Голямото завръщане на Н.П. Читателя

Дискусия във Фейсбук донесе радостната вест, че в България има четящи хора и литературни вълнения

Калин Терзийски Снимка: Булфото

Случи се.
В родното интернет пространство за първи път от мноооого време насам се развихри истинска литературна дискусия. Не дискусия – направо битка! Конвенционални нрави, страсти, интелектуални вопли, снобски напъни и истинско слово се сборичкаха като предизвикаха голямото възраждане на ЧЕТЕНЕТО. Не, не пиарски кампании като Голямото четене, нито пък като Малкото четене – на ЧЕТЕНЕТО.

Искрата на вечния спор кое е литература, а кое – паралитература запали един млад критик и писател – Ангел Игов – с публикация във в. „Култура” под заглавие „Разтърсващо. Без натоварване” (виж тук).

Факлата пламна във Фейсбук след изявлението на засегнатия от критиката автор – Калин Терзийски – на личната му страница (тук). След това „Либерален преглед” препечата по-голяма част от дискусията, която спонтанно се превърна в явление (виж тук).

Десетки привърженици на най-продавания в момента български автор самоотвержено сложиха гърди на амбразурата и защитиха своя любимец с всички позволени и непозволени словесни оръжия. В баталните сцени се включиха млади и стари, четящи и глупци, интелектуалци и псевдоинтелектуалци, техничари, графомани, учителки, литературоведи, ученички даже…

Писателят Калин Терзийски е автор на „Алкохол”, „Лудост”, „Любовта на 35-годишната жена”, на спечелилия му наградата за литература на ЕС разказ „Има ли кой да ви обича“, на други кратки форми, включително и в мерена реч, на сценарии за тв предавания.

Разразилата се дискусия не е просто едно от многото, ежедневно подпалвани във Фейсбук от публични и не толкова публични личности бързолумващи, но краткотрайни пожарчета на славата, рекламата и пиара. Тя не е панаир на суетата.

Читателската битка в защита на словото на Терзийски си е парекселанс явление.  Около 100 души застават зад любимия си автор. Доста по-малко са защитниците на Игов. Има и безпристрастни мъдреци, които отсичат, че всеки е прав за себе си и работата на критиците е да критикуват, а на писателите да не приемат критиката.

Но тук въпросът е не дали прозата на Калин Терзийски е вид чалга от типа „fast food”. Не става дума и дали е истинно твърдението на младия критик за „ този тип литературен вкус: всъщност, антилитературен, защото иска от литературата да не бъде фикция, а да бъде „истинска“. На практика, това е абсолютно точен книжен аналог на телевизионното риалити-шоу.”

Не е важно кой прав и кой крив в дефиницията на паралитература, субкултура и постмодернизъм, на реалност и художествена измислица, на езикова музика и схематичен изказ. Новината в тази буря в чаша вода е, че хората в социалната мрежа не се карат за политика, за социални помощи, за мача „Левски-ЦСКА”, за убийството на Кадафи, за титлата на Стоичков, за заплати и пенсии, за цигани или за цената на бензина.

Те се карат за литература! Те са ПРОЧЕЛИ или ще ПРОЧЕТАТ романа, те са развълнувани от него, те са силно впечатлени от автора му, те са прекарали прочетеното през ума и сърцето си, имат позиция, могат да пишат за своите литературни преживявания. Някои от тях фанатично защитават любимеца си.

Игов засяга читателите на Терзийски като обобщава, че в училище е насаден „…култ към изповедната поезия, големите страсти, силното любене и мразене. Много български читатели смятат, че ако поетът – или белетристът – не си „излее душата“, то няма въобще какво да се чете в писанията му…”

Калин отвръща: „… аз съм професионален писател от много години и мога да пиша и изключително заплетена и витиевата философска проза, както и причудлив и неразгадаем сюрреализъм. Но не го правя. Пиша както изискват от мене съвестта ми и разума ми. тоест – както човека, който може и да пълзи, може и да ходи по най-изкълчен и странен начин – но предпочита – ако е смел и разумен човек – да ходи по обичайния за него, смислен и естествен начин. Така аз правя с моето писане. и наистина -не се гневя. но казаното: че пиша комерсиално и така, че да се харесвам на второкурсничките – ме натъжава. Пиша естествено. Както дишам. И това е зрелият подход към словото – другият е инфантилен. Поне според мен. Благодаря от все сърце, на всички, които ме подкрепят!…”

Ето и само едно от многобройните изказвания в спора: „Аз винаги съм мразила да ми казват какъв „стил“ е тази проза или поезия, тази картина, тази музика! В изкуството нещата или те „трогват“, „пробождат отляво“, „карат да настръхнеш“… или не са за теб и точка! Не харесвам Хемингуей, но обожавам Фицджералд, не понасям Пикасо, но настръхвам от Ван Гог и изобщо не се притеснявам от мнението на критици,изкуствоведи и др. подобни, които ще ме заклеймят като невежа! Терзийски, твоята поезия ме просълзява! Благодаря!”

Случва се нещо прекрасно. Българите четат, палят се заради словесно произведение, спорят за литература, говорят за стилове и автори, цитират поезия, купуват книги…Дори само това да е приносът на Терзийски, той е достоен за уважение. Европейската федерация на издателите реши той да е един от 12-те носители на годишната награда на ЕС за литература, а те едва ли са подвластни единствено на харизмата му и масираното превръщане на името му в бранд.

Да, Терзийски брандира името си, но за разлика от други майсторки на автопиар, умее и да пише, да омайва, да предизвиква, да продава и да преиздава.

При мен „Алкохол” стигна след 3 чифта ръце. Беше подвързана прилежно в шарена брошура от хипермаркет, за да се запази,минавайки по веригата читатели. След мен за прочит чакаха още трима. „Лудост” си купих сама. Не ми се е случвало да се предава така от ръка на ръка книга май от „Вечната Амбър” и „Децата на Арбат”, сиреч от края на 80-те и началото на 90-те…

В историята и модата всичко се повтаря. Ето какво ни припомня свободната енциклопедия Уикипедия за течението „Angry Young Men”: „Сърдитите млади хора е изразът, с който британската преса нарича новото поколение английски писатели и драматурзи в средата на 50-те години на 20 век. За пръв път е употребен във връзка с пиесата на Джон Осбърн „Обърни се с гняв назад“ (1956). В този смисъл „сърдити млади хора“ се отнася по-скоро за спонтанна тенденция в писането, отколкото за сформирано около манифест литературно течение.

Освен Джон Осбърн, „сърдити млади хора“ са Алън Силитоу, Харолд Пинтър, Кингсли Еймис, Филип Ларкин, Джон Брейн, Джон Уейн, Колин Уилсън, Дорис Лесинг, Арнолд Уескър, Айрис Мърдок, Малкълм Бредбъри, Кийт Уотърхаус и други. Общото между тях е, че с творбите си изразяват гневен протест против социалното неравенство, съсловните прегради и лицемерието в обществото. Те първоначално застават на радикални, понякога дори анархистични позиции, и описват в творбите си различните проявления на социално отчуждение.”

Не звучи ли познато? Не се ли усеща подобно звучене у Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Алек Попов, Стефан Кисьов, Петър Чухов, Калин Терзийски…?

Произведенията на “сърдитите млади хора” се отнасят скептично към перспективите за развитие на обществото в условията на повсеместна стремглава девалвация на ценности и обезличаване. Героите им (в края на краищата) са принудени да се примирят с всесилните закони на света, в който живеят и в ситуации на сериозен житейски избор нерядко капитулират, приемайки ролята на конформиста, макар и да плащат за решението си с невъзвратими морални загуби.

Сюжетите на „сърдитите млади хора” си приличат. Трагикомични, близки до фарс обстоятелства. Нелепата съдба на млад интелектуалец, който се опитва да се противопостави своята духовна независимост на механичното съществуване на окръжаващите го. Постоянно принуден да се опира на общоприети поведенчески норми (пошли според него), този персонаж съчетава в себе си чертите на плахия бунтар и циничния приспособенец.

Произведенията на „сърдитите млади хора” не се отличавали с някакво специфично естетско новаторство. Те възраждали традициите на реализма със забележим уклон към натурализма. Сърдити млади хора пишат за сърдития си млад кръстопътен живот и сърдити млади хора купуват, четат и съпреживяват написаното, защото са изстрадали също като авторите всяка дума.

Слуховете за смъртта на българската литература са силно преувеличени. Това незабелязано виртуално събитие само доказва нейната жизненост.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.