Полша – хората искат промени от Доналд Туск

в. Газета виборча

Доналд Туск. Снимка: вядомошчи

Ако „Гражданската платформа“ си мисли, че ще управлява спокойно, без нищо да променя, много греши. Хората искат промени, защото те самите се променят по-бързо, отколкото смятат политическите елити.

Облекчението след загубата на „Право и справедливост“ бързо ще обрасне с недоволство срещу победителите, ако поведението им не се промени. Очаквах, че в първото си интервю след изборите (сп. „Политика“, 42 бр.) премиерът Доналд Туск ще изложи политическите намерения на правителството. Защото какво друго интересува гражданите?

Много се разочаровах. Туск се впусна в несъществени разсъждения, че засега щял да остави правителството в досегашния му състав, щял да прави промени след десетина и повече седмици. А аз така и не разбрах най-важното: защо иска да остави министрите или да ги смени.

Премиерът не разкри дали смята да смекчава социалното неравенство, или – имайки предвид кризата – ще се задоволи с това тези, които вече някак са си оправили положението – тоест неговите избиратели – да изгубят възможно най-малко. Не спомена за драматичното положение на младите, чиито шансове за работа и да постигнат нещо намаляват.

А аз бих искал да знам дали правителството има идеи как да смекчава последиците от кризата тъкмо сред тези, чийто професионален живот днес е блокиран. Туск, макар че подписа преди изборите пакта за култура, и гък не каза за културата. Дали ще зачита пакта и дали продължава да смята, че достъпът до култура изгражда по-добро и по-съзнателно общество? А какво става с еднополовите бракове, с ин витро? С политиката срещу дискриминацията, която досега изглеждаше карикатурно в изпълнението на министър Раджишевска?

Вместо всичко това получихме голяма порция размисли за Качински и Паликот. Разбирам, че това е важно, но не те са главните адресати на правителството, а ние, гражданите. Знам, може да кажете: това са първи изявления след изборите, скоро ще му дойде времето и на това, което е важно.

Мисля обаче, че щом сме избрали власт, тя е длъжна колкото може по-скоро да ни разкрие политическите си планове. Простичко задължение. Нещо повече, опасявам се, че Туск, странейки след изборите от тези теми, не усеща каква е атмосферата в Полша.

Защото той няма работа със сито, доволно общество, на което общо взето му е все едно какво ще прави правителството, стига да не разваля нещата. Тъкмо обратното, хората вече усещат кризата, засилва се страхът и нарастват исканията държавата по-активно да води социална политика.

При такова сериозно положение няма място за недомлъвки и общи фрази. Това само дразни. Необходим е неформален, но обвързващ договор на властта с обществото за кризата. Ние трябва да знаем как правителството вижда социалната и финансовата политика през следващите години. Как иска да разпредели цената на кризата, къде иска да реже?

Имаме право на тази информация, дори заради това, за да можем да коригираме правителствените идеи с дебати. Това е и въпрос на прозрачност на държавата. Власт, която не бърза да говори за плановете си, изглежда като неясна сила, която остава в сянка. Буди подозрения и е лесно да бъде възприета – особено в трудни времена – за неприятелска и зловредна.

Да бъдем обаче справедливи към Туск. Четири години Полша се модернизираше не зле, образците за живот и размахът на промените доближиха Полша на малкия град до Полша на големите градове, макар че селото до голяма степен остава в периферията на тази тенденция.

Сега в „Политика“ Туск ни уверява, че в условията на криза няма да има радикални реформи, разбирай – съкращения. Това е разумно. Защитата на най-слабите – а големите съкращения обикновено засягат именно тях – е елементарно изискване на справедливостта.

Мога да предположа, че тази линия на правителството няма да се промени: ще се търси равновесие между социалната политика и икономиите. Само че аз, пак ще повторя, бих искал да знам, а не да предполагам, защото властта не съществува заради това, за да осигурява работа на писачите от вестниците.

Но има един по-важен въпрос. Ако Туск и „Гражданска платформа“ си мислят, че ще управляват сравнително спокойно, без да променят нищо, дълбоко грешат. Това ще доведе до късане на връзките с обществото, защото то се променя по-бързо, отколкото смятат политическите елити. И започва да се дели по друг начин.

Все по-ясно се изразява очакването държавата да гарантира повече равенство и социална справедливост. На това си има и контра: равенството е номерът на готованковците и неудачниците, които искат да живеят за сметка на работливите и предприемчивите. Защото много хора мислят точно така. Имаме работа с публично възраждане на класическия, може да се каже, някогашен социален конфликт.

Само че духът на времето днес е по-благоприятен за убежденията в полза на равенството. Тези позиции лавинообразно се засилват в Европа, проявяват се в САЩ, забелязват се в Полша. Обществата подлагат на проверка демокрацията, позовавайки се на идеите, от които е тръгнала – на обещанието за равенство на гражданите.

Нито една партия в Полша не е готова за това изпитание. По време на предизборната кампания почти никой не спомена за равенството като един от фундаментите на политическия ред, като предварително условие за свободата. Като че ли това са само някакви скучни приказки.

Представите на политиците започнаха в това отношение да се разминават с обществените представи. Ако „Гражданската платформа“ просто продължи в този дух, както изглежда има намерение да направи, това само ще задълбочи този конфликт, фатален и за обществото, и за политиката.

Най-много страсти в медиите предизвика обаче успехът на Януш Паликот, а не това какво искаме от правителството. Разбира се, няколко от новите депутати – Ванда Новицка, Анна Гродзка, Роберт Бедрон – дадоха на Сейма и на обществото полезен урок по толерантност. Но парламентаристите, нямам никакви съмнения, ще демонстрират, и то неведнъж, презрение към малцинствата и към различните.

Но в дългосрочна перспектива в този сблъсък обичайното презрение ще изгуби и ще победи толерантността. Повечето от депутатите ще се адаптират към цивилизованите стандарти. В това отношение виждам само полза от влизането на Паликот в Сейма.

Съмнявам се обаче дали неговият отбор е способен да разширява свободата и да променя обществото. Паликот израсна от това, че няколко прости очаквания на поляците останаха „безпризорни“, че нито една партия не ги беше приела за свои.

Паликот взе частица от тези очаквания, главно за отношенията на държавата с Църквата, и в одеждите на бунтар срещу естаблишмента влезе в парламента. Който обаче смята, че той ще стане защитник на еманципирането на обществото, се поддава, опасявам се, по-скоро на собствените си желания, отколкото на действителността.

Преди всичко, такива еманципатори като Роман Котлински, главният редактор на гнусните „Факти и митове“, в никакъв случай не са подарък за каузата на еманципирането. Котлински, съдейки по досегашната му дейност, ще изразява желанията на поляците по-скоро с най-долния език на улицата, който няма много общо с човешкото достойнство.

Ами отношенията между държавата и Църквата? Те и без това се променят, защото самата Църква отслабва, затваряйки се в крепостта, която да я брани от атаките на действителността. Паликот и неговите депутати нито ще ускорят този процес, защото той вече се ускори в обществото, нито ще му придадат форма. Само ще консумират ефекта.

Но още по-важно е нещо друго. Хората, събрани от Паликот, идват до голяма степен от средите на дребните предприемачи. Тази прослойка описа преди време в „Газета виборча“ Витолд Гадомски: това са най-твърди либерали, пред които дори Лешек Балцерович изглежда почти като социалист. Те смятат държавата за свой естествен враг, а всякакви данъци – за хвърлени на вятъра пари.

Тези нови депутати няма да подкрепят политиката на равноправие, няма да искат по-добър достъп на обществото до образование и култура. Няма да се заемат с тази социална политика, която днес може да стабилизира демокрацията. По-скоро ще спъват тези намерения на властта.

Което значи, че в Полша има все повече място за левицата. Но не мисля, че в Съюза на демократичната левица вече се зародила тази левица, която бих искал да видя. Защото за катастрофата на тази групировка не е виновен само Гжегож Напералски. Той като цяло вървеше натам, накъдето искаше апаратът. А апаратът си е апарат и ще продължи да съществува още дълго.

Изгубилият шеф на Съюза е само еманация на реалния облик на партията, а не неин независим унищожител. Така че в Полша още ще почакаме да се появи левица, която да има политическа сила. Което е фатално, защото в парламента няма да имаме силно представителство на онези поляци, които се стремят към равенство. Това може да бъде потенциално сериозен проблем на този състав на парламента.

А „Право и справедливост“ ще си остане убежище за тези, които се чувстват изключени от системата. Партията на Ярослав Качински отслабва, но не се заблуждавайте: само в един избирателен район тя получи под 20 на сто от гласовете. Далеч е от това да стане партия, заемаща само определена ниша. При нормални условия Качински няма да вземе властта в държавата и няма да отстъпи властта, която вече има над обществото. Може да разчита само на това, че кризата ще изкара хората на улицата, а той ще подхване техния гняв.

Това, естествено, засега са само предположения. На полския хоризонт не се очертават улични бунтове или безредици. Само че са се случвали и по-големи изненади. Общественият гняв дълго време се трупа скрито, за да се прояви изведнъж с голяма сила. Затова всички, особено управляващите, са длъжни да помнят, че който днес отказва да даде на обществото повече равенство, сее семето на популисткия бунт.

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.