От възхода на политическия ислям печели демокрацията

в. Гардиън

От Тунис до Египет ислямистите печелят народния вот. Това не е заплаха за стабилността, а я прави реална възможност

Уада Ханфар. Снимка: от тв екрана

Ан Нахда, ислямската партия в Тунис, за ужас на Запада миналия месец спечели 41 процента от местата в Учредителното събрание, което ще изработи конституцията. Но резултатът на тази партия не е изключение на арабската политическа сцена. Миналия петък ислямската Партия за развитие и справедливост ПРС в Мароко спечели най-много гласове на изборите в страната и ще оглави новото коалиционно правителство за първи път в историята.

А на изборите в Египет очакванията са Мюсюлманските братя да станат най-голямата парламентарно представена партия. Възможно е това да се случи и другаде. Ако в Йемен се състоят свободни и честни избори, след като режимът на Али Абдула Салех падне от власт, Йеменският сбор за реформи, също ислямска партия, ще спечели с голямо мнозинство. Този модел ще се повтаря навсякъде, където демократичните процеси си проправят път.

На запад този феномен стана причина за дебати по „проблема“ за възхода на политическия ислям. В Арабския свят нарасна и напрежението между ислямисти и застъпници на светския модел на управление, които се опасяват от ислямистките организации. Мнозина предупреждават, че Арабската пролет ще доведе до Ислямска зима, а ислямистите, макар да твърдят, че подкрепят демокрацията, скоро щели да се обърнат срещу нея. На запад стереотипните представи, които бяха насадени след 11 септември отново, излязоха на преден план.

В Арабския свят – и в Тунис, и в Египет, възникнаха светски антидемократични лагери, чийто претекст да са против демокрацията е, че ислямистите вероятно ще победят. Но шумът, който съпътстваше ислямистките победи, е безполезен; времето за спокоен и експертен дебат относно възхода на политическия ислям отдавна отмина.

Първо, трябва да си оправим терминологията. Понятието „ислямист“ в мюсюлманския свят се използва за назоваване на онези мюсюлмани, които участват в обществения живот, опирайки се на исляма. Но под това участие не трябва да се разбират хора, противници на демокрацията.

На запад обаче понятието формално назовава онези, които използват насилието като свой метод и цел – така войнственият салафизъм, олицетворяван от Ал Каида, на запад се нарича „ислямистки“ въпреки факта, че той отрича демократичното политическо участие (Айман аз Зауахири, лидерът на Ал Каида, разкритикува Хамас, когато организацията реши да участва в парламентарните избори в Палестина, както и неведнъж Мюсюлмански братя заради това, че се противопоставят на използването на насилие).

Това несъответствие в разбирането на понятието, както на запад, така и в мюсюлманския свят, често пъти беше използвано от деспотични арабски режими, за да потискат ислямските движения с демократични политически програми. Крайно време е да изясним нещата.

Ислямските реформаторски движения като Мюсюлманските братя например действат в рамките на политическите процеси. Те научиха тежкия си урок от въоръжения конфликт в Сирия срещу режима на Хафез Асад през 1982 г., заради който загинаха повече от 20 000 души и заради който хиляди други бяха хвърлени в затвора или бяха прогонени от страната. Опитът от Сирия накара най-популярните ислямски движения да избягват въоръжената борба и вместо това да запазят „стратегическо търпение“.

Второ, трябва да разберем историята на региона. На запад ислямистите са възприемани като новодошли в политиката наивни фанатици, вдъхновени от радикална идеология, нямащи никакъв опит. Всъщност те са играли много важна роля на арабската политическа сцена през 20-те години на миналия век.

Ислямските движения често са били в опозиция, но от 40-те години на миналия век насам са участвали в парламентарни избори, влизали са в съюзи с поддръжници на светските устои, с националисти и социалисти и са били в управлението на няколко страни – Судан, Йордания, Йемен и Алжир. Те са създавали съюзи и с неислямски режими като този на Джафар Нимейри през 1977 г. в Судан.

Редица други събития са оставили своя отпечатък върху колективната памет на мюсюлманите и са довели до съзряването на политическия ислям: доста обсъжданата Ислямска революция в Иран от 1979 г.; военният преврат в Судан през 1989 г.; успехът на алжирския Ислямски национален фронт за спасение на изборите през 1991 г. и последвалият отказ на армията от правото й да управлява; завладяването на голяма част от Афганистан от талибаните през 1996 г., довел до създаването на ислямски емират; и успехът на Хамас през 2006 г. на парламентарните избори в Палестина. Победата на организацията нито беше призната, нито пък беше съставено правителство на националното единство. Вместо това Газа беше обсадена, за да се задуши движението.

Може би един от най-големите примери е този с Партията на справедливостта и развитието в Турция, която спечели изборите през 2002 г. Тя беше вдъхновение за множество ислямски движения. Въпреки че не възприема себе си като ислямска, десетгодишният й политически опит създаде модел, който много ислямисти смятат за успешен. Той има три важни отличителни черти: обща ислямска рамка, многопартийна демокрация и забележителен икономически растеж.

Този богат политически опит е повлиял силно върху политическия ислям, върху гъвкавостта му, капацитета му за политически действия, както и върху неговата философия.

Политическият ислям обаче се е изправял и пред огромен натиск от диктаторските режими в Арабските страни, като той се засили още повече след 11 септември. Ислямските институции бяха потискани. Ислямските активисти бяха хвърляни в затвора, измъчвани и убивани. Това стана причина за възхода на непримиримостта. С оглед на историята прекалено фанатични лозунги и нетолерантни заплахи можем да чуем само от някои активисти. Все пак някои от тези, които сега са излезли на преден план, бяха пуснати едва наскоро от затвора. При това положение не би било честно да очакваме да говорят като професионални дипломати.

Въпреки това ислямският политически дебат като цяло беше балансиран. Ислямското движение в Тунис зададе добър пример. Въпреки че Ан Нахда беше преследвана при режима на Бен Али, нейните лидери възприеха една по-толерантна реторика и успяха да се отворят за сътрудничество с умерени светски, както и с леви политически организации. Лидерите на движението увериха гражданите на Тунис, че то няма да се меси в личния им живот и ще уважава правото на избор. Движението представи също така и прогресивен модел за участие на жените, като излъчи 42 свои представителки в учредителното събрание.

Подходът на ислямското движение към Запада също беше балансиран въпреки подкрепата на западните страни за деспотичните арабски режими. Ислямистите са наясно с важността на комуникацията с международната общност в икономически и политически глобализирания свят.

Сега пред Запада има уникална възможност: да покаже, че повече няма да подкрепя деспотични режими, като вместо тях подкрепи демократичния процес в Арабския свят, като не се намесва в полза на една партия за сметка на друга и като приеме резултатите от демократичния процес, дори и да не са му по вкуса.

Демокрацията е единственият вариант, за да има стабилност, сигурност и толерантност в региона, и това е най-скъпото нещо за арабите, които няма да простят никой опит тя да бъде провалена.

Регионът страда много вследствие на опитите ислямистите да бъдат изолирани и да им се отказва роля в обществения живот. Несъмнено участието им в управлението ще създаде редица предизвикателства, както в техните собствени редици, така и в отношенията с местните и чуждите сили. Ислямистите трябва да внимават да не попаднат в капана на самонадеяността; те трябва да възприемат други тенденции, дори и това да значи да направят болезнени отстъпки.

Нашите общества се нуждаят от политически консенсус и от участието на всички политически организации независимо от електоралната им тежест. Именно това взаимодействие между ислямистите и другите ще гарантира съзряването на арабския демократичен преход и ще донесе политическия консенсус и стабилността за арабите, която им липсва от десетилетия.

БТА

* Уада Ханфар е бивш генерален директор на телевизия „Ал Джазира“, който подаде оставка през септември 2011 г. след обвинения за „прекалена подкрепа на САЩ“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.