Как Ирак се оказа образец за Близкия изток

в. Вашингтон пост

Елитни армейски части в Сирия извършват кървави атаки срещу вече въоръжената съпротива. Поддръжници на диктатора Башар Асад са набелязвани и убивани, а опозиционни дейци са измъчвани до смърт. Западните страни стоят и гледат безпомощно, докато Русия и Китай налагат вето в Съвета за сигурност на ООН. Най-малко 2900 души са убити, а касапницата може би едва сега започва.

Мога да напиша статия за всичко това. Но вместо това искам да  предложа да помислим отново за войната в Ирак. Имайки предвид, че американските войски ще се изтеглят оттам след по-малко от три месеца, Вашингтон гледа сега на мисията им в най-добрия случай като на загуба на американски живот и ресурси, а в най-лошия – като монументална глупост.

Такова поне е мнението на редица републикански претенденти за кандидат-президенти. Погрешно наречената така Арабска пролет, която се превърна от еуфорична зима в Тунис и Египет до жестоко лято в Либия, Йемен и Сирия, хвърля нова светлина върху Ирак.

Оказва се, че краят на автокрацията в арабския Близък изток,  за разлика от Централна Европа и Азия, няма да се дойде по мирен път. Силата на народа не дава резултат. Диктатори като Асад, Муамар Кадафи и йеменския Али Абдула Салех, разчитащи на огромни запаси от оръжие и на армии, свързани племенно или религиозно с тях, предпочитат да се бият до смърт, вместо тихо да се оттеглят. Въпреки че видяха Хосни Мубарак в клетка в съда,  или може би тъкмо заради това, те продължават да вършат престъпления срещу човечеството.

Касапницата може да бъде възприета като ужасна, но приемлива, ако лошите губеха. Но със забележителното изключение на Кадафи, те не губят. Асад бе отписан от повечето западни разузнавателни служби, но неговите танкове и артилерия оказва се имат голямо надмощие над зле организираните групи от дезертьори  в градове като Хомс и Растан. Салех едва не бе убит от бомба, но при завръщането си в страната след три месеца в саудитска болница, командваните от сина му сили все още държаха президентския дворец в Сана.

Кадафи, разбира се, губи, макар да е все още на свобода, губи благодарение на военната намеса на НАТО. Когато въздушната кампания започна през пролетта, той почти бе смазал опозицията в бунтовническата крепост Бенгази. Западни изтребители и безпилотни самолети се оказаха достатъчни, за да обърнат баланса на силите срещу него. Либия обаче бе своеобразна граница за администрацията на Обама, Великобритания и Франция. Такава операция няма да има в Сирия или Йемен, това гласи рефренът, който чуваме.

Това означава, че кръвопролитията в тези страни могат да продължат безкрайно и постепенно да стават все по-тежки. Племенна война и анархията в съседна Сомалия заплашват Йемен. В най-лошия случай в Сирия може да се повтори случилото се в Ливан  – религиозен конфликт с многократни намеси на съседи и презгранични операции на терористи.

Това ни връща към Ирак. Както неотдавна писа стратегът от администрацията на Буш Меган О`Съливан във „Вашингтон пост“, Ирак съвсем не оправда както американските, така и иракските очаквания. Болката и цената на войната са част от причините САЩ и техните съюзници да не желаят намеса в Сирия, а администрацията на Обама да направи половинчато усилие в Либия.

Ирак обаче прилича много на това, което Сирия и останалата част на арабския Близък изток може би се надяват да станат. Жестокият му диктатор и семейството му си отидоха, както и управлението на религиозното малцинство, което вършеше непрекъснати репресии.

Полугражданската война, която бушуваше преди пет години, е в летаргия, а многообразните секти на Ирак преодоляват различията си чрез демократичен вот и понякога мъчителни, но възможни преговори. Макар че зрелищни атаки все още са често явление, по-малко хора са загинали тази година от насилствена смърт в Ирак, отколкото в Мексико, или Сирия.

Също толкова показателно е, че Ирак остава съюзник на САЩ, враг на Ал Каида и двигател на относителния напредък в Близкия изток. Той купува американски оръжия на стойност 12 млрд. долара и поиска американски военни инструктори да останат в страната и  следващата година. Ирак помогна неотдавна за освобождаване на двама американски граждани от затвор в Иран.

Всичко това се случи, защото САЩ превзеха страната. Саддам Хюсеин показа как може да се справи с местен бунт в стила на Арабската пролет, когато използва бойни хеликоптери и изби много шиити през 1991 г. Дори режимът му да беше рухнал по някакъв начин, без присъствието на американски войски в страната нищо нямаше да попречи на Ирак да изпадне в безкраен религиозен конфликт, който сега заплашва Сирия.

Накратко, на фона на Арабската пролет инвазията в Ирак изглежда по-смислена и необходима, отколкото преди година. Преди да е изминала още една година сирийците може да поискат това да се бе случило и с тях.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.