Ричард Докинс: Еволюцията е факт с изумителна сила, простота и красота

Ричард Докинс. Снимка: личен сайт

Ричард Докинс е британски етолог и еволюционен биолог, атеист и хуманист, преподавател в Оксфордския университет и популяризатор на науката. Става известен още с първата си книга „Себичният ген” (1976), а „Делюзията Бог” (2006) му носи световна слава. Автор е на множество книги, научни и научнопопулярни публикации и документални филми по въпросите на еволюцията и атеизма.

С „Най-великото шоу на Земята“ (Инфодар) Ричард Докинс, когото медиите обичат да наричат „ротвайлера на Дарвин“, отбелязва 200-годишнината от рождението на Чарлз Дарвин и 150-годишнината от първата публикация на „Произход на видовете“. Книгата прави енциклопедично обобщение на доказателствата за еволюцията, започващо с изясняване на понятието „теория“ и завършващо с блестящ коментар върху заключението на „Произход на видовете“. В този забележителен труд разбираемо, методично и увлекателно е описано развитието на живота на нашата планета. Изложението съчетава логически съждения, най-съвременните научни резултати и находчиви примери, подправени с обичайната страст и ирония на Докинс. Всичко това, наред с превъзходния стил, правят „Най-великото шоу на Земята“ сполучлива демонстрация на силата, простотата и красотата на еволюцията и задължително четиво за всички, които се вълнуват от големите въпроси за човешкия произход. Следва откъс от книгата.

Еволюцията и експериментът с горилата

Ричард Докинс

Психологическите експерименти ни представят някои изумителни доказателства, които би трябвало да притеснят всеки юрист, склонен да придава прекалено голяма тежест на фактите, представени от „свидетели“. Един такъв прочут пример е изготвен от професор Даниъл Дж. Саймънс в Университета на Илинойс. Шестима млади мъже, наредени в кръг, са снимани в продължение на 25 секунди, докато си подхвърлят един на друг две баскетболни топки, и ние, експерименталните свидетели, наблюдаваме филма. Играчите влизат в кръга, излизат от него и си сменят местата, докато си подхвърлят топките, така че сцената е доста динамична и усложнена. Преди да ни покажат филма, ни съобщават, че трябва да изпълним определена задача за преценка на силата ни на наблюдение. От нас се иска да преброим общо колко пъти топките се предават от един човек на друг. В края на теста преброяванията се записват, но всъщност това не е истинският тест!

След като показва филма и събира записаните показания на участниците, водещият експеримента пуска бомбата си: „А сега, колко от вас видяха горилата?“. Повечето от наблюдателите гледат като гръмнати. Тогава експериментаторът пуска отново филма, но този път казва на зрителите да наблюдават спокойно и отпуснато, без да опитват да броят нищо. Изумителното е, че на деветата секунда от началото на филма се появява човек в костюм на горила, приближава се нехайно до центъра на кръга от играчи, спира и се взира в камерата, удря се по гърдите, сякаш с войнстващо презрение към показанията на очевидците, и след това излиза със същото безгрижие. Той стои в кадър в продължение на цели девет секунди – над една трета от филма – и въпреки това повечето свидетели изобщо не са го видели. Следователно, в съда те щяха да заявят под клетва, че не е присъствал човек в костюм на горила, въпреки че са гледали с повишено от обичайното внимание през всичките 25 секунди, за да броят подаванията на топките. Правени са много експерименти от този род, винаги с подобни резултати и с подобни реакции на изумление и недоверие от страна на изправените пред истината наблюдатели. Всички показания на очевидци, „реални наблюдения“, „факти от опит“, са, или поне може да бъдат, изключително ненадеждни. И именно тази ненадеждност сред наблюдаващите се изследва чрез подобни на описаната техники за умишлено отвличане на вниманието.
Речниковото определение за факт споменава: „реално наблюдение или автентични показания, но не и просто чрез умозаключения“ (курсивът е добавен). Омаловажаването на умозаключението посредством добавянето на „просто“ е доста дръзко. Грижливо направените умозаключения може да се окажат по-надеждни от „реалното наблюдение“, колкото и силно интуицията ни да ни пречи да го признаем. Аз самият бях смаян, когато не забелязах горилата на Саймънс, и не скрих изумлението си, че наистина е била там. Натъжен и помъдрял след второто гледане на филма, никога вече не бих дръзнал да дам предимство на очевидеца пред непрякото научно заключение. Филмът с горилата или нещо подобно може би трябва да се пуска винаги пред съдебните заседатели, преди да се оттеглят за обмисляне на присъдата. Както и на всички съдии.
Несъмнено, умозаключението в крайна сметка трябва да се базира на наблюденията, направени със сетивните ни органи. Така например използваме очите си, за да огледаме разпечатката от машина за последователността на ДНК или от Големия адронен колайдер. Но – противно на интуицията – директното наблюдение на събитие (като убийство) в момента на неговото извършване не е непременно по-надеждно от индиректното наблюдение на неговите последствия (като ДНК на кърваво петно), захранващо добре конструирана машина. Объркване на самоличността е по-вероятно да стане от пряк очевидец на събитието, отколкото от индиректни заключения от доказателствен материал като ДНК. И, между другото, съществува отчайващо дълъг списък с хора, осъдени погрешно въз основа на показания на очевидци и след време – понякога след доста години – освободени поради нови доказателства от ДНК. Само в Тексас са били оправдани 35 осъдени, откакто в съда се приемат доказателства на основата на ДНК анализ. И това са само хората, които са все още живи. Като се има предвид с какъв плам се издават смъртни присъди в щата Тексас (през шестте си години като губернатор Джордж У. Буш подписва смъртна присъда средно веднъж на две седмици), може да се предположи, че доста голям брой от екзекутираните щяха да бъдат реабилитирани, ако ДНК доказателствата бяха станали възможни по-рано.
Тази книга ще приема сериозно умозаключенията – не просто умозаключенията, а правилно направените научни умозаключения – и ще покаже неоспоримата сила на заключението, че еволюцията е факт. Очевидно огромната част от еволютивните промени са невидими, за да бъдат наблюдавани пряко от очевидци. Повечето неща са се случили преди нашето раждане, а и въпросните процеси се осъществяват обикновено прекалено бавно, за да бъдат видени по време на нечий индивидуален живот. Същото се отнася за неумолимото раздалечаване на Африка и Южна Америка, което става, както ще видим в Девета глава, прекалено бавно, за да го забележим. Когато става дума за еволюцията, също като континенталния дрейф, заключенията след събитието са единственото, с което разполагаме поради очевидната причина, че съществуваме след събитието. Не подценявайте обаче и за наносекунда силата на тези умозаключения. Бавното раздалечаване на Южна Америка и Африка е вече установен факт в обичайния смисъл на тази дума, както и общият ни произход с таралежа и нара.
Всички сме като детективи, появили се на мястото на престъплението след неговото извършване. Действията на убиеца са останали в миналото. За детектива няма надежда да види със собствените си очи самото престъпление. Във всеки случай, експериментът с костюма на горилата и други подобни ни научиха да не се доверяваме на очите си. Онова, с което разполага детективът, са останалите следи и тук има много неща, на които може да се довери. Сред тях са следите от стъпки, отпечатъците от пръсти (а днес също така и ДНК отпечатъци от пръсти), петна кръв, писма, дневници. Светът е такъв, какъвто би трябвало да бъде, ако точно тази, а не някоя друга, история е довела до настоящето.
Разликата между двете речникови значения на думата „теория“ не е непреодолима пропаст, както сочат много исторически примери. В историята на науката теорумите често започват „просто“ с хипотези. Както теорията за континенталния дрейф, една идея може да започне пътя си, осмивана първоначално, докато мъчително достигне статуса на теорум или неоспорим факт. Това не е трудна от философска гледна точка характеристика. Фактът, че за някои масово разпространени в миналото вярвания безспорно е доказано, че са погрешни, не е причина да се страхуваме, че бъдещите доказателства винаги ще показват погрешността на сегашните ни твърдения. Доколко уязвими са настоящите ни вярвания, зависи в голяма степен и от убедителността на доказателствата за тях. Хората дълго са смятали, че Слънцето е по-малко от Земята, защото не са разполагали с адекватни доказателства. Сега имаме доказателства, за които преди не са можели и да мечтаят, и трябва да бъдем абсолютно уверени, че те никога, никога вече няма да бъдат опровергани. Това не е временна хипотеза, оцеляла засега поради липса на опровергаващи я доказателства. Възможно е сегашните ни вярвания за много неща да се променят, но можем да направим с пълна увереност списък на фактите, които никога няма да бъдат опровергани. Еволюцията и хелиоцентричната теория не са били винаги сред тях, но сега определено са.
Биолозите често разграничават факта еволюция (всички живи твари са братовчеди) от теорията за това, което я подтиква (обикновено имат предвид естествения подбор и може да я съпоставят с конкурентни теории като теорията на Ламарк „за развитието и закърняването на органите“ и „наследяването на придобитите характеристики“). Но самият Дарвин гледа на тях като на теории в смисъла на хипотези, догадки, предположения. Става така, защото по онова време наличните доказателства не са били толкова неопровержими и все още е било възможно достойни за уважение учени да оспорват както еволюцията, така и естествения подбор. Днес вече не е възможно да се оспорва фактът на еволюцията – той се квалифицира като теорум или очевидно подкрепен от доказателства факт, – но все още е възможно да има съмнения, че естественият подбор е главната му движеща сила.
В автобиографията си Дарвин обяснява как през 1838 година прочита „Принципите за населението“ на Малтус „за забавление“ (под влиянието, както подозира Мат Ридли, на изключително интелигентната приятелка на брат си Еразъм, Хариет Мартино) и оттам получава вдъхновението за естествения подбор: „Така най-сетне се сдобих с теория, от гледна точка, на която да работя“. За Дарвин естественият подбор е хипотеза, която може да се окаже вярна или погрешна. Същото е мнението му и за еволюцията. Това, което сега наричаме „фактът на еволюцията“, през 1838 година е било хипотеза, за която е трябвало да се събират доказателства. През 1859 година, когато публикува „Произход на видовете“, Дарвин вече е събрал достатъчно доказателства, за да тласне еволюцията, макар все още не и на естествения подбор, напред по дългия път към статуса на факт. Всъщност именно това изкачване от хипотеза към факт заема по-голямата част от великата книга на Дарвин. Въпросното изкачване продължава, докато вече престане да съществува съмнение в сериозните умове и учените заговорят, поне неофициално, за факта на еволюцията. Всички уважавани биолози продължават да са единодушни, че естественият подбор е една от най-важните и движещи сили, но – както някои учени настояват по-пламенно от други – не е единствената. Макар да не е единствената, все още не съм срещнал сериозен биолог, способен да посочи алтернатива на естествения подбор като движеща сила на адаптивната еволюция – еволюцията към позитивен напредък.
В останалата част на тази книга ще покажа, че еволюцията е неизбежен факт, и ще отбележа изумителната и сила, простота и красота. Еволюцията е вътре в нас, около нас, между нас и действията и са запечатани в скалите от необозримото минало. Като се има предвид, че в повечето случаи ние не живеем достатъчно дълго, за да наблюдаваме със собствените си очи развитието на еволюцията, ще огледаме отново метафората за детектива, който се появява на мястото на престъплението след края на събитието и прави своите умозаключения. Помощните средства за правене на заключения, довели учените до факта еволюция, са далеч по-многобройни, по-убедителни, по-неопровержими от които и да било свидетелства на очевидци, използвани някога в съдилищата през цялата история за установяване вината в едно или друго престъпление. Доказателство извън всякакво разумно съмнение? Разумно съмнение? Това е невероятно омаловажаване на действителното положение.

***

Доказателствата за еволюцията се увеличават всеки ден и никога не са били по-силни. Същевременно, колкото и да е парадоксално, зле информираната опозиция също е по-силна от когато и да било. Тази книга е лично мое обобщение на доказателствата, че „теорията“ на еволюцията е факт, толкова безспорен, колкото всеки друг факт в науката.
…Еволюцията е факт. Извън разумното съмнение, извън сериозното съмнение, извън здравомислещото, информираното, интелигентното съмнение, извън всякакво съмнение, еволюцията е факт. Доказателствата за еволюцията са поне толкова неопровержими, колкото доказателствата за Холокоста, като се има предвид, че все още има живи свидетели на изтребването на евреите. Истина е, че сме братовчеди на шимпанзетата, малко по-далечни братовчеди на нечовекоподобните маймуни, още по-далечни братовчеди на мравоядите и морските крави, и още по-далечни братовчеди на бананите и ряпата… Може да продължите списъка колкото желаете. Не би трябвало да е вярно. Било е време, когато повечето хора, дори образованите, са мислели, че не е вярно. Не е трябвало да бъде истина, но е истина. Знаем го благодарение на доказателствата, които се увеличават непрекъснато. Еволюцията е факт и тази книга ще го демонстрира. Никой уважаван учен не я отрича и нито един непредубеден читател няма да затвори книгата, продължавайки да се съмнява в нея.

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.