Русия – корпоративната монархия

в. Независимая газета

Владимир Путин пред короната на великия княз Владимир Мономах. Снимка: АП/БТА

Спецификата на изборните кампании у нас, качественото им различие от изборните кампании в страните от Европа, дори в бившите европейски социалистически държави, се дължи на специфичния политически строй в Русия, чиято конструкция очерта конституцията от 5 декември 1993 година.

За да има по време на избори сериозна конкуренция между различни програми и стратегии за развитието на страната, трябва да има пълноценна конкуренция между политически партии, оправомощени в случай на победа да поемат от управляващия елит кормилото на властта.

При сегашната свръхпрезидентска република у нас – при огромните пълномощия на президента според конституцията, а и при ниската ни политическа култура на практика е невъзможно управляващият елит легитимно да бъде отстранен от властта.

Обърнете внимание, това е възможно само у нас: не управляващата партия изтласква нагоре управляващия елит, а напротив -управляващият елит години наред създава различни управляващи партии. И трябва да признаем, че го прави с успех. Независимо какво се говори, „Единна Русия“ все пак уверено печели изборивече от дълги години насам.

Има обаче и друг проблем: управляващият елит у нас не само създава управляваща партия, но и сам определя кой неин член да стане следващият президент. При появата си в края на 1993 г. политическата система у нас бе наричана „изборна монархия“. Сега би могло да я нарекат „корпоративна монархия“.

Президент вече става онзи, когото хареса най-много предишният държавен глава. Приемничеството като институция, появата на различни „тандеми“изобщо е нещо ново в политическата история на Русия. Новаторство, което стана възможно пак благодарение на ред особености в нашата политическа култура.

Тъкмо затова съществува известна близост между нашите избори и съветските. Те се организират не с цел евентуална смяна на властта, а за да легитимират поне малко от малко властта, установена чрез сила. Впрочем заслугата на Путин и предвластовия елит, и пред страната е там, че той според мен е направил максимално възможното, за да впише създадената от Елцин политическа система и в кръга на руските национални интереси, и във всекидневните интереси на максимално възможния брой хора.

Все пак, за разлика от Елцин, Путин през всичките тези години водеше активна социална политика. Което бе макар и мъничко оправдание за нашата „бутафорна демокрация“.

Трябва обаче да осъзнаем, че политическата система, създадена от Елцин през 1993 г., е също тъй неподатлива на реформи, колкото бе и съветската. Обкръжението на Дмитрий Медведев впрочем не успя да го схване – тези хора искаха едновременно и да го виждат на президентския пост, и революционно да модернизират политическата система у нас.

Затова  – също както по съветско време, всяка реална опозиция в страната ни е извънсистемна, тъй като истинската й цел не е да използва системата, за да прокара своя специфична програма за общото благо, а да смени самата система.

Властта е принудена постоянно да компенсира своята нелегитимност де юре с фактическа легитимност, както прави Путин. Това обаче всъщност носи много позитивни неща за хората в Русия. Една легитимна власт, израснала от вековни традиции, има правото да налага непопулярни мерки.

А властта, получена по воля на случая, просто от ръцете на предходния президент, кара държавния лидер постоянно да доказва, че не е дошъл на власт случайно, да оправдава с дела присъствието си на върха на властта. При това властта от подобен тип го прави и по липса на избор, тъй като не разполага с такъв силов ресурс, какъвто имаха болшевиките.

Ето защо изборите са необходими дори в рамките на нашата управляема демокрация – те все пак карат властта да се съобразява с реалните нагласи в обществото.

Но фактът, че изборите целят не толкова обновление на програмите за развитие на страната и попълване на елита с най-надарените и талантливи хора, колкото смекчаване на недоволството сред онези в нужда, стигнали вече дъното – тъкмо той поражда новите парадокси в днешна Русия.

Днес успехът на изборите у нас, укрепването на легитимността на управляващия елит зависят не от успешните хора, доволни от своя живот, а напротив, от победените в борбата за място под слънцето, които се радват и на малкото възможни облаги от поредните избори -по-високи пенсии и заплати, отпускане на примката от жилищно-комунални плащания и т н.

Новият руски абсурд е там, че онези, които са получили всичко благодарение на тази власт, които са твърдо стъпили на краката си, не желаят да имат нищо общо с нея, не искат да участват дори в изборите. Обърнете внимание, че над половината успешни хора в столицата са в опозиция към властта и не участват в избори.

Ясно е, че нашата несъвършена демокрация, съответно и несъвършените избори, не са резултат от поредния „заговор“, а отразяват ниското равнище на политическа култура сред постсъветските хора, създавали новата – както смятаха, демократична Русия.

У нас няма реално разделение на властите по простата причина, че масите не бяха готови за това. Заради политическата си култура ние до ден-днешен – и не без основания,се страхуваме от избори с непредсказуем резултат, тъй като унас те винаги, и през 1917-а, и през 1991-а, са водели до хаос и катастрофи.

Трябва обаче да схванем, че една политическа система като сегашната, която получава легитимност от хора, общо взето недоволни от нея, няма бъдеще. Точно за това – как успешните хора по-скоро да бъдат сплотени с властта, трябва най-вече да помисли предсказуемият победител в президентските избори през 2012 г.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.