Как се „меркелизира“ Европа

сп. Форин Полиси

Колаж: фрайтаг

Не толкова отдавна Франция беше политическият шофьор, а Германия беше икономическият двигател на Европейския съюз ЕС . Днес, отбеляза през февруари бившият председател на Европейската комисия, Романо Проди, Меркел „е тази, която решава, а Саркози организира пресконференциите, за да разяснява решенията й“.

Тази неприятна картина се украсява от още 24 държави-членки на ЕС, които треперят в залата за пресконференции – а Великобритания наблюдава ставащото през прозореца.

Сега, когато Обединеното кралство остана извън историческия „фискален договор“, сключен на 9 декември в Брюксел, който делегира на ЕС правомощията да налага по-стриктна дисциплина по отношение на националните бюджети, сегрегацията в собствените редици на общността изглежда още по-силна.

Покъртителното е, че британците се оттеглиха не заради доста недемократичната процедура или заради факта, че тези промени в управлението не са адекватно решение за справяне с кризата в еврозоната, а по-скоро, за да защитят лондонската индустрия за финансови услуги от регулациите, които бяха залегнали в споразумението.

Това съвсем не е начинът, по който ЕС трябва да работи. А германското представление с една единствена актриса – привидно в името на Европа – определено може да се окаже пагубно за красивия континентален проект. Днес Меркел може да изглежда като големия победител, като Европа привидно е в краката на Германия, но този развой на събитията няма да навреди на никоя друга страна повече, отколкото ще навреди на Германия.

„Изгледите са за изпълнен с безработни хора съюз на санкциите, наказанията, дисциплината и кипящото негодувание, а навсякъде в Европа центристките елити, които ръководят ЕС, все по-трудно ще отбиват атаките на леви и десни антиевропейски популисти“, писа във вестник „Гардиън“ Иън Трейнър.

Късогледата дръзка първа реакция на ръководената от Меркел Германия за преодоляване на кризата беше „германизацията“ на европейската валутна и фискална политика. Това се изразява преди всичко в превръщането на нейната фикс идея за свиване на разходите, фискална чистота и бюджетен консерватизъм в закон. Въпреки наличните доказателства за противното, тя настоява, че това, което е добро за Германия, е добро и за всички останали.

Обаче е ясно, че не е така. И умолявана от световните лидери да направи „всичко, каквото е нужно“, за да предотврати глобалното бедствие, тя го прави заедно със Саркози до себе си и през главите на ненужните европейски „избиратели“ („поданици“ е по-подходящото определение).

Това е катастрофална грешка, която политически увеличава неимоверно много централизираната власт на ЕС и същевременно му отнема онази демократична легитимност, която той претендираше, че има. Още повече, че икономическата логика на идващите от Берлин германоцентрични предписания за еврозоната усложнява онези проблеми, довели по-слабите европейски икономики до бъркотията, в която сега се намират.

Меркел започва да се държи доста арогантно, щом стане дума за одумваните страни от т. нар. група ПИГС** Португалия, Италия, Гърция и Испания от периферията на еврозоната.

Но нейното самодоволно съсредоточаване върху фикс идеята й за техните разточителните харчове които без съмнение имат катастрофални последствия; представете си само, ако те бяха направени за експортно ориентирани заводи или за научни изследвания и развитие, а не за апартаменти и заплати на държавни служители и новата поредица санкции и правила за възпиране на генетично заложеното в тях прахосничество не предлага дългосрочно решение.

Няма нито един икономист в цяла Европа, който наистина да вярва, че мерките за затягане на коланите ще позволят на гърците, ирландците или на които и да било други да изплатят своите дългове.

Тук трябва да се вземат предвид няколко неща. От самото начало идеята за обща валутна политика – почти идентична със следвоенната политика на Бундесбанк – бе една от причините страните от ПИГС да станат толкова неконкурентоспособни и да натрупат умопомрачителни дългове.

Тази политика също така позволи на Германия да се сдобие с доста печеливши позиции в ЕС и на световните пазари. Все пак, макар и еврото да е доста по-скъпо от несъществуващите вече драхма и италианска лира нанасяйки по този начин много тежък удар на и без това крехката експортна промишленост на европейските средиземноморски държави, то е доста по-нестабилно от старата германска марка, което пък позволи на Германия да увеличи десетократно износа си за четирите страни от ПИГС и за Китай през първото десетилетие от съществуването на еврото.

Главният редактор на водещо белгийско списание Йохан ван Офертфелд пише в новата си книга „Краят на еврото“: „Преди еврото германският корпоративен сектор трябваше да инвестира, да насърчава производителността и постоянно да въвежда иновации, за да се съревновава с компаниите в страните, които редовно обезценяваха валутите си“. Единната валута промени това, като до голяма степен удовлетвори мощното индустриално лоби в Германия, което все още обича еврото именно поради тази причина.

Още една проява на германското лицемерие са протестите по отношение на дълга на страните от периферията на еврозоната. Цяла Европа е затънала в дългове, и макар че европейското измерение на трансатлантическата криза се прояви по бреговете на Средиземно море, тя вече е общоевропейска криза – а това включва и Германия, една от първите страни, които нарушиха ограниченията за дълга от Маастрихт.

Според Международния валутен фонд МВФ през 2012 г. брутният държавен дълг на Германия ще бъде 83 процента от брутния вътрешен продукт на страната.

Германците не могат да бъдат оставени да им се размине заради това, което се случи. Португалската евродепутатка Ана Гомеш неотдавна се обърна към германците с думите: „Нашите правителства, банки, компании и граждани бяха насърчавани да задлъжнеят опасно от вашите банки, вашия бизнес, вашите официални представители и от всички онези, които направиха еврото изключително достъпно, с ниски проценти по лихвите, и които ни насърчаваха да си купуваме подводници, коли, оборудване и най-различни технологии, от които може би не сме имали нужда. И разбира се да купуваме всичко това от Германия“.

Тя завърши с учтив, но съкрушителен аперкът: „Вашите бюджетни излишъци, драги германски приятели, са всъщност огледалното изображение на нашите бюджетни дефицити“.

Затова вместо да се опитат да пренастроят европейската валутна политика, така че да работи малко по-добре за традиционно по-слабите страни от еврозоната, германците си осигуряват една постоянна политика, която ще е най-добрата възможна за тяхната икономика. Тя сработи за тях, така че защо да не сработи и за другите? Сякаш икономиките, основаващи се на туризъм, земеделие и риболов, могат да се надяват да спечелят от същите правила, заради които просперира четвъртата най-голяма индустриална икономика в света.

Джордж Сорос изтъква: „Германия не може да бъде обвинявана за това, че иска силна валута и балансиран бюджет, но може да бъде обвинявана за това, че налага своите предпочитания на други страни, които имат различни нужди“.

През ноември един слабоумен германски политик дори открито се хвалеше, че „Сега Европа говори на немски!“ – коментар, който накара британските таблоиди да изпаднат в истерия, поне веднъж по разбираеми причини.
Германският тормоз и гафове като този само наливат масло в огъня на евроскептицизма във Великобритания, който е в основата на упоритостта на Камерън относно финансовите регулации. В защита на Германия може да се каже, че позицията на Меркел не е израз на някакъв агресивен национализъм, лъхащ на бирария в Мюнхен, както го описват британските таблоиди, а е по-скоро политика на късоглед личен интерес, който в дългосрочен план стига до следващите избори в някоя от провинциите .

Във всеки случай сега британците оставиха всичко в ръцете на германците и французите и се оттеглиха от ролята си на противовес на френско-германското високомерие. Камерън можеше да заеме принципна позиция; вместо това той се оттегли, като изглеждаше най-незначителен от всички.

Има ли предвид Меркел някаква стратегия, за да помогне на тези страни отново да си стъпят на краката? Най-просто казано: Не, като това не е и нещо, за което повечето германци ги е грижа. Те са толкова убедени, че мързеливите гърци заслужават ужасната си съдба. Затова Меркел също има вина.

В общоевропейски план на харченето по кейнсиански не само се гледа с неодобрение, но сега вече то е и незаконно и подлежи на санкции. Никой не говори за инвестиции в закъсалите страни, за да се възстановят растежът и заетостта, или за вдигане на заплати или други мерки на север, което би намалили излишъка, и би дало на юга шанс да се бори.

Коментаторът от агенция „Блумбърг“ Матю Лин се е изразил доста добре в своята прекрасна книга „Банкрутът: Гърция, еврото и кризата на суверенния дълг“: „За германците да им кажеш да намалят своята собствена конкурентоспособност, за да помогнат на еврозоната, има толкова смисъл, колкото да настояваш националният отбор на Бразилия да има право да играе на световното първенство по футбол, само ако излезе с девет души на терена“.

Страните с голям дефицит са затънали в дългове, принудени са да преглътнат подклаждащото рецесията затягане на коланите и са тласнати по пътя към тежка дефлация, като това ще им отнеме десетилетия, за да изплуват отново. Как изобщо местната им промишленост или износ биха могли да се възстановят, след като са хванати в този капан?

Без инструментите на националната валутна политика, чрез които те могат да девалвират валутата си, единствената им възможност е да намаляват отново и отново заплатите, докато Гърция стане конкурентноспособна на Германия а собственото й население е вече напълно обедняло и се бунтува по улиците .

А сега свиването на техните икономики ще предизвика спад на цените и заплатите, а нивата на безработицата ще се увеличат неимоверно.
Затова какво да сторим, ако ни е невъзможно да си представим новия европейски „престолонаследник“ да отстъпи от политиката, която е най-добра за него и северните му съседи?

Една не чак толкова смахната идея е да се създадат две валутни зони – северна и южна – еврото за богатите страни от другата страна на прохода Бренер* и валутата „меди“ за западното Средиземноморие, Централна Европа, а може би и за Ирландия.

Това ще запази многото неоспорими преимущества на валутния съюз, но веднага ще позволи на страните членки да определят свои валутни политики и съответно да ги прилагат по подходящ за техните икономики начин. Както е в европейските футболни първенства, слабаците могат да изпаднат от групата на майсторите, докато първенците в по-долните дивизии могат да заемат техните места.

Друга идея, която има подобен замисъл, но отива по-далеч, са „паралелните валути“ или по-точно казано успоредното съществуване на еврото и всички национални валути. И двете ще са законни платежни средства. Еврото, поне отначало, ще се използва като валута от трансграничния бизнес, капиталовите пазари и туристите.

Евентуално онези страни, чиито икономики са със сходна философия и политика, ако искат могат да въведат еврото като своя национална парична единица. Но както Лин подчертава „това ще стане по естествен път, когато пазарите са готови за това, и няма да се налага на икономики, които не могат да се справят с него“.

Последиците от незачитащото другите и доминиращо „лидерство“ на Меркел могат да се окажат по-фатални дори и от отрицателния ефект на самата валутна криза. Саркози, както Блеър при управлението на Буш, се надява Франция да спечели повече влияние покрай мощната Германия, вместо да се разграничи от нея.

Но Париж е наясно, че дните на френско-германския тандем от следвоенните десетилетия приключиха – и именно това сега е разковничето. Цялата идея за еврото изначално беше трик на французите, целящ да попречи на доминацията на Германия в Европа. Очевидно това им се връща като бумеранг по един зрелищен начин.

Германският дневен ред вече преобрази ЕС в нещо доста различно от наднационалната конфедерация, която основателите му, включително и тези от Германия, са си представяли – и той не може да работи по този начин дори и тежкият характер на кризата да е принудил останалите в този клуб да се подчиняват поради липсата на по-добри възможности.

Германските еврофили от следвоенния период като Хелмут Кол съзряха в ЕС възможност да изчистят петната на Аушвиц и Прусия завинаги от името на Германия, както и по безброй начини това да й донесе материални облаги, както определено и стана.

Но „Германска Европа“ а не Европейска Германия заплашва да унищожи тази невероятно умна и печеливша стратегия, и да отпуши антиевропейски реакции, които няма да са в интерес на никоя страна членка на ЕС.

Ангела Меркел не може да диктува прогерманска икономическа политика на еврозоната, без значение колко тежка е сегашната й агония. Отнемането на правото на националните парламенти в Европа да взимат решения, без да да се взима предвид гласът на народа, е арогантно и авторитарно, и ще породи реакция, която ще провали най-добрата идея, която европейците успешно са привеждали в действие.

Но поне сега Кисинджър ще разполага със само един телефонен номер на Европа. Той е 49-30-40002526 – номерът на кабинета на канцлера Меркел.

БТА

*Пол Хокенос е живеещ в Германия писател. Най-новата му книга е „Йошка Фишер и създаването на Берлинската република“

** ПИГС игра на думи – на английски PIGS означава и „прасета“ *Бренер е проход в Алпите, свързващ Италия и Австрия

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.