Ще победи ли европейският „дългов социализъм“?

в. Франкфуртер алгемайне

Дали интеграцията трябва да бъде спонтанна, идвайки „отдолу“, или централистична и наложена „отгоре“? С избухването на дълговата криза Европа попадна в спирала от интервенции, а дирижираното развитие и централизмът са във възход.

Историята на европейската интеграция може да бъде описана като непрекъсната борба между две течения – либералната и социалистическата идея за Европа. Според съотношението на силите развитието следва повече едната или другата посока.

Според привържениците на либерализма за съществуването на мирна и процъфтяваща Европа е нужно само едно – свобода. Стоки, услуги, капитали и хора трябва да могат необезпокоявано да пресичат границите, а частните права на собственост да бъдат защитени. От идейна гледна точка либералната традиция произлиза от англо-шотландското просвещение и вярата в самоорганизиращите сили на обществото.

Според теорията на Фридрих фон Хайек (австрийски икономист и политически философ – бел. ред.) редът е спонтанен. Импулсът за разрастването на Европа трябва да идва „отдолу“, а икономическото сътрудничество и взаимозависимостта се стабилизират от мира.

Традиционно тази концепция се защитава от Великобритания, Холандия и Германия. Тъй като индивидуалната свобода е основна християнска ценност, то повечето християндмократически партии споделят тази идея.

Социалистическата концепция пък предвижда изграждането на Европа като крепост – протекционистична навън и интервенционистка навътре. Целта е да се създаде централизирана европейска държава, която може да изпълнява интервенционистичните цели. Интеграцията идва „отгоре“ чрез унифицирането на правилата и чрез преразпределение.

Тази идея идва от рационалистично-френската традиция, която Хайек определя и като „сциентистка“. Тя се опира на пресилена вяра в разума и механична представа за функционирането на обществото. В името на доброто на хората обществото трябва да бъде ръководено от технократски елит, който за тази цел има нужда от голяма власт.

Традиционно социалистическата концепция се подкрепя от френския политически елит, който след войната се стреми към интеграция на Германия и заместване на загубената колониална мощ. Изпълнението на тези цели се търси в изграждането на единна европейска държава под френско ръководство. Допълнителна подкрепа концепцията получава от южните европейски страни и социалдемократите от всички партии.

Воалът на незнанието

За бащите основатели на обединена Европа (Конрад) Аденауер, (Робер) Шуман и (Алчиде) Де Гаспари ужасите на войната все още са пресни и те застават зад либералната концепция, защитавайки свободната търговия като гаранция за мира. Аденауер обаче прави отстъпки към социалистическата идея поради външнополитически причини.

Частичен успех за либералната концепция са Римските договори от 1957 година, които гарантират така наречените четири основни свободи – свободно движение на стоки, услуги, капитали и хора. От либерална гледна точка проблемът бил плановото развитие на селското стопанство, поради което Лудвиг Ерхард* се противопоставя на договорите.

Той иска зона за свободна търговия без „диригентска“ намеса. Ерхард защитава една възможно най-голяма Европа (с участието на Великобритания) с надеждата, че по-голямата хетерогенност на страните участнички в европейския проект ще затрудни или ще направи невъзможно налагането на преразпределящ, диригентски централизъм.

Ако погледнем назад, Римските договори, които са сключени зад нещо като „воал на незнанието“ за дългосрочните последици, са успех за либералите. Чрез тях се засилва трансграничната конкуренция и се ограничава възможността политиците да водят „клиентелска политика“ в по-голяма степен, отколкото се е очаквало.

С годините обаче социалистическата доктрина наваксва. Налагат се интересите на бюрокрацията – повече преразпределение чрез регионалните, кохезионни и социални фондове означава по-голяма нужда от бюрократи. Престижът, властта и доходите на бюрократите се увеличават и този стремеж става един от основните двигатели за политическите действия след „новата политическа икономия“.

Към тези тенденции се добавя и стремеж към централизация, тъй като Европейската комисия си присвоява правото на инициатива за нови законопроекти, докато за Европейския парламент остава само да предлага промени. За гражданите разходите за информация са много високи и по този начин брюкселската машина се изплъзва от демократичен контрол и се разраства необезпокоявано.

През 1989 година се сринаха плановите икономики на страните от Източна Европа и падна Берлинската стена. Имаше опасност съотношението на силите между по-скоро либералните и социалистически страни в Европа драматично да се измени.

Тежестта на Германия нарасна, а бившите страни от Източния блок се устремиха към Европа, след като вече имаха предостатъчно опит с централизъм и планова икономика и също биха се присъединили към поддръжниците на либерализма. Поради тази причина подкрепящите социалистическата концепция се опитаха да предотвратят бързото разширяване на ЕС и засилиха усилията си за централизация чрез „задълбочаване“ на интеграционните процеси.

Зародиш на „трансферен съюз“

С Договора от Маастрихт бе закрепена целта за въвеждане на единна валута и още тогава бе заложен зародишът на „трансферен съюз“. Специфичната конструкция на еврото предизвика дългова криза, която поради липса на смелост за либерализация бива „разрешавана“ чрез централизация и засилване на единната отговорност. Пактът за стабилност би трябвало да ограничава поемането на дългове, но се провали – за неспазването му никога не е имало санкции, тъй като нарушителите на правилата за дефицита би трябвало да се съдят сами.

През последната година и половина характерът на валутния съюз се промени коренно – той се трансформира от съюз на стабилността в съюз на дълговете. Вече се прилага пълната противоположност на някогашния принцип за непоемане на чужди дългове.

Изпаднали в нужда, правителствата на еврозоната въведоха нещо като дългов социализъм чрез превръщане на рисковете на отговорността в общи. А спиралата на интервенциите се върти все по-бързо (Лудвиг фон Мизес**). Силно задлъжнелите държави биват спасявани чрез нови дългове, а в замяна трябва да се откажат от свои правомощия.

Създаването на икономическо правителство стои в обозримото бъдеще. Това правителство ще хармонизира данъците и по този начин ще разруши данъчната конкуренция, която е решителна съпротива срещу твърде силното разрастване на държавата. Въпреки че сега някои медии спекулират с германската доминация в Европа, поглед към миналото показва, че тази идея е с рационалистично-френски произход.

Управляващата, дирижираща европейска централизирана държава се приближава все повече.

БТА

*Лудвиг Ерхард – германски икономист, социолог, университетски преподавател и политик. Канцлер на Федерална република Германия от 16 октомври 1963 година до 1 декември 1966 година и председател на партията Християндемократически съюз в периода 1966 67 година – бел. ред.

**Лудвиг фон Мизес (1881 – 1973 година) е австрийски, а по-късно и американски икономист, философ, писател и либерал, оказал силно влияние върху развитието на съвременното либерално и либертарианско движение – бел. ред.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.