Снимки от старите ленти – Нотариатът, Попа – при соца и по-преди…

Истории около една сграда

Сградата на нотариата сега, която преди 1944 г. е била немска легация. Снимка: блог за имоти

Фотогалерията по-долу е заснета през 1989 г., когато нотариатът беше държавна служба, нямаше частни нотариуси и всичко се струпваше в една добре позната сграда на Попа. В нея сега пак има съдебни служби, но вече ги няма тези незабравими опашки.
По онова време всеки работен ден пред Нотариата, както го наричаха (по-старите софиянци го наричат така и до днес) имаше навалица, вътре задръстени гишета с изнервени хора. В сградата се оформяха и заверяваха всички завещания, договори, преписи, удостоверяват се пълномощни, декларации и т. н. за град София. И всички тези столичани и значителен брой временно пребиваващи в София, се обслужваше от около 20 щатни съдебни длъжностни лица, както ги наричаха официално. Така беше при соца – да не е нотариус, ами съдебно длъжностно лице. А в разговорния език всички ги наричаха нотариуси.

Държавното обслужване на гише беше прословуто. Самата идея да струпаш в една сграда, при това тясна за тази цел, цялото нотариално обслужване, беше погрешна, но типична за онова време. При демокрацията сградата се разкраси отпред от седящи на столче пенсионирани адвокати с пишеща машина, които пишеха нотариални актове срещу скромно заплащане. Лудницата продължи чак до 1997 г., когато нотариусите станаха частни. Днес в София те са общо над 150, всеки със своя кантора някъде из центъра.

Нотариатът през 1989 г. Репортажът е правен без конкретна цел, само за илюстрация от една снимка в списание
Нотариатът през 1989 г. Репортажът е правен без конкретна цел, само за илюстрация от една снимка в списание „София“. Снимки: Иван Бакалов
Нотариатът през 1989 г. Репортажът е правен без конкретна цел, само за илюстрация от една снимка в списание Снимки: Иван БакаловВ сградата тогава стоят още фаянсови плочки от времето, когато тя е била германска легация по време на войната. Снимки: Иван БакаловОпашка от хора във фоайето на нотариата. Снимки: Иван БакаловТаваните на сградата са с орнаменти от самот й построяване. Снимки: Иван БакаловПоглед през вратата в един от кабинетите на нотариусите. Снимки: Иван БакаловГише в нотариата. Снимки: Иван Бакалов Снимки: Иван БакаловСтълбището към горния етаж. Снимки: Иван БакаловСнимки: Иван БакаловГише в нотариата на Попа, 1989 г. Снимки: Иван Бакалов

Сега за длъжността нотариус у нас е като при лодкарите във Венеция – трябва да умре някой, за да се освободи място и да изберат нов. Печеливша дейност, все едно те назначават за някакъв с пожизнена рента. Таксите за дребен документ не са високи – по няколко лева, но оборотът е голям. Има и високи такси за прехвърляне на имоти, и комисиони, които поставят нотариусите сред богатото съсловие на София. Е, има и нотариуси измамници, които се занимават с кражби на имоти, има и подсъдими…

Сградата след 1997 г. опустя. През 2009 г. в нея настаниха пак гишета, на които издават свидетелства за съдимост и др. документи, но за тях няма навалица.

Сградата е била някога немска легация и в нея е живял пълномощния министър на Хитлер – Адолф-Хайнц Бекерле, който идва като посланик в България през юни 1941 г. В продължение на 2 години той се опитва да убеди българските власти да депортират евреите от всички български територии – Стара България и присъединените към нея Македония, Беломорска Тракия и Добруджа. Успява само за евреите от МАкедония и Беломорието – над 11 000 от тях са депортирани в концлагерите на Германия и от тях оцеляват след войната само 150 души. Както е известно, от територията на Стара България евреите не са депортирани, спасени са общо над 50 000 души.

Кино „Дружба“ на „Патриарх Евтимий“, срещу паметника. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com

Бекерле е заловен при опит да избяга в Турция на 18 септември 1944 г. Заточен е в Сибир за 11 години, освободен е през 1955 г. по искане на Конрад Аденауер. Живее и работи в родния си Франкфурт. През 1966 г. е изправен пред местен съд да отговаря за депортацията и преследването на евреи от българските територии. Разболява се и не е осъден, умира през 1976 г.

Ето какво разказва в своята коментарна колонка във в. „Сега“ Димитри Иванов за времето, когато сградата на нотариата е била немска легация:

Сто пъти съм разказвал за времето, когато срещу паметника на Патриарх Евтимий в София още я нямаше сградата с киното долу. Там имаше чинари и под тях бяха масите на семейна бирария „Хладна почивка“. Кухнята и вътрешното помещение бяха на първия етаж. На втория етаж имаше стаи за наематели с прозорци към задния двор с вишневи дръвчета и някогашният наемател Димчо Дебелянов там написал стихотворението „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“

Ние, махленските хлапета, крадяхме вишните в задния двор, а отвън под чинарите се излежаваше един красив, брадат бродяга, който приличаше на Христо Ботев от нашите читанки. Заради бродягата плъзнаха слухове, че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и се е завърнал от Диарбекир. Както десетилетия по-късно щяха да плъзнат слухове, че Елвис е жив, че Джако е жив.
Ние, дечурлигата, събирахме стотинки, купувахме за нашия „Христо Ботев“ юзче ракия и му го занасяхме под чинарите. Не знам защо тези шишенца се казваха юзчета. Някой ми каза, че на турски юз значело сто, сиреч сто драма, което се равнявало на 180 грама. Ако е тъй, аз предпочитам тази турска мерна единица пред течната унция на англосаксите, дето няма и 30 милилитра в чашата.

Поглед по бул. „Левски“ от кръстовището с „Граф Игнатиев“ към университета – около 1935 г. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com

Нашият „Христо Ботев“ си изпиваше юзчето под чинарите срещу паметника на Патриарх Евтимий и немската легация. Легацията после стана софийски нотариат. След първото или второто юзче нашият „Христо Ботев“ заставаше на средата на булеварда, по който тогава нямаше автомобилно движение, и се провикваше към света: „Вий, вий сте идиоти!“

Нашият „Христо Ботев“ беше мъжествен красавец и гласът му отекваше по булеварда, понеже в София нямаше автомобилно движение.

Пред немската легация паркираха един опел-капитен с газ-генератор като триъгълен сандък пред радиатора и хорха на пълномощния министър Бекерле. Автомобилите „Хорх“ сега се казват „Ауди“. В газ-генератора на опел-капитена слагаха дърва, запалваха ги, затваряха горния капак, за да се ограничи достъпът на кислород, и след двайсетина минути опел-капитенът потегляше на газ. Хорхът беше на истински бензин и можеше да потегли, когато си поиска. Хорхът беше великолепна кола като на Хитлер от кинохрониките, само че не черна, а жълта с черни калници. Задният багажник на хорха представляваше отделен сандък и ние му викахме кутията за шапки. Един ден хорхът с кутията за шапки щеше да стане личният автомобил на генерал Владимир Стойчев, но този ден щеше да настъпи след десетина години.

Провикнеше ли се нашият „Христо Ботев“ към света: „Вий, вий сте идиоти!“, джандаринът Фердо, който също ни беше приятел, подгонваше нашия приятел бродягата, но никога не го настигаше, понеже Фердо (Фердинанд) не можеше да се отдалечава от поста си пред немската легация. Фердо не позволяваше на нашия приятел клошаря да гледа към фасадата на немската легация, когато вика „Вий сте идиоти“, понеже на втория етаж беше кабинетът на пълномощния министър Бекeрле.

Привечер един гавазин с куртка влизаше в бирарията, излизаше от там с поднос, на който имаше дузина халби точено пиво и ние се надявахме да се спъне и да разлее бирата, но той пресичаше булеварда с твърда стъпка и не се спъваше, защото булевардът беше с гладък паваж, паветата подредени като бродерия на дъгички. Стъпките на гавазина отекваха, понеже нямаше автомобилно движение…

Разрушена от бомбардировките сграда на ъгъла на „Граф Игнатиев“ и бул. „Левски“, 1943 г. Снимка: Изгубената България – lostbulgaria.com

Американците ни бомбардираха денем с фугасни бомби, англичаните – нощем със запалителни, не зная защо така. Спираха електричеството и след отбой отново го пускаха – и пак „Лили Марлен“, както тогава, когато видях трамвайната линия пред „Попа“ осеяна със сребърните лъжички от бабиния сервиз за чай. Разправят, че където падне бомба или артилерийски снаряд на същото място не удря втори път, но през нощта падна втора бомба и ми изгоря пианото Foerster (не Stainway като на Иво Хаджимишев, за каквото мечтаех), а сборникът с екзерсиси Straubock – чудна работа! – не изгоря. Целеха легацията срещу нас, но така и не я улучиха; тогава нямаше „умни бомби“…“

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.