Топ 5 събития на 2011 г. по света и у нас – накъде завива историята…

№ 1 – Забележителните избори в България – краят на сините; чувалите с бюлетини

Българските Платон и Аристотел
Карикатура на Христо Комарницки във в. „Сега“, пародия по стенописа на Рафаело „Атинска школа“. Вместо Платон и Аристотел са изобразени Стоичков и Борисов.

Те бяха забележителни, не просто защото едни избори са важно нещо в живота на обществото, а с две конкретни неща. Първото е фактическата смърт на Синята коалиция и окончателното опразване на дясното пространство откъм адекватно политическо представителство. Докато на управляващата партия й ставаше все по-трудно да мине за дясна, Синята коалиция трябваше да се сплоти още повече, да привлече всички по-големи и по-малки десни формации, да създаде едно СДС като онова от началото на 90-те години  и да поиска властта, легитимирана с доверието на демократично мислещите хора. Вместо това Софиянски и Бакърджиев изскочиха самостоятелно с нова фалшива абревиатура, ДСБ и СДС зациклиха в дребнав скандал за подредбата на листата с общинските съветници, вследствие от този скандал СДС се коалира с фалшивата абревиатура на Софиянски и Бакърджиев и като рожба от тази коалиция се роди само още една фалшива абревиатура. Иван Костов пък изглежда се уплаши от стремително изгряващата звезда на Прошко Прошков и по този случай подкрепи кампанията му по един, меко казано, ексцентричен начин. В резултат от тези отношения в Синята коалиция се стигна дотам, че на президентските избори много нейни членове не гласуваха за нейния (своя) кандидат, което, поне за мен, вече е окончателният край на цялата тази история. След като един политически субект сам не си вярва, не се харесва и не гласува за себе си, как може да очаква това от избирателите, към които се обръща!

Табела за населено място, облепена с плакати на Плевнелиев. Снимка: fairelections.eu

Другото, с което бяха забележителни изборите, беше тяхната брутална скандалност, за която всички говорят, но говорят равнодушно, със спокойствието на астрономи, които наблюдават далечни звезди, докато Торкемада става шеф на обсерваторията. В изборната нощ изведнъж се появиха депутати от мнозинството и то не просто по секциите, което по закон е недопустимо, но се появиха направо в зала „Универсиада”, където се предаваха протоколите. И не само се появиха, ами и с пот по отрудените чела разнасяха наляво-надясно цели чували с бюлетини. Неизвестни хора отнасяха в неизвестни посоки други чували – да, това бяха отчаяните от чакане председатели на секции, които призори се прибраха с бюлетините по домовете си, но това не прави по-известни нито тях, нито посоките, в които отнесоха чувалите. Имаше секции, в които се появиха повече бюлетини, отколкото бяха  гласоподавателите, дори ако броим и онези, които в последния момент бяха отстранени от списъците, с което беше отнето правото им на участие в демократичния процес по причини, които така и не станаха съвсем ясни. Всичко това най-спокойно беше публикувано в медиите и, разбира се, не предизвика никакви последици. Настина, заведоха се съдебни дела за частично касиране, но когато някъде там, в неопределеното бъдеще резултатите от тези дела станат ясни, хората вече няма да помнят нито кога са били изборите, нито кой се е явявал на тях, нито даже имало ли е изобщо някакви избори или е нямало. Победителите на изборите така се бяха престарали с организацията на спечелването им, че накрая сякаш сами останаха учудени от резултата. Излезе, че управлението е на гребена на народната любов. Но че това май не е точно така, показва второто събитие в моята коледна класация:

Събитие № 2 – Протестите в България – пари, обида, етнически

Докато се препотвърждаваше доверието към ГЕРБ, едно изследване на „Алфа Рисърч“ оповести, че българите оценяват 2011 като най-лоша след 1997, известна като „Виденовата зима”.

Гол пенсионер с надпис на корема „BG Народ мъченик“ водеше протестното шествие срещу правителството пред парламента. Снимка: Виктория Атанасова

Трудно ми е да разбера как повечето българи са на мнение, че не са били така зле от времето на Жан Виденов и същевременно повечето българи гласуват за официално отговорните за това положение. Тук има или нещо фалшиво, или нещо фалшифицирано. Макар да ги слагам общо в едно „събитие”, доколкото опровергават изборните резултати, протестите бяха твърде разнородни както по съдържание, така и по състав на протестиращите. Имаше чисто икономически протести като тези на зърнопроизводителите. Макар че малцина разбраха това, тези протести бяха за пари и за нищо друго. Правителството засегна плащанията с европейски пари на единица площ и тъй-като зърнопроизводителите обработват най-големи площи, техният джоб беше ударен най-чувствително. И тъй като най-лесно се организират, подкараха новите си красиви трактори, закупени със същите европейски пари, към жълтите павета. А иначе и зеленчукопроизводителите има за какво да протестират, за животновъдите да не говорим.

И докато тези протести бяха икономически, то протестите, свързани с пенсионната реформа, бяха чисто социални. Или поне такава беше основата им, ако не мотивацията на синдикатите, които ги организират, защото мотивацията на организаторите винаги е различна от мотивацията на организираните. Но наред с накърненото чувство за социална справедливост, при протестите срещу пенсионната реформа видяхме и едно друго чувство – чувството на обида от лъжата. В рамките на няколко месеца властта в България каза две напълно противоположни неща: първо, че пенсионна реформа няма да се прави в обозримо бъдеще и, второ, че ще се направи веднага, защото няма друг начин. Какво има между двете, освен съществена разлика? Има избори. Едното е предизборно говорене, а другото – следизборно. Ето, това беше обидно за хората. Иначе, аз поне съм на мнение, че при условия на икономически затруднения и при условие, че качеството и продължителността на живота се увеличават, пенсионирането трябва да става по-късно, което, впрочем, желаят и много от подлежащите на пенсиониране, защото то е в полза на материалното им благосъстояние.

Моменти от бунта срещу цар Киро в Катуница. Снимки: Импакт прес груп

Протестите в Катуница пък бяха етнически, колкото и да се опитваха да ги изкарат някакви други. Да, причините за напрежението, довело до тях, разбира се, са и политически, и икономически, и социални, но самите протести бяха етнически. Друг е въпросът, че до тях изобщо нямаше да се стигне, ако държавата беше действала компетентно и адекватно, но, за съжаление, в последно време нашата държава изпитва остър недостиг именно на компетентност и адекватност. Точно този недостиг доведе и до последния своеобразен предколеден протест, на който освиркаха премиера в любимата му, макар и с няколко метра по-къса и увенчана с логото на застрахователна компания, собственост на знакова групировка, спортна зала. Защото когато има тотален недостиг на адекватност и компетентност, той се чувства и в правителствения PR, въпреки респектиращото количество на специалистите, привлечени да работят за него срещу щедро заплащате.

Събитие № 3 – Изтеглянето на САЩ от Ирак и завръщането на историята

На пръв поглед това не е кой знае какво събитие, ще кажете и вероятно ще бъдете прави, защото от него надали ще има някакви преки последици в близките седмици и месеци.

Статуята на свободата съблечена
Колаж с разсъблечена Статуя на свободата в Ню Йорк се разпространява във Фейсбук.

За мен обаче е важно, защото виждам как се сбъдва прогнозата на Самюъл Хънтингтън, направена още в средата на 90-те, че светът на 21 век ще бъде свят на цивилизациите и сложните съюзи и противопоставяния между тях. Неговата книга „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, както и много по-новата „Завръщането на историята и краят на мечтите” от Робърт Кейган и особено „Самоубийството на една суперсила”, забележителна книга от Пат Бюкенън, която излезе в Щатите едва преди месец, но обещава сериозно да разтърси мнението на Запада за самия себе си, констатират едно – провала на Западната цивилизация в усилието й да наложи своя модел и своите ценности на всички хора и да „изнесе” либералната демокрация навсякъде по света. С това Западът трябваше да сложи „края на историята”, малко прибързано обявен от Франсис Фукуяма. Изтеглянето на НАТО от Ирак е признание, че в близко бъдеще няма да имаме свят, съставен само от национални държави с плуралистична многопартийна система, парламентарна демокрация и гарантирани човешки права и свободи. За съжаление. А може би и не, защото неизповедими са пътищата Господни.

Събитие № 4 – Ветото на Великобритания и съдбата на еврото

Разбирайте, че със заглавието „Ветото на Великобритания” под №4 в класацията си слагам съдбата на еврото, ако някой е решил, че съм подминал тази тема като не достатъчно важна. Да, ветото на Англия има отношение към съдбата на еврото, но и към нещо много повече – съдбата на европейската идея въобще.

Европа като Титаник, с Папандреу и Берлускони на носа
Чешки колаж по филма „Титаник“ на Берлускони и Папандреу, минисър председателите в оставка на двете фалирали държави, които дърпат еврото към дъното.

В първите часове след като Камерън упражни правото на Великобритания на вето над промените в Лисабонския договор, го обвиниха че е осъдил тази идея на смърт, за да защити интересите на Лондонското сити или тъй наречената „финансова индустрия”, която съставлява 10% от английската икономика. Всъщност нещата не са толкова прости и Камерън не е толкова дребен. Ветото не беше толкова срещу идеята да бъдат обложени с данъци финансовите транзакции (може би не много лоша идея), колкото върху намерението да се наложи допълнителна централна регулация на страните-членки чрез уеднаквяване на данъчните им ставки. От самото си зараждане европейската идея е изправена пред избора между две концепции: либерално-демократичната (в случая дясната), според която съюзът трябва да осигури свободно движение на стоки, капитали и работна сила, но да остави свобода за взаимно конкуриране между държавите-членки, и социалдемократичната (лявата), според която Европейският съюз трябва да бъде централизиран, да има единна валута, единно правителство (бюрократична администрация) и единна данъчна политика. Именно последното предложение за промяна в договора по посока на единна данъчна политика е опит на лявото да спечели окончателна победа над дясното и над това Камерън постави вето. За което лично аз го аплодирам.

Събитие № 5 – Туск, Рахой и „либералният консерватизъм“

На пръв поглед събитията са две – безпрецедентното повтаряне на управленския мандат на Доналд Туск в Полша, безпрецедентно не само за страните от бившия соц-лагер, и победата на Рахой в Испания след два мандата на социалистическия обущар (Zapatero). Събитието обаче е едно и то е, че светът сякаш най-сетне осъзна, че на власт трябва да се върне дясното, защото лявото вече няма какво да разпределя, и че дясното сякаш намери актуалната си формула, наречена малко оксиморонно „либерален консерватизъм”. Всъщност либералният консерватизъм, прегърнат и от Дейвид Камерън в Англия, и от Доналд Туск в Полша, е консерватизъм, който слага икономиката пред политиката и приема философията на свободния пазар, но остава непреклонен в областта на защитата на ценностите и авторитета на институциите. Очевидно и в двете страни това работи и хората виждат, че е добро за тях. Вярвам, че ще заработи и в Испания чрез правителството на Мариано Рахой. Той е близък идеен съмишленик на Аснар, който пък беше близък приятел на моя добър приятел Александър Божков, царство му небесно. Така че, както виждате, по това събитие съм и малко лично пристрастен, но пък това не ми пречи гръмко да аплодирам десния завой в Европа, който бележи завръщането на нормалността през добрия стар консерватизъм.

От sulla.bg – блога на Иван Стамболов, с малки съкращения. Заглавията са на e-vestnik.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.