Тъй рече Бойко Борисов

Едвин Сугарев

Той отново говори. Отново обхожда българските медии в стратегически непроницаем режим, като да е храбрият войник Швейк, поел в своя анабазис към Будейовице. След изборите настъпва отново епохата на голямото плямпане – не по-малко ентусиазирано и вдъхновено, отколкото преди това.

Бойко Борисов говори… всъщност за какво говори той? Ясно е, че си отваря устата – но какво казва с нея? Ето ви няколко примера – от последните едно-две денонощия, изговорени пред достойни за него събеседници – като “факторът” Кошлуков например.

“Всъщност мен в политиката ме вкара Румен Петков. Царят избра Румен Петков, а аз не исках да работя с него като министър. Ако си беше останал Петканов, щях сигурно да съм още главен секретар.”

Прав е, разбира се. С малък нюанс. Ако царят го беше направил вътрешен министър, щеше като едното нищо да си остане на този пост. Но е малко пресилено все пак да се каже, че тъкмо Румен Петков го е вкарал в политиката. Според запознати това богоугодно дело било извършено от друг одиозен герой – генерал Бригадир Аспарухов. Тъкмо той бил препоръчал босът на “Ипон” за личен бодигард на доведеното с негова помощ Величие. И оттам тръгва политическата кариера на Генерала, поради което вероятно той изпитва към охраняваната царска особа изключителен пиетет:

“Благодарение на царя хората видяха моята работа, харесаха ме. Винаги съм казвал, че няма по-добър дипломат. Нямаше по-добър избор за президент на България. Ако царят беше президент, за Шенген въобще нямаше да си помисли Холандия да ни спира. Сигурен съм. Няма среща в света, която да съм провел, и в края на нея да не ме попитат – как е царят, добре ли е, с какво се занимава. А Жан-Клод Юнкер, шефът на еврозоната и премиер на Люксембург, като беше тук, каза – вие имате диамант, не го ползвате. Меглена Кунева не може да се превъплъти в ролята на царя, защото не е.

Царят ни е най-рейтинговият политик на България. Неговата дума тежи повече и от моята, и на Първанов, и на Плевнелиев.”

Е на това му се вика великодушна душа. Тъй наречения цар не на шега го прецака, като се отказа полагащото му се по формулата 3-5-8 силово министерство да бъде МВР, и си избра това на отбраната. И въпреки това Бойко Борисов го величае по начин, който сърбалите царската попара въобще не могат да се представят. Нищо, че иначе вопие по профуканите тъкмо от царското правителство стотици милиони – от сделката на Велчев с външния дълг да речем.

С каква ли цел Бойко Борисов полива сухото дърво на българския монархизъм – може би с надежда да напъпи и разцъфне пак короната? Или може би се надява с повече от десетилетие закъснение да плъзне царя по президентската писта, като прибере това онова из вехтите остатъци от царския електорат? Тъй де – нали на Плевнелиев е възложено да топли президентското кресло само един мандат – сетне трябва да се дири друг мющерия…

Същото това великодушие впрочем се проявява и по отношение на политическия противник. Вярно – не съвсем безусловно, а поставено в зависимост от това дали е получил съответните поздравления за победата:

“Първанов е по-голям политически играч от Станишев. Факт е, че и на двата тура той ме поздрави, а Станишев не го направи. В края на краищата това е феърплеят и играта. Хубаво е заради посланиците, заради всички сигнали, които отиват нататък в Брюксел.”

Хубаво било заради сигналите към Брюксел?! Машшалах, там страхотно ще се зарадват заради “феърплея” между Борисов и Първанов. Предполагам, че много повече ще ги зарадва вестта, че първият указ на Плевнелиев ще е за отзоваването на ченгетата посланици от държавите в ЕС. Това обаче не вдъхновява душата Бойкова – грубо е, няма феърплей.

Мотивите да бъде хвален Първанов обаче са разбираеми. Хвален е, защото е съпоставян със Станишев. И заради перспективата да се върне на бял кон в БСП. Щото тогава би могла и с него да бъде заформена някоя комбина, ако се наложи – нещо там я тройна коалицийка, я нещо подобно. И е основателно да бъде хвален – тъй като най-вероятно тъкмо той подкокороса Доган да покаже кукеш на социалистите – въпреки охотата им за целувки.

Не случайно Лютви Местан ходи на крака да се договаря с него – очевидно планът за отлююспване на Станишев е с по-дълбок хоризонт. (Тепърва предстои да видим и дали случайно пратеникът Доганов е сбъркал вратите – времето ще покаже.) Но е истина, че поражението на БСП в президентските избори е основния инструмент за овладяването на същата – от гледната точка на мераците Гоцеви.

Впрочем Бойко Борисов далеч не е първия “десен” лидер, който припознава Първанов като свой. В драматичните времена на предела между 1996 и 1997 година и Иван Костов твърдеше, че добрият избор за българската десница бил именно той да бъде избран за председател на БСП. Вероятно обаче към това са го тласкали не голи симпатии, а напълно погрешната идея, че оглавявана от такова безличие, левицата няма да прокопса. (Цялата й история показва, че тя прокопсва най-вече във времената, в които са я оглавявали безличия.)

Тази прилика обаче не е причина за взаимни симпатии между двамата партийни лидери, членуващи в ЕНП. Името Иван Костов, както и преди, е за Бойко Борисов това, което е за бика плаща на тореадора:

“Костов си е комунист. Още като извадите „Работническо дело“ и като видите статиите, които е писал, там много ясно си е казал как трябва да се трансформира БКП в БСП, как трябва да работи срещу всички партии и движения, които ще се появят след това, за да не допусне властта на партията да излезе.”

Към това трябва да се прибавят и едни доста солени и арогантни в своята наивност лъжи – от типа на тази, че Костов бил в коалиция с Ахмед Доган. Свободата, с която Бойко Борисов смесва факти от кабинета на Филип Димитров с такива от кабинета на Иван Костов, е наистина впечатляваща.

Също толкова впечатляващ е и факта, че продължава да се занимава с Иван Костов – при очевадния драматичен срив на Синята коалиция. Което вече не може да се обясни просто с глупост или прищявка – и което е още по-странно на фона на офертата му от изборната нощ, когато предложи на всички десни сили да седнат, да се разберат и да работят заедно, за да не се стигне до връщане на режим от типа на тройната коалиция.

Очевидно става дума за комплекс, при това с много дълбоки психологически корени. За несъвместимост между човека на думите и човека на делата – независимо от какъв характер са тези дела. И за страх – защото според генералското самочувствие на Бойко Борисов, Иван Костов е единствения съпоставим с него между героите на българския преход – и следователно единственият, който може да му бъде конкурент.

Направил е впрочем и нещо повече от него: оглавил е народния гняв в единствения почти революционен момент от новата ни история. И е поел властта тогава, когато страната е била не в криза, а направо в катастрофа.

В този смисъл съпоставката с него не е в полза на момчето от Банкя. И затова мантрата за комуниста Костов и неговите злодеяния се повтаря отново и отново, при това в нейния най-примитивен вариант.

Костов, разбира се, не е света вода ненапита и има повече от сериозни грехове към българската демокрация – но те не са там, където ги вижда Бойко Борисов. Има и заслуги – но те не са от онзи простодушен мащаб, който днешния премиер би признал. Той просто не се вмества в чисто черно-белите схеми – и е сложна фигура, за чието разгадаване се изисква нещо повече от четене на “Винету”. Виж, с Негово величество нещата са ясни. С другаря Първанов – също.

След цялото това напоително плямпане остава един въпрос, на който би трябвало най-сетне да си отговорим: защо говори Бойко Борисов? Защо не си кюта и не си гледа мачлетата, като остави министрите да си вършат работата? В скоби казано – ако направим сметка колко иначе добри идеи е провалило неговото популистко говорене, просто ще ни се доплаче. Последният пример е очертаващия се срив на бюджет 2012 – със запазването на всички привилегии на милиционерите и военните, които Дянков дръзна да пореже.

Моята версия е следната: Бойко Борисов вярва, че говоренето е правене. В неговите представи министър-председателя работи именно това: говори и реже ленти. С други думи – това е ритуален, а не функционален пост. Той е, разбира се, вождът – но още повече е и жрецът.

Чрез него словото произвежда реалности – и няма никакво значение, че тези реалности принадлежат всъщност към един фикционален свят, който няма много пресечни точки с реалния. Важно е не какво това говорене поражда в действителността, а какво поражда в сърцата и душите на масовия избирател.

Отговорът е ясен и прост като филия с мас – поражда една невярна, но ясна и простичка картина на политическото, която е достъпна и разбираема за обикновения българин и поради това – уютна. Няма как да не е уютна – тя е извлечена от неговите страсти и разбирания, от неговите любови и омрази. Тя пасва на неговите разбирания за живота, на неговата изтощителна жажда да се намери най-сетне някой, който да ми казва кое е добро и кое – зло, който да наказва и награждава, който да решава от негово име – та да не се налага той да носи отговорност за собственото си битие. И тя – не на последно място – може да бъде изговорена направо в кръчмата, където освен с ракийка българския дух се топли и със сюлбимни спомени – видехте ли как бат` Бойко ги нареди тия, ентелигентите…

Иначе казано – говоренето на Бойко Борисов е форма на психотерапия в национален мащаб. И учудващото не е, че тази психотерапия работи. Учудващото – и според мен направо гениалното – е в това, че българският премиер упражнява професията си на национален психотерапевт, без да си има и хабер от това какви са принципите и закономерностите на тая гяволия. Прави го ей така – инстинктивно и интуитивно – и въпреки това тази психотерапия работи. Доказателство: резултатите от последните избори.

Тъй че е лесно да кажем и да докажем, че българският премиер просто плямпа глупости. Явно е понаучил това-онова и от Тодор Живков, и от неговия монархически вариант Симеон Сакскобурготски, за да формира своята психотерапевтична система тип “Бърдоква”.

А иначе самият той очевидно си представя нещата по друг начин – и високо цени своето говорене. Не се свени да го казва директно. Ние сме тези, дето виждаме в него ехото и на Живков, и на Сакскобургготски – и се смеем на гафовете, които прави. Би трябвало да се запитаме защо просперира въпреки тези гафове. И дали дали те не са част от неговия просперитет.

Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.