Изтеглянето на Америка от Ирак вещае нестабилност
в. Гардиън
Пълното изтегляне на американските войници от Ирак е трагична грешка. То излага на опасност постигнатите успехи след изключително правилното решение от 2003 г. на президента Буш и на Тони Блеър Саддам Хюсеин да бъде свален от власт и носи заплахата Близкият изток да потъне в хаос.
За жалост самият Буш постави началото на тази грешна тенденция, съгласявайки се с краен срок за изтичане на споразумението за статута на силите с Ирак; тя беше доведена докрай от Барак Обама, който никога не е искал да е в Ирак, и сега с удоволствие ще сложи точка на всичко.
Но онези като него, които приемат с радост изтеглянето и които са против войната в Ирак допускат огромна грешка, пренебрегвайки истинските успехи на международната коалиция в Ирак, както и мрачните последствия от тяхната стратегия в духа на думите на Джордж Макгавърн** „ела си у дома Америка“.
Първо, светът стана по-сигурен след смъртта на Саддам и след като неговият режим е вече на бунището на историята. Той беше военен агресор, поддръжник на тероризма и тиранин. Има безспорни сведения, че той е разработвал и използвал оръжия за масово поразяване, и е пределно ясно какъв курс щеше да поеме, ако беше успял да прекрати икономическите санкции на ООН, както и да освободи Ирак от присъствието на оръжейните инспектори.
Сега Саддам вече няма да нахлува в съседните страни и няма да заплашва нито своите съграждани, нито външните си противници с използване на ядрени, химически или биологични оръжия, нито пък ще има влияние върху световната икономика. Ако погледнем 20 години назад ще видим, че е трябвало да го свалим от власт още през 1991 г., след като нахлу в Кувейт.
Второ, Ирак е по-добро място без Саддам и неговата диктатура. Всеки, който вярва в противното, все едно казва, че тиранията е по-добро нещо от избраното от народа правителство и отхвърля прозорливото твърдение на Бенджамин Франклин: „Който е готов да жертва основни свободи за малка преходна сигурност, не заслужава нито свобода, нито сигурност“. Успех с това мислене.
Безспорно времето между свалянето на Саддам и настоящия момент беше страшно, а и смъртоносно за мнозина. След края на управлението му трябваше бързо да предадем цивилната власт в ръцете на иракчаните вместо да създаваме Временната коалиционна власт ВКВ .
Въпреки добронамерените й усилия беше сигурно, че Ал Каида и Иран ще се опитат да я използват, за да влошат постепенно сигурността, дори и когато иракският народ се опитваше да изгради институциите на свободното общество.
Операциите, предприети при президента Буш в периода 2006-2007 г. се справиха с доста, но определено не с всички заплахи, които съществуваха, и отново тласнаха Ирак по правилния път. Именно затова за иракчаните е особено мъчително, че Обама се изтегля според един условен, по своята същност идеологически график, а не според такъв, който се основава на фактите.
Трето, по ирония американското изтегляне от Ирак ще засили влиянието на Иран в страната и в целия регион, улеснявайки напредъка на Техеран в постигането на всичките си цели. Значителна част от критиките срещу това, че свалихме Саддам, се опираха на аргумента, че премахвайки режима му, сме премахнали и една силна арабско-сунитска бариера, пречеща на разрастването на иранско-шиитското влияние.
Това схващане винаги е било твърде опростенческо с оглед на доста сложните религиозни, етнически и политически отношения в региона. Трябваше да се преборим с две заплахи и отстраняването на едната означаваше своевременно да се заемем с другата.
За съжаление и при Буш, и при Обама не разрешихме адекватно въпроса с програмата за ядрено оръжие на Иран и подкрепата му за тероризма. Това, че Иран сега е по-голяма заплаха, произтича в далеч по-голяма степен от провала на Запада, отколкото от свалянето на Саддам.
Ислямската република вече значително засили своята намеса в Ирак, както чрез влиянието си върху режима на Нури ал Малики, така и помощта, оказвана на терористи-главорези като Муктада ас Садр. Иран предизвиква своите арабски съседи из целия Персийски залив, заплашвайки да затвори протока Ормуз и да удари намиращите се там американски военни бази и съоръжения както и силите на НАТО в Турция .
Техеран очевидно е склонен да пролее доста сирийска кръв, за да остане на власт дикаторският режим на Асад, и да продължи да контролира групировката Хизбула в Ливан. Иран също така се приближава неумолимо към дългоочакваното постигане на своята цел, а именно да се сдобие с ядрени оръжия, с които могат да се нанасят удари чрез междуконтинентални балистични ракети.
Изтеглянето на американските сили без съмнение ще увеличи относителната регионална мощ на Иран. Арабските страни от Съвета за сътрудничество в Персийския залив са изключително притеснени от възпиращия потенциал на Вашингтон, особено при слабата, нерешителна и невнимателна администрация на президента Обама.
Възпирането и в крайна сметка свалянето на режимите в Иран и Сирия можеше значително да бъде ускорено по време на военното присъствие на САЩ в Ирак, и определено ще стане по-трудно след изтеглянето ни. Онези, които искат Иран да бъде озаптен, трябваше да подкрепят реалното дългосрочно американско военно присъствие в Ирак.
Накратко, курсът към изтегляне на САЩ от Ирак страната възвестява един нов свят, в който политиката в стила на Обама към упадък на Америка и на съсредоточаване върху вътрешните проблеми надделява.
Но внимавайте: Ще ви липсваме, когато си отидем. Тогава обаче ще е твърде късно.
БТА
*Джон Болтън е американски политик и дипломат, който работи в администрациите на няколко американскии президенти от Републиканската партия, като през 2005 г. Джордж Буш-младши го избира за постоянен представител на САЩ в ООН. В момента Болтън се изявява като анализатор към различни консервативни аналитични центрове.
**Джордж Макгавърн е американски политик, сенатор от Демократическата партия и неин кандидат-президент на изборите през 1972 г. Именно заради подслушването на неговия предизборен щаб избухва скандалът Уотъргейт, след който президентът Никсън подава оставка. Макгавърн е известен в САЩ със своите антивоенни позиции.