Джон Стайнбек, който тълкува Америка

Джон Стайнбек. Снимка: официален сайт

Джон Стайнбек е имал късмета да живее във време, когато концепцията за журналистическата професия е доста гъвкава. Вестниците не се притесняват да командироват романисти да отразяват най-различни събития, а самият Стайнбек, създал си солидна репутация в американската мисъл с „Гроздовете на гнева“, има възможността сам да подбира темите си.

Обикновено редакциите се радват да получават материалите му не само заради известността на името му, но и заради репутацията му на автор, който не пести усилия и за най-инцидентните си творби. Журналистиката много рядко му се удава без усилия, което до голяма степен се дължи на факта, че Стайнбек – по душа романист – вечно оформя, аранжира, създава действащи лица, сцени и диалози, а понякога се увлича да доукрасява или да прибягва до фантазията си.

Творбите му и в документалистиката, и в литературната журналистика винаги балансират на ръба между измисленото и действителното, между въображаемото и фактологията. Докато „преселническите материали“ от 30-те години на ХХ век клонят към документалистиката, към репортерството, писаното през 50-те и 60-те години съдържа по-свободни смесици от настроения, разказвачески подходи и белетристични методи.

Това може да се отдаде донякъде на темперамента му – факт е, че като репортер е уволнен през 1925 г. от „Ню Йорк американ“ заради отплесване от фактологията – но може да се дължи частично и на съседството му през 30-те години с разследващия журналист Линкълн Стефънс. Няма съмнение, че именно Стефънс е духовният водач на Стайнбек в политиката; тъкмо той убеждава през 1935 г. Стайнбек да интервюира укрилите се на полуостров Монтерей водачи на стачки. Стайнбек се отказва от първоначалната си идея да пише биография на един от водачите и вместо нея публикува „В неравна борба“ (1936) – първият му от три романа, посветени на трудещите се.

Възможно е освен това Стефънс, чийто вестник „Ню Йорк Къмършъл Адвъртайзър“ проповядва „един нов вид журналистика“, описана от биографа му като „лична, литературна, непосредствена“, да е въвел Стайнбек в своята концепция за „описателно повествование“ – добрият вестникарски репортаж трябва да включва „само живота“.

Макар да не е интелектуалец в най-тесния смисъл на думата, той е човек с изобилие от идеи, който реагира обмислено, понякога и пламенно, на проблемите, които забелязва около себе си. През цялото време обаче читателят следва да има предвид няколко ясно очертани аспекта на документалистиката на Стайнбек: неотразимото му желание да е свидетел на събитията и да си създаде собствена преценка за тях; непрестанният му интерес към това какво значи да си обективен репортер; упоритото му съсредоточаване върху всекидневното, обикновеното, върху незабелязаната подробност; и най-сетне, неговият идеализъм, желанието му да подобри по някакъв начин нещата.

Журналистическата кариера на Стайнбек започва през 1936 г. с поредица от седем експозета за „Сан Франциско Нюс“ на тема преселническата работна ръка. Изгарящ от желание да допринесе към участието на САЩ във войната, през 1943 г. заминава за няколко месеца в качеството си на военен кореспондент на „Ню Йорк хералд трибюн“, а след войната пише за същия вестник поредица, посветена на Русия, публикувана през 1948 г.

Тези три поредици, всяка една издадена и като отделна книга, разкриват същността на Стайнбековия журналистически подтик – той държи да наблюдава пряко хората, местата и събитията и да ги изобразява максимално правдиво във всичките им измерения. Най-добрите му творби произхождат от гледната му точка на пряк свидетел, който се старае да види всичко и да го постави в перспектива. И това важи за всички задания, които приема, били те пътеписи, военни кореспонденции или веселата му поредица за партийните конвенции през 1956 г.

Същият този подтик го праща често в чужбина. Макар от белетристиката си Стайнбек да е известен като писател от Запада, пресъздаващ силно усещане за местонахождение, не по-малко вярно е и това, че изпитва мощен вътрешен импулс да пътува зад граница.

След честите му посещения в Мексико и военните му репортажи от 40-те години, през 50-те и 60-те години Стайнбек пътува неколкократно до Франция, Италия, Англия и Ирландия, а през последните си командировки отразява и събитията в Израел и войната във Виетнам, издържайки се през многомесечните си престои с материали за популярни списания от рода на „Колиърс“, „Холидей“ и „Ескуайър“. Съгласява се да пише и пътеписни поредици за „Къриър-Джърнъл“ и „Нюсдей“.

Докато е в Европа, пише също така за английското списание „Пънч“ и френския „Фигаро“ – като започва последното задание с типичната за него доза ентусиазъм: Откакто съм във Франция, постоянно ме интервюират. Прекарвам цели часове с журналистите, само и само да се получи някакъв материал, който обаче излиза объркан, предубеден и нечитав. И си рекох: защо не взема да се интервюирам сам себе си, та хем хонорарите да остават у мен, хем да излизат така, както на мен ми харесва… (Мога да ги озаглавя „Един американец в Париж“, например – наблюдения, есета, въпроси, но безспорно американски.)

И наистина може да се каже, че тонът на „Стайнбек“ и „безспорно американският“ му подход са всъщност марката на цялото му творчество, независимо дали става дума за израстването му в малкото калифорнийско градче, или за особеностите на френския риболов в Париж – цялото то е американско по дух. В по-голямата част от творчеството на Стайнбек, но най-вече в „Улица Консервна“ и „Морето на Кортес“, цялостното виждане е издигнато до най-важната му задача, а основният мотив е да открие взаимовръзките между отделните начини на гледане.

Изключително важният въпрос за перспективата е в сърцевината и на двете му книги. Човек може да гледа както със сърцето, така и с главата си. В началото на „Морето на Кортес“ например той пише: Искахме да видим всичко, което очите ни биха поели, да мислим, каквото можем, и от гледането и мисленето ни да създадем някаква структура, явяваща се моделирана имитация на наблюдаваната действителност. Знаехме, че онова, което ще видим, запишем и конструираме, ще е изкривено така, както са изкривени всичките ни схеми на познанието, първо – от колективния натиск и поток на нашето време и род, и второ – от тласъка на индивидуалните ни личности. Но след като знаехме това, надали щяхме да пропаднем в кой знае колко дупки – може би щяхме да успеем да поддържаме определено равновесие между нашето изкривяване и отделното нещо, външната действителност. Единството на двете би могло да привлече контрибуции и от двама ни.

И тук, и на други места Стайнбек си признава, че всичко написано от него съвсем не е „обективно“, а оцветено, „изкривено“ по необходимост от собствените му възприятия и от времето, в което живее. Затова и пише „Руски дневник“, а не „РускиЯ дневник“, тоест не предлага категорична гледна точка към Съветския съюз; затова и описва Париж така, както би изглеждал на средния американец, като „туристически“ бележки; затова и описва как самият той, Стайнбек, вижда подготовката на екипажа на един бомбардировач за боен полет.

Около двадесет и пет години след публикуването на „Морето на Кортес“, по време на първото му посещение в Израел, което е и предпоследното му пътуване в чужбина, Стайнбек все още разсъждава върху това как и какво вижда наблюдателят в „Писма до Алисия“; пасажът е дълъг, но заслужава да се цитира изцяло: Идва ми понякога да се чудя и да се питам колко виждам и дали изобщо имам зрение. Няма спор, че наблюдателността ни е обусловена от нашето минало и жизнения ни опит, но има ли случаи да виждаме нещо по обективен начин, виждаме ли нещо в неговата цялост такова, каквото е? Винаги съм си въобразявал, че съм, общо взето, обективен наблюдател, но вече започвам да се питам дали не пропускам цели категории неща?

Да ти дам пример за какво става дума, Алисия. Преди няколко години Информационната служба на САЩ покани на свои разноски един прочут и добър италиански фотограф да дойде в Америка и да снима страната ни. Смятали, че правените от италианец снимки ще са ценни за италианците, понеже на тях ще има неща, които са интересни за Италия. По онова време живеех във Флоренция и видях албума веднага след отпечатването му. Човекът пребродил Америка надлъж и нашир и знаеш ли какво заснел? Италия! Във всеки американски град търсел подсъзнателно и намирал Италия. Портретите му – на италианци; пейзажите – Тоскана, поречието на По и Абруци.

Окото му е търсело да зърне нещо познато и го е намирало… Човекът изобщо не е видял онази Америка, която не прилича на Италия, а има толкова много неща, които са различни. Затова се чудя какво ли съм изпуснал през чудесната обиколка на Юга, която току-що приключих. Само Америка ли виждах? Признавам си, че се улових да го правя. Докато прекосявах онези, затаяващи дъха, планини и гледах надолу към трептящите пустини… Оприличавайки ги на нещо познато, не съм ли се абстрахирал напълно от непознатите ми неща, без да ги виждам, без дори да ги отчитам, понеже ми е липсвал лесният мост на разпознаването… отсенките, нюансите – колко ли от тях изобщо не съм видял. („Нюсдей“, 2 апр. 1966 г.)

Журналистиката на Стайнбек е документ на човек, който държи да проумее правилно нещата, да ги вижда ясно и точно, без надменност – та дори и без да твърди в нито един случай, че неговият поглед е окончателният, нито че е напълно точен. Винаги се стреми към човешката перспектива – с колкото се може по-малко предубеждение да изпраща репортажите си от нивото на улицата, а не от някаква трибуна или мансарден апартамент.

„Най-великото човешко вълнение – пише Стайнбек в предговора си към наръчника на Ед Рикетс „Между тихоокеанските приливи“ – е преходът от наблюдението през размисъла до хипотезата. Това е творчески процес – вероятно най-висшият и най-задоволителният, който познаваме.“ Да не говорим колко се наслаждава той на необичайния ъгъл, на дребната случайност, на обикновения човек – теми, които повечето журналисти често смятат за недостойни като „материал“.

В поредния си опит да обясни какво го привлича към журналистиката, Стайнбек споделя през 1965 г. в отворено писмо до писателя Макс Лърнър защо се е „поддал на фаталния сърбеж“ и се е „присъединил към стадото на колумнистите“: Аз поне така си го обяснявам, Макс – знаеш как, като работиш върху някоя дълга и подредена творба, ти се бъркат куп блестящи и прекрасни идеи и образи. Те изобщо нямат място в онова, което пишеш, така че, ако си млад, си ги записваш в бележника за бъдеща употреба. Но така и не ги използваш, тъй като те са бляскави и живи като цветните камъчета по измития от вълните бряг. Не можеш да устоиш и да не напълниш с тях джобовете си. Но докато се прибереш, те стават сухи и безцветни. Ще ми се да притисна няколко, докато са още мокри. („Нюсдей“, 4 дек. 1965 г.)

Накрая, в много от социалните му творби – и най-вече, разбира се, в „Америка и американците“, последната му документална творба – присъства и една настойчивост. Макар той да не проповядва, а просто да проявява загриженост. Зад описването на нещата такива, каквито ги вижда, зад съсредоточаването върху малките, но многозначителни житейски изживявания, той е и моралист, и идеалист. През целия си живот е бил всъщност идеалист; сиреч, търсил е да открие същността на нещата, смисъла или схемата зад онова, което наблюдава. Тъкмо това прави – тълкува Америка – и в мига, в който животът му свършва.

Може би схемата за пожизненото му репортерство се поражда именно от опита му в калифорнийската Централна долина през 30-те години, когато, за да не привлича внимание върху себе си, докато се меша с преселниците, използва за своя база стария си камион за доставки на хляб. И отклонява погледа си от себе си, а вместо това наблюдава всекидневното и обикновените хора, за да може да види с максимална точност цялата картина като една демократична перспектива. Тъкмо такава е и обявената мисия на Кейси в „Гроздовете на гнева“, когато се присъединява към семейство Джоуд за пътешествието до Калифорния. Стайнбек през целия си живот изпълнява точно тази мисия – да види с максимална яснота цялото, но да го види и със сърцето си, а не само с главата си.

* Из предговора към Джон Стайнбек. Америка и американците. Изданието на „Колибри“ (превод Венцеслав Венков) е посветено на сто и десет годишнината от рождението на Джон Стайнбек и обхваща най-представителните му статии, есета и коментари в амплоато му на журналист и колумнист. Писателят третира въпроси, свързани с околната среда, бедността и бездомието, моралния упадък на Америка, войните, расизма…

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.