберат, как ще станете главнокомандващ на армията, като сте жена?

– Разбира се, че са ми го задавали. В e-vestnik.bg имаше една статия за мъжествеността и мачизма (б. р. – виж тук), и съм абсолютно съгласна. Между другото този месец имаше много интересна сесия за жените в НАТО и в отбраната. От няколко месеца за пръв път имаме жена помощник генерален секретар на НАТО – на Андерс Фог Расмусен. Това е моята добра приятелка Колинда Грабар-Китарович, хърватка, която беше европейски министър, след това стана външен министър, посланик в Щатите. Мога да кажа най-отговорно, че и аз мога да стана главнокомандващ. Сега армии не се командват с генерали на коне. Нито е 1914 г. с окопите, нито е 1944 г.

– У нас няма много хора, които да одобряват жени шефове във военни организации. Тук си представят един Сталин с мустаци като главнокомандващ…

– Армията ни е професионална. Условието, че кандидатът за президент трябва да е над 40 години, означава, че на следващите избори няма да имаме президент, който да е ходил войник. Иначе по въпроса за „окопите”, бих спорила с много мъже, във всеки случай с тези, които се кандидатират за държавен глава и главнокомандващ, че аз в окопите съм била. Защото това с преговорите с ЕС си беше позиционна война и бях в окопите.

– При обиколката в страната имаше ли обвинения срещу вас, свързани с преговорите за присъединяване към ЕС?

– От време на време заради АЕЦ „Козлодуй”. Слава Богу, за земеделието темата вече приключи, защото хората видяха, че не са ощетени – ние не сме си изпълнили още квотата за мляко. Имаме квоти за мляко и за засаждане на лозя, нито едната квота сме изпълнили, нито другата. И разбира се, по отношение на парите, които са за усвояване, и директни плащания, нищо не се е случило. За сметка на това имаме „калинки” (б. а. – визира Калина Илиева, бившата шефка на фонд “Земеделие”). И аз смятам, ако спечеля изборите, да сложа един предупредителен знак: „Влизането на калинки забранено!”. Тя влезе по времето, по което Бойко Борисов за всеки, когото смяташе да назначи, казваше: „Дадох го на службите”. Той назначи човек без диплома и след това каза: „Ама аз не съм знаел!”. Това е съзнателно затваряне на очите, просто защото е разчитал на някакви връзки. (Б. р. – Калина Илиева е дъщеря на офицер от столичната пожарна, където е служил Борисов).

Меглена Кунева. Снимка: e-vestnik

– Пак за ЕС и преговорите – тези условия по договорите за присъединяване сама ли ги определяхте като главен преговарящ?

– Не, разбира се. Имаше специално постановление. Министерствата дават позициите си, позициите се приемат най-напред на Съвет по европейска интеграция, след това – от Министерския съвет. Те винаги са базирани на това, което министерствата дават, те са на базата на статистика. Ако не можеш да докажеш със статистика, че произвеждаш, няма как да имаш директни плащания, не можеш да си го измислиш. А колкото до “преговорите” (казвам го в кавички) за Козлодуй, такива преговори в глава “Енергетика” няма. Тези преговори са приключили преди България да започне другите преговори за членство в ЕС. През 1998 г. България има една-единствена голяма молба в меморандума – да не затворим реакторите през 2006 г., а през 2009 г. Но 15 страни членки казват „не”, ще ги затворите 2006 г. Толкова. Толкова им е била проектната мощност, толкова сме поискали. И както виждаме сега с Шенген – ако една страна ти каже: „не”, няма как да стане. А тогава 15 страни са казали „не”. Но, естествено, това за руската ядрена енергетика беше изключително важно – това са старите им реактори, ако те покажат през ЕС, че те могат да бъдат усъвършенствани, това е много голяма сила за техния пазар. Не успяват да пробият да играят тази игра нито през Словакия, нито през Литва (б. р. – в тези две страни старите руски ядрени реактори също бяха закрити). Но през България пробиват. И, естествено, беше много тежко финансирана кампания, която да накара хората да мислят, че нещо много скъпоценно им се взима.
Нищо не може да промени – непрекъснатото промиване на мозъка: това са едни чудесни, безопасни блокове. За своята роля за АЕЦ аз имам няколко формални аргумента, разбира се – гаранционното споразумение, сключено преди мен през 1995 г. , меморандумът от 1998 г. Целият парламент, включително и г-н Сидеров, гласува за този договор за присъединяване, където меморандумът за закриването беше повторен.

– Какви са последиците за България при такова заблуждаване на общественото мнение?

– Ние говорим сега за преговорите – пет години, след като сме се присъединили към ЕС. Аз водих преговорите шест години, сега вече сме петата година на членство, приети са десетки директиви. Ще дам награда, ако някой ми каже каква е била българската позиция по една от тези директиви, в една област. Освен, че с широко затворени очи подкрепихме например Евро + (б. а. – за участие на България при кризи в еврозоната. Въпреки че България не е член, се ангажира с това). И то пак стана известно чрез случайна стенограма на Министерския съвет, благодарение на в. “Сега”, който я публикува. Нищо друго не се знае.

– С какви хора се срещнахте при обиколката си?

– След тези разговори не се спи. (Вади от една папка списък с разговорите си с различни хора и чете историите за мизерия, ниски пенсии, ниски заплати и т. н.) Искам да ги покажа тези хора, искам да говоря за тях, а не да говорим за това колко са добри семействата на кандидат-президентите и колко хубаво живеем вкъщи.

– Ще се намерят ли съюзници от законодателната власт, които да променят това?

– Честно да ви кажа, така се е случвало, че много пъти са ми казвали: „Това не може да стане”. И с преговорите за членство в ЕС беше така. Ако нямах този опит, сигурно нямаше да посмея сега. Защото наистина изглежда, че сме много на дъното, че копаем надолу. Но с преговорите 2001 г. , България беше току-що отлюспена от 12-те (страни-кандидат членки от Централна и Източна Европа), никакво желание за разширяване след десятката, ние изобщо не бяхме в плановете. Много приятели, интелектуалци, ми казваха: „Добре, хайде труди се, но да знаеш, че няма да стане тази работа. Точно нас ли ще вземат?!”. Стана! По отношение на законодателната власт – ще ги намеря тези хора, ще им помогна, ще ги накарам да се засрамят, няма да им дам мира. Ако не вярвах в това, изобщо няма да се кандидатирам.
Затова е толкова важно да ходиш из страната, не се прави само, за да спечелиш симпатизанти. Аз не съм сигурна, че ги спечелих тези хора, една част ме харесват, друга се колебаят, трета може да не ме харесват. Аз мога да поема ангажимент (поначало съм много внимателна с обещанията си), че няма да се оправдавам никога с никого. Няма да се оправдавам, както не се оправдавах с Козлодуй. Имах идеална възможност, в едната ръка да държа гаранционното споразумение, в другата – меморандума, и да казвам: „Ето ги, те предишните… Какво да направя за АЕЦ?”. Като слушам сега премиера, просто дори само заради артистичния опит си струваше да видя как би изглеждала такава реторика. Ето, затова хората престават да вярват, те знаят, че следващият ще се оправдае с предишните, и на всичкото отгоре ще ги накара да почувстват вина. Как сте могли да бъдете толкова тъпи? Какво искате сега от мен?

– Сега къде трябва най-много да се бие камбаната?

– Икономика! Ако в предишни години говорихме за пенсии, социални помощи, детски надбавки, сега дори пенсионерите говорят за това, че децата им са в чужбина и за това, че няма работа. Никой не може да купи вече българина със социална политика по онзи модел: „Ей сега ще ви увеличим пенсиите”. Хората искат работа. В момент, когато всяко правителство измисля как да стимулира икономиката. Например старите коли, които изкупуват в Германия, за да могат да засилят производството си на автомобили, да стимулират потреблението. А при нас какво се случва? Съсипаха закона за потребителския кредит, хората вече абсолютно не смеят да взимат кредити, с което да се вдигне потреблението; за малките и средни предприятия – никакво плащане. Пет фирми печелят на всяка обществена поръчка, навсякъде, и не се разплащат с другите. За да закърпим бюджета, ние непрекъснато затягаме колана, само че в един момент просто няма да има приток на въздух. Има примери с по 250 проверки на една фирма. Първо, „Тя не е от нашите”, както се казва. Второ, „Ако може да намерим някакъв повод за глоба. Можем да пуснем „Лукойл”, да разиграем театър, но някой трябва да плати сметката – тази, малката фирма. Хайде, вместо един голям данъкоплатец, да съсипем бизнеса, нервите, здравето на 400 малки. Ето, това става в България, затова има две Българии. Едната е на недосегаемите, другата е на тези, които са подложени на всичко това, което е запазена марка на българското управление.
По време на обиколката си из страната постоянно научавах такива истории. Няма свобода на пазара. Няма свобода никъде, нито в икономиката, нито в медиите. Просто изядохме всичко, което можахме, като доверие. И не знам какво може да поникне на тази почва. Тук искам да цитирам Пенчо Славейков, който казва: „Пустиня е сърцето без идеал”. Почвата е пустинна. На тази пустинна почва идеал не може да се хване. В крайна сметка не се живее само с хляб, а даже и хляба не може да го изкараш, ако няма в какво да вярваш.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.