Анжела, театърът, поезията и инвалидната количка

Анжела и съоръжението, с което слиза от балкона на първия етаж на блока в „Люлин“, където живее. Снимка: авторката

Анжела Пенчева е на 44 години. Пише поезия. Обича да излиза навън, да общува с хора. Обича природата, театъра, музиката, книгите. Живее в Люлин. Жена с усмихнати очи, при всички случаи би ви допаднала и ще имате какво да си кажете. Има само една подробност – Анжела страда от церебрална парализа вследствие на лекарска грешка. Случило се е далеч назад във времето – още при раждането – не я изваждат навреме и за кратко остава без въздух, което й нанесло непоправими увреждания. Поради това има проблеми с говора и леко лицево изкривяване.

В първия момент, ако не сте срещали по-рано човек с подобни проблеми, може да се изненадате. После свиквате и научавате всичко това, с което започна описанието за Анжела. „Родена съм с увреждане на центъра на движението с диагноза „Детска церебрална парализа”. Всички видове движения при мен са увредени, поради което съм в инвалидна количка”, пише Анжела.

Майка й, Елена Пенчева, пенсиониран счетоводител, е свикнала често да говори от името на дъщеря си, понеже Анжела има проблеми с говора. На едно от многото пътувания за лечение в чужбина една чехкиня казва на майка й, че Анжела не трябва да бъде скривана, а показвана, за да свикват хората с нея.

Хора и предмети в живота на Анжела

„Учила съм само до трети клас включително, поради трудно осъществяване на обратната връзка, поради проблеми с говора от моя страна. Когато започнах 4-ти една учителка по руски дойде за пръв път у дома и започна нетърпеливо да ми задава различни въпроси, а така аз не започнах да говоря, защото нямаше да ми разбере нищо и тя си отиде.

Така малко по малко всичките учители престанаха да идват. На другата година пак опитах с два предмета – български и математика. Но този път учителката по български дойде веднъж в 23 часа вечерта и така аз се отказах от образованието си, защото ми беше омръзнало все да чакам учителите, а може би това бе най-голямата ми грешка в живота, обаче тогава не съм мислила за последствията – останах без диплома.

Дъската с букви и надписи, която помага на Анжела в общуването. Снимка: авторката

Понеже и говорът ми е затруднен, допреди няколко години комуникирането с другите също ми беше проблем, бих казала голям, понеже говоря бавно и хората, които не ме познават, не ми разбират. Обаче сега вече не е така, защото съпругът на психоложката направи за мен една масичка, която се монтира към количката ми. На нея са залепени буквите и по този начин, посочвайки ги, се разбирам с хората, но след малко общуване с моя милост, те започват да ме разбират и без масичката”.

Анжела се смее щастливо, когато има гости. Тя е конструирала от стаята си цял свят, в който мислите и тялото й се чувстват комфортно. Там са компютърът, книгите, гимнастическите уреди, приспособленията за изправяне и раздвижване, сред които – т.нар. проходилка. Слизането по стълби с инвалидна количка е трудно дори от първия етаж, където живее, затова преди години Анжела пише до един завод за производство на асансьори. В писмото си отправя молба за специална поръчка –специален асансьор, който би улеснил живота й и този на близките й.

Случва се малко чудо и оттам изпращат асансьора, с който Анжела може да слиза директно от терасата навън. Има малка табла с букви, които тя посочва с пръсти и съставя думи. Анжела има нужда от буквите, заради силната й нужда да се изразява. Затова и Фейсбук е сред местата, където на духа й не му е тясно.

Майката на Анжела и съпругът й също са много усмихнати хора. На въпроса случва ли се да мисли за лекаря, допуснал грешката при раждането на дъщеря й, Елена за момент замълчава. Може би избягва да размишлява за това, за човека, който е преобърнал съдбата на дъщеря й. Казва, че не се е интересувала кой е, а „освен това по онова време тези неща трудно се разбираха”. Съпругът й обаче може би се е интересувал, защото преди време й казва, че лекарят е починал.

Човек трудно може да попита дали са простили това, и вероятно то ще остане тайна. След раждането на Анжела семейството решава да има второ дете, като лекарите ги убеждават, че проблемът не се дължи на тях. Така се ражда сестрата на Анжела, която сега живее в чужбина.

Много хора биха си помислили, какво ли ще е ако са на мястото на Анжела. Тя от своя страна заявява, че не се възприема като нещастен човек. Вместо това се чувства като всеки, на моменти тъжна или весела.

Анжела (вдясно) в постановка на Кристиана Бояджиева. Снимка: личен архив

На двете жени им е тежко, че все още има хора в квартала, гледащи Анжела с неразбиране или страх. Случвало се е да й говорят като на малко дете, защото смятат безпомощността на тялото й за равнозначна на психическото й състояние. От очите на Анжела обаче с лек укор ги гледа умно и разсъдливо съзнание.

Анжела е силно привързана към психоложката си от Центъра за независим живот. Преди време съпругът на психоложката решава да изработи и да подари на обичната пациентка „вълшебната” дъска с букви, помагаща в общуването.

Писмо от Дамян Дамянов

„Научих се да работя с компютър, с помощта на който пиша своите стихотворения – 45 на брой до момента. Започнах да пиша стихове, когато се влюбих силно за първи път в момче, което съм виждала един единствен път през живота ми през 89-а година, но беше достатъчно да напиша стихотворение за него.

„Премълчана любов” е заглавието на първото авторско стихотворение на Анжела. Тя има и издадена стихосбирка. Преди време с жена, която се грижи за нея през деня, пишат на поета Дамян Дамянов, който страда от детски паралич и подобно на Анжела има затруднения с говора и движенията (б. а. – съпругата му Надежда Захариева е пишела стихотворенията му с ръка, докато той ги изговаря).

Анжела изпраща стихотворения и разказ на Дамянов, искайки съвет – дали да пише проза или поезия. След година у тях пристига писмо с картичка, а на картичката, сред останалите неща е и пожеланието: „Висок дух ви желая!”. Дамянов добавя извинение, че отговаря толкова късно, но се е случило така, защото не е знаел, че сред купчината писма го очаква послание от негова „сестра по съдба”.

Анжела на сцената. Снимка: личен архив

Думите за Анжела са изключително важни. Психоложката й я съветва да напише роман за живота си. И тя започва да го пише. Някой би могъл да попита какво толкова има за описване на един сравнително неподвижен живот, преминаващ през ръцете на най-близките хора, пробиващ си път навън понякога, като слънчев лъч. Тази книга е продиктувана, както от стремеж за писане и талант, и от цел, по думите на Анжела, да „бъде полезна на хора в нейното положение”.

Театърът и самотата

„Аз не съм апатичен и бездеен човек. Участвала съм в почти всички групи по проектите на Център за независим живот, по най различни програми. От 2001 г. съм член на група за Алтернативен театър, под ръководството на режисьорката Кристиана Бояджиева. Участвала съм във всички представления:  „Приказка за приказките”, „Малък балкан”, „Аз съм”,  импровизации „Добро в цвят”, Фриндли,  Фрагменти от „Забравени мечти”, „Нещото и неговите приятели”, „Истински случки от живота на Слънчевко”, а „Фрагменти”, физически и танцови импровизации, бяха по текст от стихосбирката ми ”Забравени мечти”. От 15.09.2008 г. съм назначена като актриса, заедно с нашата група, в театър „Възраждане”.

Плакат за представление по драматургични миниатюри, написани от Анжела, в които играе и самата тя. Снимка: личен архив

Никога през живота си не съм мислила, че ще работя изобщо нещо, а театър още по-малко. Но човек никога не си знае съдбата, а аз мога да кажа, че съм благодарна на моята. Театърът ми позволява да се чувствам полезна тъй като върша нещо, което се вижда от много хора, а те го ценят наистина. В момента играя в детско куклено представление „Истински случки от живота на Слънчевко”.

Групата за алтернативен театър се събира преди десет години, чрез Център за независим живот. Режисьорката Кристиана Бояджиева работи с артистите в Театър „Възраждане” трета поредна година. За всяко представление търсят пари от различни източници. Проблемът, казва Кристиана, е, „че от една страна тази група е културно събитие, от друга – социално, и в този смисъл е много лесно да бъдем препращани от един източник към друг”.

Анжела, като всички, би била по-щастлива, ако можеше да сподели самотата си. „Самотата е нещо много лично и то не зависи от възможностите ти, то е душевно състояние. Вероятно трябва всички заедно да се борим за преодоляването й”, казва Кристиана.

Анжела пише роман, който буди асоциации с истинската история от филма „Скафандърът и пеперудата” на редактора на списание „Ел”. За разлика от Анжела той има цялостна парализа. Жан-Доминик Боби решава да напише книга за живота си, което прави чрез специална система от премигвания на единствената част от тялото си, която движи – клепача.

Въпреки че пише, че животът й не е интересен, Анжела има какво да каже в романа си. Всъщност, тя никога няма да е истински самотна, защото има себе си, думите, и своята майка, която се взира в очите й и разбира всичко. „От няколко месеца съм започнала да пиша книга за моя живот. Мисля, че някой в моето положение ще намери нещо, което да е полезно в живота му”, казва Анжела”.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.