От самоуважението до егоизма

Хорхе Букай. Снимка: хермес

Един от най-четените автори у нас в последните години, Хорхе Букай, ще гостува в България за трета поредна година от 27 май до 1 юни. Поводът за посещението му е премиерата на книгата „Пътят на сълзите“, която ще излезе непосредствено преди гостуването му. Според Хорхе Букай, това е една от най-специалните му книги и той лично държи да я представи пред българските си читатели, за да помогне на много хора да преодолеят тъгата и да се справят със страданието. (Виж повече тук: Хорхе Букай: България – страната, която толкова обичам и ми липсва.) Следва откъс от книгата му „От самоуважението до егоизма. Разговор между мен и теб“ (ИК „Хермес“), която излиза тези дни.

По пътя на тази неочаквана мисия, която ми възложи животът — да предам в писмен вид част от знанието, получено от други учители, непрестанно се оказвам в донякъде непривично положение. Без значение къде съм — в Аржентина, Мексико или Испания, се натъквам на хора, които ме – поздравяват, наричат ме по име или ми говорят така, както говорят на приятелите или спътниците в живота си, а аз дори не ги познавам (поне не в тривиалния смисъл на думата). Необикновен е както фактът, че те ме познават, така и убеждението ми, че всеки от тях ми е помогнал, по един или друг начин, да се занимавам с нещата, които винаги са били толкова важни за мен. Чувството е невероятно и неописуемо.

Може би вече познаваш почти натрапчивия ми навик да повтарям и обяснявам нещата, които се опитвам да правя, и да ги формулирам, използвайки приказките като изразно средство. Лесно ми е да свързвам ситуациите, в които се оказвам, с различни, нерядко стари истории, онагледяващи конкретната ми идея. От дервишите, хасидите и будистките монаси знаем, че метафорите и приказките са неповторим начин за предаване на знанието. Ще споделя една история, разказвана от суфите, към която прибягвам, когато зная или вярвам, че много хора ще слушат внимателно онова, което им разказвам, или ще прочетат с интерес и отворено съзнание книгите, които пиша.

Главен герой в тази история, както и на всички суфистки предания, е легендарният Настрадин Ходжа — необикновена личност, способна на безкрайни преображения. Понякога го срещаме като грохнал старец, а друг път — като напет младеж. Понякога приема образа на мъдрец, а след това — на пълен глупак. Веднъж е в ролята на просяк, в следващата приказка — млад жених, в третата — приказно богат султан, макар името му винаги да е Настрадин. Фактът, че толкова много и различни герои споделят едно и също име, може би е най-добрият начин да повярваме, че всеки от нас също може да е Настрадин. По един или друг начин, всички ние представляваме различни персонажи. Всеки от нас може да бъде както мъдрец, така и глупак. Понякога сме пращящи от сила младежи, а друг път сякаш ставаме немощни и недъгави старци.

В тази история, която избирам, за да ви приветствам за добре дошли, Настрадин е човек, който по някаква незнайна причина се бил окичил със славата на мъдрец, вещ по вечните философски въпроси. В историята, която предстои да разкажа обаче, славата на Настрадин била лъжовна. Той бил наясно, че всъщност не знае кой знае колко за важните неща и че репутацията му се дължала на силно преувеличение, на някогашна подигравка или на слух, в който били повярвали твърде много хора. Настрадин вярвал, че единствената му заслуга била в това, че при пътуванията си се бил запознал с безброй хора и бил изслушаш хиляди истории, но знаел, че това не е достатъчно, за да открие и да сподели с тях отговорите на важните въпроси в живота.

Славата му обаче често го изпреварвала и всеки път, когато пристигнел в някой град или село, хората се струпвали около него, за да чуят думите му, вярвайки, че те имали силата на прозрения.

Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.

– Предполагам — започнал приповдигнато, — че знаете какво съм дошъл да ви кажа…

След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:
– Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!

Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:

– Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.

След тези думи се обърнал и си тръгнал.

Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят: били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мъдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.

Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:

– Колко умно!

Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже „Колко умно“, за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!“. Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:

– Колко умно!
– Колко умно!

Тогава някой се обадил:

– Да, много умно, но… не беше ли малко кратко?

А друг човек, който — подобно на много други — имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:

– Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!

– Какво прозрение, каква мъдрост!

– Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция — започнали да се обаждат все повече хора.

Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.

– Грешите. Всъщност е точно обратното — знанията ми едва биха стигнали за една лекция — отговорил Настрадин. — Никога не бих могъл да изнеса две.

– Колко е скромен — дивели се хората.

Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.

На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:

– Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста… Дойдете ли обаче, бъдете много внимателни — ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.

Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че решил да използва предишната тактика:

– Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.

Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:

– Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.

Настрадин навел глава и рекъл:

– Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.

Обърнал се и си тръгнал.

Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.

Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:

– Блестящо!

Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите.

Когато „новите“ чули това, решили да не остават назад:

– Прекрасно!
– Забележително!
– Сензационно, нечувано!

Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:

– Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната мъдрост. — По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.

Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:

– Да, прекрасно е, но… не е ли твърде кратко?
– Право казваш — подкрепил го друг.
– Мъдростта не е многословна — заявил експертът от предния ден.

Няколко гласа се обадили:

– Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!

Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.

Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.

Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.

На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.

За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:

– Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.

Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:

– Някои знаят, а други — не.

Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.

– В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят — заявил Настрадин.

След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.

Разказвам тази история по няколко важни причини. Първата е, че аз със сигурност не знам всичко онова, което някои си мислят, че знам. Втората е, че онзи Хорхе Букай, когото читателите познават благодарение на книгите ми, е сбор от знанието, предадено ми от други, истински мъдреци и учители, които съм срещал по пътя си, и че съм се отдавал на писане единствено в най-хубавите моменти от живота си — истината е, че само тогава съм способен да пиша.

Както съм казвал хиляди пъти, не съм писател. Аз съм лекар или психиатър, или преподавател, който пише, но не и писател. Затова, когато седна с намерението да облека мислите си в думи, трябва да изживявам някой от добрите си моменти. Третата причина, поради която разказах тази история, е, че въпросите, които повдигам в диалозите по-нататък, вероятно са ти познати. Сигурен съм, че вече имаш мнение по тях и че може би познаваш някои техни аспекти много по-добре от мен — поне що се отнася до собствения ти живот.

Ето защо намерението ми не е да те изненадам с теориите си (макар че е възможно да реагираш по-силно на някои от тях), а да ти помогна да преосмислиш своите идеи и да систематизирам онези, по които сме на едно мнение. Така съм научил почти всичко, което зная — като слушам внимателно, докато знаещите учат нас, незнаещите. За да не се отегчаваме нито ти, нито аз, при всяка наша среща ще ми трябва помощта ти. И понеже не си до мен, ще си позволя да си те представя. Въпросите ти ще ми помогнат да остана нащрек, ще ме стимулират и понякога (а понякога не) ще вадят на бял свят най-доброто от мен. Благодаря ти, че ме придружаваш, макар и неволно, в любимата ми Нерха.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.