СофияПловдивВарнаБургасРусе

Проф. Милко Петров: Медиите изядоха хората

в. Култура

Проф. Милко Петров. Снимка: личен архив

Милко Петров е професор по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски”, доктор на филологическите науки. 14 години е работил като журналист в печата. Специализирал е в САЩ, Германия и Франция. Преподавал е в редица университети у нас и в чужбина. Автор е на пет книги и на над триста научни публикации, разглеждащи въпросите на журналистическата теория, световната журналистика и персоналния имидж. Разговорът с него върху медийната ситуация е по повод книгата му „Америка – социалният тропик” (ИК „Сиела”, С., 2011)

– С какво се различава американският от европейския политически модел в медиен план?

– Той разчита предимно на двупартийната система. Опитите за очертаване на трета алтернатива – Прогресистката партия, Ла Фолет, Тиъдър Рузвелт и в по-ново време Рос Перо, са се проваляли. Многопартийността характеризира Европа и особено романския свят. Но, в рамките на двуполюсния модел, има вътрешни ориентации, граждански и лобистки групи за натиск, които предопределят активно поведението на водещите политически формации. Не бива да се изключва и гражданският активизъм, разцъфнал след утвърждаването на социалните мрежи и социалните медии. Отличителна особеност на отношението към партиите, проявяваща се в журналистиката, е, че няма силни и влиятелни партийни органи. След опита на Томас Джеферсън да издава партиен орган, нито едно политически течение не съумява да държи стриктно под партиен контрол журналистите, нещо, което десетилетие се е разигравало в Европа, рецидивира и до днес. Нещо повече. Имаме класически случаи на издания, които са симпатизирали на партия, линия, лидери, но това не им е пречело да ги критикуват. Хорас Грили подкрепя Линкълн, но го засипва с критика в своя вестник „Ню Йорк трибюн”, „Уошингтън поуст” като цяло фаворизира републиканската гледна точка, но именно в него излязоха разкритията за „Уотъргейт” скандала, довел до оставката на републиканския президент Ричард Никсън, „Ню Йорк таймс” е с либерални политически предпочитания, но публикува „Докладите на Пентагона”, вгорчили живота на президента-демократ Линдън Джонсън. Примерите са много, те продължават и в случая „Иран-контри”, аферата „Люински”, пропагандната подготовка на войната в Ирак и др.

– Още ли Щатите са демократичната лаборатория за журналистика в днешния свят?

– Те са лаборатория за всякакъв тип журналистика – и демократична, и комерсиална, и скандално-поръчкова, и абсурдистка понякога. Важно е какво ще се вземе оттам. Що се отнася до това, което ние вземаме от медиите на САЩ – нека не се оправдаваме, когато създаваме духовни буламачи, че така се правело в Америка. В САЩ има и сериозна разследваща и отговорна качествена журналистика. Тя формира елитите в политиката, икономиката, техниката, културата. Нека вземем тази добра практика. А у нас къде е качествената журналистика, която ще възпитава бъдещите 5-10% от нацията, призвани да ни преведат през въртопите на новия век. Или някой нарочно иска нашите елити да бъдат възпитавани от други школи и култури, от други университети и други академии.

В последните години водещата роля на САЩ проличава в по-бързото осъзнаване и организиране на блогърите, на социалните медии, на опитите за защита и финансова подкрепа на доказали се авторитетни издания, заплашени от строителни и борсови спекуланти като Сам Зелцър. И в настойчивото търсене на решение как да се спаси журналистиката като гарант за демократичното функциониране на обществото. Активизират се известни журналисти – Дан Радър, Боб Удуърд, Ленърд Дауни, Тед Копъл, писатели, обществени фигури и творци, които ангажират филантропично настроени организации.

Не бива да забравяме, че един от факторите, допринесли за стопанския възход на Америка, е, че се е инвестирало в образованието и културата още преди независимостта на страната. Например, държавните пощенски служби са поели разходите по разпространение на научни и литературни издания още при създаването на младата република. Целта е била да се даде равен достъп на четящите в малките, отдалечени градчета и селца до образование и култура.

Една от поуките на американския социокултурен модел е, че той дава шанс на новото, ефективното, перспективното, а не на партийно праволинейното и приятелското, че се инвестира в иновациите и експеримента, не в рутината и канона, че негативното се изтласква в периферията чрез публична откровена дискусия, а колективно несъзнаваното се отреагира чрез медиите като ексцесия и не залива с пошлостта си обществото, че се изтъква винаги и положителният пример. Винаги в общественото съзнание се имплантира целенасочено „принципът надежда”, който мобилизира и обикновения човек да постигне повече, да не говорим за надарения. Нихилизмът, самопрезрението, демонстрираното отчаяние, ефектно като артистична поза, но пагубно като социална позиция, могат да убият порива на една нация, защото правят хоризонта недостижим и безнадеждно заключен в голф пространствата само на овластените.

Трябва да има делнични чудеса и за обикновените хора, сътворени от обкръжението им, но описани и прокламирани от медиите. Без чудо , случило се някому, човек ще престане да вярва дори в Спасителя. Нашата журналистика, обратно, се наслаждава да живописва грозното, пошлото, зверското дори. И това се смята за „удар”, за голямо репортерско постижение, че си тикнала микрофона пред устата на някаква майка, премълчавала 5 години насилването на дъщеря си от пияния баща, която при това отказва да говори. Що за журналистически мазохизъм рано сутрин. И в Щатите има изверги и серийни убийци, но афиширането им до ранга на национални медийни герои става само в определен тип издания, предавания, в определен контекст и ценностна градация и в строго фиксирани жанрови територии.

– Какви предупреждения за нас съдържа американското превращение на журналистиката в бизнес?

– В Англия по време на индустриализацията се ражда изразът „овцете изядоха хората”. Прогонени селяни-арендатори стават пролетарии, лумпени и престъпници в паноптикума на големия град. Онези, които са по-предприемчиви и непокорни, си грабват шапката и отплуват за Америка, за да колонизират новите земи на Запад. Поуката от комерсиализацията на американските медии днес, която трябва да ни предупреждава, е, че в днешния свят ”медиите изядоха хората”, като изкараха на показ всичко долно от човешката природа, като превърнаха отделните човешки съдби в илюстрация на холивудските стереотипни образи, като се интересуват повече от драмата, отколкото от трудния път за преодоляването й.

Но американското общество търси чрез новите медии своите нови защитни рубежи, своите нови говорители и защитници. Ако някой се откаже да върши тривековната трудна и отговорна длъжност на журналистиката, то обществото само ще си създаде своите летописци и бранители. Професионално отговорните ще загубят статута си веднага, щом падне доверието в тях. Обществото неусетно ще им отнеме журналистическия „лиценз” и ще ги запрати в резервата на забавлението. Така че, да припяваш на властта и всесилните е удобна, но кратка ария. После просто изчезва основанието да те слушат. Щом журналистите станат нечии пиари, те трудно могат да се върнат в другата си роля. Този коридор има само един  изход. Изключенията само потвърждават правилото.

– От какво елитната журналистика в САЩ черпи днес самозащитните си сили?

– От подкрепата на своята публика, онези образовани 10-15% от популацията, които са напредничави, амбициозни, които са поставили ценността „прогрес” пред ценността „съществуване” и се стремят всячески да се реализират. Реализирайки себе си, те служат и на обществото. Но те имат нужда от верни ориентири, от честни посредници-експерти, които публично да назовават нещата, да предупреждават за общите и частните опасности, да помагат  да се вземат отговорни решения. Всяко общество се движи от тези десетина процента, останалите просто ги следват и гласуват.

– Може ли технологията да промени из основи журналистиката – или Уикилийкс е чудо за три дни?

– В историята на журналистиката технологията винаги е променяла матриците на правене, налагала е нови стандарти и е откривала нови възможности. Въпросът е доколко ще бъде променена самата същност на журналистиката като дейност на професионалисти, които работят за другите и им поднасят новини, коментари и пророчества в определена стилистика, като обещават „доверително посредничество” на всеки един от нас със заобикалящия го свят. Когато, обаче, доверието в добронамереността на този посредник започне да се разпада, какво остава? Идва ли времето на аматьорите, връщане към агората, където всеки говори нещо.

Но днес социумът е достатъчно необозрим, за да може да се поеме и осмисли лавината от информация, изливана всеки ден. Ще бъдат ли създадени нови посредници сред блогърите, които да селектират и осмислят информацията и прогнозите? Или ще живеем във време, в което всеки загребва от течащата край него информационна река само онова, което препотвърждава вече известното и всъщност го забавлява добавъчно? Ще могат ли медиите да интегрират нови множества около съвременни каузи, правено още по времето на Френската революция или и тази тяхна  функция ще се позагуби?

„Уикилийкс” е само епизод от процеса на засилена достъпност до сакралните тайнства на властта, до вътрешния свят на политическата механика. Но той не променя функциите на журналистиката. Това може да го сторят новите технологии на приемане и транслиране на медийни послания, като променят самата й същност – от информираща и декретираща модели на поведение, журналистиката да упражнява по-голям натиск върху овластените за възприемане на друг дневен ред на обществото, та дори и на забавлението.

Диктатът на комерсиалните медии върху вкусовете на хората е изключително опасен, защото той надхвърля често въздействието на училището, семейната среда, религиозните общности. Омаян от приятната лекота на възприемане, човек може да се окаже безпомощен и в рутинна, и в критична ситуация, защото моделите на подражание, които примамливо му тикат пред очите комерсиалните медии, не работят, „магическите средства” не действат, а той вече е загърбил ограничителните, но сигурни правила на родното и познатото. Загубилият идентификацията си индивид е вече самотна прашинка в самотната телевизионна тълпа.

– Вие сте между авторите на Речника на медийния преход: кои факти академизирате в понятия? И коя е пресечната точка между „Америка – социалният тропик“ и статиите, написани от вас речника?

– В речника „Думите на медийния преход” сме откроили 27 понятия, голяма част от които се разработват за първи път у нас. Екипът ни се постара както да осмисли медийния преход, съзвучен със социалния, така и новите процеси на концентрация, на аудио-визуалните медийни услуги, на променената медийна среда, на кросмедията и др. Погледът към американските медии ми помогна при написването на статията за процесите на концентрация и монополизация, процес, който, за съжаление, твърде бързо се осъществява у нас и заглушава повиците за плурализъм и медийно дисперсиране, което може да гарантира многообразието и равнопоставеността на гледните точки в обществото. Но призваните за това институции предпочитат да гледат настрани. И да си запушват гнусливо носа при разговори насаме, и да се оправдават с безхаберието на законодателите.

– В книгата си разказвате за допитване от 1961 г. кои вестници най-добре олицетворяват следните идеи за печата: „независимо средство за свободна изява на всички искрени, честни и интелигентни хора, среда за свободна дискусия по морални, религиозни, социални и научни теми“ (Гибсън, 1860 г.), „безпристрастно, без страх или предпочитание, независимо коя партия, секта или интерес ще бъдат засегнати“ (Очс, 1896 г.), „винаги да се бори за прогреса и реформата, никога да не толерира несправедливостта и корупцията, да сразява демагозите от всички партии, никога да не принадлежи на някоя от тях…“ (Пулицър, 1883). Американският отговор е известен: „Ню Йорк Таймс“. Какъв обаче би бил българският отговор?

– Харесва ми определението на предприемчивия емигрант Пулицър, през чиято редакция преминава и Хенри Реймънд, създателят на елитния „Ню Йорк таймс”, издание-еталон, чиито финансови тревоги засега са разрешени с помощта на най-богатия мексиканец, но докога ли? Ние също имаме подобна програма в думите на Йосиф Хербст – „никому в угода, на никого напук”. Българският отговор, както винаги, е частичен. Присъствието на качествени издания се определя не толкова от намеренията на журналисти и издатели, колкото от зрелостта и финансовата мощ на една нация, която може да си позволи да ги издържа, защото достатъчно платежоспособната публика го поддържа с финансовата си съпричастност и с критичната си взискателност. А виждате добре в чии ръце са парите у нас – не само по високите етажи, където се вземат решенията, но и сред другите социални етажи, където господстват интелектуалните мутанти…

От в. Култура

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.