Джорджо Наполитано – тихият брокер на властта

в. Ню Йорк Таймс

Джорджо Наполитано е Човек на годината според италианското издание на сп. Wired

Някои обичат да го наричат просто „Re Giorgio“, или крал Джорджо, заради впечатляващата му защита на италианските демократични институции и изключително важната, макар и задкулисна роля, която изигра в бързата смяна на показното правителство на Силвио Берлускони с технократското правителство на Марио Монти.

Става дума за президента Джорджо Наполитано, на 86 години, бивш изтъкнат член на Италианската комунистическа партия – твърди се, че Хенри А. Кисинджър го нарекъл „моя любим комунист“. Миналия месец Наполитано достигна върха на бележитата си кариера, като организира един от най-сложните политически трансфери в следвоенната история на Италия, и остава основен гарант на политическата стабилност в тези несигурни времена.

Успехите му са още по-впечатляващи, имайки предвид, че в Италия президентският пост е предимно представителна длъжност без пълномощия в изпълнителната власт. Но Наполитано, който е известен с откровеността си и със практичния си стил в една пищна барокова култура, направи максималното и се превърне в тих брокер на властта.

Няколко месеца той полагаше основите на прехода – консултира се с италиански политически лидери, с европейски лидери, с американски държавни служители и с Италианската банка, за да започне създаването на жизнеспособно алтернативно правителство за периода „след Берлускони“. „Сега е моментът да проявим максимална отговорност. Не е време за уреждане на стари сметки, нито за безплодни, предубедени взаимни обвинения“, каза Наполитано в изявлението си, когато обявяви номинацията на Монти. „Време е да възстановим обстановката на спокойствие и взаимно уважение.“

„Необичайното е, че Наполитано не само реши кога да бъде уреден проблемът, но и как“, каза Андреа Симончини, професор по конституционно право в Университета във Флоренция. „Той не просто каза: „Трябва да го направите скоро.“ Той по същество избра Монти и създаде условия, при които хората не можеха да не го приемат.“

Днес за правителството на Монти често се говори като за „правителството на президента“, подкрепено толкова от Наполитано и от Европейския съюз, колкото и от италианския парламент, който въодушевено гласува доверие на правителството на Монти.

Както често се случва в Италия, нещата се задвижиха бавно, но промяната стана бързо. Берлускони се беше вкопчил във властта, без да има солидна подкрепа, и това правеше невъзможни тъй необходимите икономически реформи, а световните пазари продължаваха да нанасят удари на Италия.

Спусъкът беше дръпнат на осми ноември, когато Берлускони загуби при гласуване управляващото си мнозинство в същия ден, в който на международните капиталови пазари лихвите по италианските облигации достигнаха до такива равнища, които са принуждавали други страни от еврозоната да потърсят международна финансова помощ.

Вечерта един смирен Берлускони отиде да се срещне за консултации с Наполитано в президенткия дворец Куиринале. Съветниците казаха, че срещата е била сърдечна, но изходът й беше ясен: някога непримиримият министър-председател се съгласи да се оттегли.

Наполитано бързо изтегли Монти от поста му на ръководител на Миланския университет Бокони, обяви го за пожизнен сенатор и го направи пълноправен член на парламента, а не само академичен аутсайдер. „Това беше гениален акт“, каза Корадо Ауджиас, опитен италиански политически коментатор и писател. „Взе един професор и го направи политик.“

От полза беше, че Наполитано, чиито седемгодишен мандат започна през 2006, има одобрение от около 80 процента, в сравнение с 20 процента през последните седмици за Берлускони. „Това беше неговата застраховка живот, защото иначе Берлускони щеше да го схруска за обяд“, каза господин Ауджиас.

В Италия на Берлускони, където всичко беше обърнато с краката нагоре, където личният живот на министър-председателя засенчи управленската работа, Наполитано се превърна в анти Берлускони. До него е елегантната му, но решителна съпруга Клио, която е адвокатка и за която се жени през 1959 и Наполитано вече се възприема като въплъщение на една различна Италия на гражданските добродетели.

Този месец италианското издание на списание Wired (На линия) обяви господин Наполитано за човек на годината заради показаната „изненадваща бързина да остане свързан с реалността. С една дума: да е на линия.“ Дори след като господин Берлускони подаде оставка, идеята да се замени кабинетът му с технократско правителство изобщо не бе нещо очевидно.

Дясноцентристката коалиция на бившия министър-председател беше твърдо решила да има предсрочни избори, хора от бившата коалиция критикуваха правителството на Монти, че било извършило антидемократичен държавен преврат.

Но при новия ред, при който пазарите са решаващ фактор за традиционния демократичен процес, президентът Обама, германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Никола Саркози се обадиха на Наполитано по време на деликатния преход, за да изразят подкрепата си за неговото лидерство – и тези обаждания често се разглеждат като мълчалива подкрепа за правителството на Монти.

Това беше впечатляващ сигнал за колко се е променил Наполитано в последните години от кариерата си, да не говорим за промените в света. Едно време беше немислимо американски президент да благодари на Наполитано, който по същество беше външният министър на Италианската комунистическа партия, или дори само да му се обади.

В ранните години на кариерата си Наполитано не се отклонява много от курса на комунистическата партия, а както писа през 2006 година „Кориере дела сера“ веднъж стигнал дотам, да каже, че съветското нахлуване в Унгария през 1956 е допринесло за мира в света. Но до 1969 година той вече бил част от тези италиански комунисти, които скъсаха връзките си с Кремъл, защото критикували потушаването на Пражката пролет от 1968 година.

Като много комунисти от родния си Неапол Наполитано спадал към по-консервативното крило на партията, чиито членове са известни като „милиористи“, или „подобрители“, заради желанието си да направят света по-добър чрез управление, а не чрез революция.

Посланикът в Италия по времето на президента Джими Картър, Ричард Гарднър, разказва в мемоарите си за тайните си срещи с Наполитано, който бил достатъчно уважаван, за да стане един от първите италиански комунистически държавници, посетили САЩ. Посещението се състояло през 1978, само няколко седмици след драматичното отвличане на министър-председателя Алдо Моро от радикална лява групировка. Наполитано изнесъл лекции във водещи университети, които били приети добре.

Не друг, а седемкратният християндемократически министър-председател Джулио Андреоти, ръководител на следвоенната италианска политика, казва, че е помогнал да се даде виза на Наполитано. През втората половина на 80-те, когато настъпваше краят на комунистическия проект и партията реагираше със стягане на редиците, Наполитано изпадна в немилост, след като призова за по-тесни връзки със социалистите, чиито социалдемократически възгледи до голяма степен споделяше.

Отиде в Страсбург, Франция, където беше член на Европейския парламент от 1989 до 1992 година. След разпадането на стария политически ред в Италия заради корупционни скандали Наполитано се върна през 1992 г. в Италия и стана председател на долната камара, където получи широка подкрепа.

През 1996 г. той се бе издигнал достатъчно над различията, за да бъде назначен за първия посткомунистически вътрешен министър на Италия, политически деликатен пост, който включва и ръководство на тайните служби.

Сега италианците очакват Наполитано умело и спокойно да ръководи държавата, докато господин Монти и неговият екип от технократи се заемат с опасната задача за модернизиране на скърцащата икономика на Италия.

„Оценявам неговата динамичност и кураж, особено забележителни за човек на такава възраст“, каза Паоло Олсуфиеф, пенсиониран бизнесмен, докато четеше вестника си в ресторант в центъра на Рим. Той е единственият човек, способен да държи на една ръка разстояние този цирк от свирепи зверове – италианския парламент.“

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.