Дългият залез от края до началото

Христо Бойчев. Снимка: Иван Бакалов

Сборникът “Проект Смърт”, (ИК “Сиела”), съставен от Пепа Витанова, обединява откровените разтърсващи истории и размисли за смъртта от 28 журналисти, писатели и университетски преподаватели на възраст от 25 до 80. Предлагаме два от текстовете в него, на драматурга Христо Бойчев (61) и поета Стефан Иванов (25).

Феномен (Da fine al capo)

Христо Бойчев

Преди си мислехме, че предизвестеното бъдеще е най-страшният  проблем. Оказа се обаче, че има и по-страшен. Най-тежкия удар дойде не от бъдещето, а от  миналото. Или по-точно от липсата на минало.
Тъмният космос ни натикваше обратно в историята и поглъщаше всичко зад нас.
Изяждаше всеки вчерашен ден  и буквално изтриваше спомените за него от мозъка ни. Дори и думата „спомен” изчезна, защото такова понятие нямаше. А човекът не може да живее без спомени. Страдахме предварително за всеки, неминуемо и безвъзвратно изчезващ миг. Всеки ден изчезваше по нещо пред очите ни. Изчезналото моментално се забравяше, но ние страдахме за онова, което предстоеше да изчезне.
Разделих се с внука си  през 76-а…
С внучката през 74-а.
С дъщеря си  през 56-а.
Със сина си през 53-а.
Всичко бе обречено, дами и господа. Последва вълна от психични разстройства. Най-чест синдром бе видението на Времето като черна маса плъхове, която изпълва пространството.

Психолози развиха компенсаторни теории. Такава бе „адиктната теория“, базирана на наркотичната зависимост. Според нея споменът не е биологична  необходимост.  Сравняваха го с алкохола и тютюна, т.е. неща, с които свикваш, но без които може да се живее.  Така  било и със спомените. Твърдяха, че адаптацията към безпаметност е възможна, но трудна и с абстиненция. Твърдяха, че всяка мисъл за миналото била паразитна и безсмислена поради  физическа нереалност на миналото ……

През ‘55 си отиде и “Лолита”, отнасяйки  под крехката си мишница  и “Властелинът на пръстените”…

Друг клон на философията твърдеше, че свободният от спомени мозък щял да се насочи към нови творчески пространства. Къде са тези „творчески„ пространства, да попитам? Открития не се правеха, откритията изчезваха. Романи не се пишеха, картини не се рисуваха …Художниците по цял ден смъкваха с четка в обратен ред боята, докато накрая оставаше само голото платно, а моделът се обличаше и си тръгваше.

В 52-а видяхме за последен път  “В очакване на Годо”. Ден след ден човешкият дух се топеше като айсберг  в бездънния океан  на Космоса.

През 1605 година щеше да умре и Дон Кихот.

Някои творения имаха по дълъг живот. “Ромео и Жулиета” нямаше да загине скоро, защото сюжетът е заимстван от шумерски мит. И без Шекспир легендата щеше да остане. Също и “Хамлет”, взет от скандинавска сага. Легендите оставаха в историята и без Шекспир. Религиите също нямаше да загинат скоро, защото се губеха в дълбините на историческата памет . Какво е дал всъщност прогресът?
Само един крехък и безумен рицар от Ла Манча.
Какво можех да сторя за тебе, рицарю?
…..
Материята е неунищожима – това е ясно. Тя само се променя във времето – все едно дали върви напред или назад. Но изчезваше духът! А именно духът дава смисъл на материята. Безсмислен смисъл – но единствен.
Споделих терзанията си с мислителите на епохата: Сартър, Хайдегер, Ясперс и кой ли не още… Всички гении бяха заети с осмислянето но абсурда, т.е. и те като мен се мъчеха да намерят смисъл в безсмислието. Накрая, през 67-а, стигнах до Албер Камю, който току що се бе оживял след автосблъсък в едно дърво. Колата, екстравагантен Facel Vega, светкавично  възстанови шикозните си форми, оживелият мъдрец помисли, поклати глава и рече: «Нищо не може да се направи – абсурдът е вездесъщ. » Така ми рече геният.

През 1926-а  си отиде  и Мечо Пух.
През 1904-та  гледахме последната “Вишнева градина”.

Цивилизацията си отиваше. Нищо не можеше да се направи. Готов и на най-невероятното, накрая се озовах пред Пирамидата. Хеопсовата пирамида в Гиза.

Дългият залез

Стефан Иванов

Стефан Иванов. Снимка: личен сайт

Ако трябва да се говори за смъртта без заобикалки, ирония и преструвки, без сълзливи желания, капризи и пазарене, ако трябва да се говори откровено, а това почти винаги е равно на апокалиптично, то е редно да се започне оттам, че никой не ни дължи нищо. Нито вселената, нито слънцето, нито хората, нито боговете, тази непотвърдена мълва, разпространявана безспир през всички времена. Ние сме безсилни и безпомощни. Животът, колкото и да е жестоко, ни дължи единствено смърт.

Ножът на неизбежната смъртност винаги е опрял до кокала, без значение дали си пеленаче, влюбен тийнейджър или Нобелов лауреат с Алцхаймер. Човек умира сам, освен ако не се повтори масовото изчезване на динозаврите, когато преди шейсeт и пет милиона години метеорит или комета с диаметър десет километра ударил планетата със скорост шейсет пъти колкото тази на куршума и с температура по-висока от тази на повърхността на слънцето. Времето от навлизането в атмосферата до взрива, удара и преобръщането на континентите като палачинки в тиган е една секунда.

Няма удобен момент за новини и паника преди колективния край. Но ако това продължава да не се случва, то човекът ще продължава да умира сам, макар че, ако сме склонни да придадем образ на смъртта, то тя, да, му прави компания, която, уви, поне в повечето случаи, не е особено желана или приятна. Смъртта си върши работата безотказно и неповторимо. Ефективността й е всеизвестна. Бих купил нейни акции, ако ги имаше на борсата. Това би била една стабилна и предвидлива инвестиция, защото смъртта не почива.

Движи се постоянно, в града тя вещае бъдещето изчезване на града, в полето тя е отсъствието на поле, където и да е, тя е това, което липсва. Когато тя върви, разделя въздуха и той се намества, за да изпълни изплашеното пространство. Всеки си има причина за движение. Една от нейните е да оформя живота и да го прави смислен, друга причина за хода й е да го прави безформен и безсмислен.

Тя слага рамки на престоя на тялото и съзнанието ни. Човек е редно да се чувства длъжен да сложи колкото се може повече ценни мисли и действия от себе си между рамките, въпреки хаоса и случайностите, които го движат непредвидимо и без негово съгласие наляво, надясно, нагоре и надолу, но рядко по смислен маршрут. Това може да се възприеме като дълга агония или като просто и прекрасно упражнение, в което трябва да хвърляш сили, без да очакваш награда накрая. Дори в приказките се казва, че най-малкият син и принцесата живели щастливо до края на дните си. Никой автор не споменава, че героите яли, пили и се веселили цяла вечност, срокът е ограничен до три дни, което не е чак толкова малко.

Ден, след като станах на двайсет и пет, прочетох интервю със Стивън Хокинг, който поради заболяването си очаква смъртта да дойде по всяко време през последните четирийсет и девет години. Не мисля, че възприема цялото това време като агония, нито, че се самосъжалява за нечовешките усилия, които му коства всяко едно обикновено действие, a обективно погледнато, той е неспособен на повечето всекидневни дейности и въпреки това не се е примирил, не е седял апатично в ъгъла, за да чака неизбежното и да се страхува от последния мрак.

Сторил е съвсем друго нещо. Лимонът в Китай символизира смъртта. Стивън Хокинг е направил най-доброто, което може да направи и всеки друг. Направил е лимонада от своята порция лимони и продължава да отпива с гордо смирение от нея. Най-доброто, което можеш да направиш в собствената си рамка и възможности, е напълно достатъчно. Не мисля, че има някой, който води прецизни счетоводни сметки за действията ни, освен собствената ни съвест и чувството ни за справедливост. Важно е, ако не дойде внезапно последният момент, а ако има все пак някакво предизвестие, да не се съжалява за изгубеното време.

Христо Бойчев е роден през 1950 г. През 1997 г. пиесата му “Полковникът-птица” спечели международната награда по драматургия на Британския съвет (връчена му лично от Харолд Пинтър). Над 200 театъра в 40 държави от всички континенти са поставяли пиесите му. От миналата година творчеството му  влиза в учебната програма на Нюйоркския университет.

Стефан Иванов е роден през 1986 в София. Завършил е Френската езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин” и философия в СУ „Св. Климент Охридски”, специализирал е в Сорбоната. Издал е стихосбирките „4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” и „Списъци”. Още за и от него – на личния му сайт (www.siv.sofiascape.com).

Виж и предговора на Пепа Витанова

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.