Без още да знае, че Муамар Кадафи е починал от раните си, президентът Медведев побърза да заяви, че съдбата на полковника “ще бъде решена от либийския народ”. Народът не успя да го стори. Абдел Хаким Белхадж от ръководството на Преходния национален съвет (ПНС) обаче сметна за нужно да уточни: “Кадафи е убит от ръцете на либийци”.

Това явно е важно, защото Либийската джамахирия претърпя крах с активното участие на държави от НАТО и гибелта на вожда й не бива по никой начин да се приписва на извадил късмет европейски военен пилот. Исторически оправдана трябва да стане следната формулировка: тиранът е загинал в битки с революционерите, освобождавали страната от неговия диктат.

Дори да е сложена точката в противопоставянето с Кадафи, съвсем не е сигурно, че тъжната история на либийската гражданска война ще приключи.

Въоръжените формирования не горят от желание да се разоръжават, а племенните и религиозните групировки бленуват да заграбят контрола върху цялата държава. И никой все още не предлага ясна визия за бъдещето на Либия, а начело с Кадафи тя бе всичко друго, но не и мизерстваща страна. При това положение човек направо има желание да запита и революционерите, и подкрепилия ги Запад: струваше ли си да вдигат всичката тая суматоха?

Макар и естествен наглед, въпросът всъщност е некоректен. Защото суматохата бе създадена от самия Кадафи, откърмил един режим, който принципно отказваше да зачита групите от интереси в страната. Нищо чудно, че талантливият полковник бе нарекъл режима си Джамахирия - сиреч народовластие. Даже не и диктатура на пролетариата. А щом е народовластие, за какви групи от интереси трябва да говорим?

Джамахирията измина дълъг, 42-годишен път - имаше и периоди на партньорство със Съветския съюз, и времена на външнополитическа изолация, и драматични епизоди с бомбардировки над резиденцията на вожда, и помиряване със Запада. Каквито и да бяха времената, слабонаселена Либия се радваше на относително благополучие, дължащо се на петролните й запаси.

По данни на Световната банка, неотдавна - през 2009 г., тя е заемала съвсем приемливото 71-о място в света по брутен национален доход на глава от населението (Русия бе на 76-а позиция в същата класация). Тъй че Джамахирията дълго време и доста успешно размазваше по общата погача маслото, спечелено с износ. Всичко обаче рухна изведнъж.

Естествено, може да се развиват теории, че либийската революция също като други епизоди от “арабската пролет”, е част от заговор на Запада, свързан например с теорията за “управляемия хаос” или със схема за изтласкване на Китай от Африка. Нека обаче припомним, че различни “западни заговори”, сиреч опити на въстаници да извършат преврат, се проваляха не веднъж и дваж, дори съвсем неотдавна - в арабски, африкански и латиноамерикански страни. А тук виждаме изневиделица успех - и то какъв. Ясно е, че той се дължи на вътрешни причини.

Не става дума обаче за безпощадна експлоатация на народните маси, каквато нямаше в Либия. Нито пък режимът бе особено кървав: в сравнение с други диктатори, Кадафи, общо взето, пипаше меко в страната си. Не може да обясним станалото и с безперспективен като цяло икономически модел: страната има петрол за години напред. Основна причина вероятно е времето.

Муамар Кадафи и неговият клан премахнаха всяка възможност за промени и така всъщност грижливо отгледаха собствените си гробокопачи. Ето как нежеланието да излезеш в пенсия води до убийство.

Да наречем тези гробокопачи “либийски народ”, както направи президентът Медведев, ще означава да се позовем на Deus ex machina. Народът като субект на волеизявление - звучи чудесно, но въпросното волеизявление не може да е свободно, щом го надзирават въоръжени групировки. Има само един начин да обобщиш народната воля: тайно гласуване със свободна конкуренция на политически мнения, без принуда от страна на комисари с автомати или партийни членски книжки.

За да се превърнат в нещо народоподобно, либийските победители ще трябва да се разоръжат, да жертват собствените си амбиции и да приложат нормални цивилизовани процедури - а между другото, в този процес кланът на Кадафи има всички шансове да събере доста голям процент от гласовете.

За жалост тираноборците, дори спечелили победа, далеч невинаги постигат успех като строители на нацията и държавата. Фактически те до голяма степен са възпитаници на тирана, когото свалят. И затова практически винаги са негова функция.

Колкото повече трае, колкото е по-безочлива една политическа тирания - нищо че се оправдава всячески с народната воля - толкова по-ужасен е нейният край и по-безпорядъчни опитите за уреждане на държавата след това. Другарите, които си отмерват нечовешки дълъг политически живот, не трябва да забравят това.

БТА