Шкембе чорба в Ел Ей и прегръдки в „Люлин”

milena-fuchedjieva.gifСъбота вечер беше леко тежка и много забавна, с танци и кикот. В неделя сутрин по радиото Ейми Уайнхауз категорично казваше “No, no, no!” на предложението за rehab (б. р. – възстановяване, лечение, изтрезняване след пиене – виж парчето тук), и реших, че това е правилното решение и за мен. Ще се прочистваме по начин, който не е достъпен за клиентите на клиниката на Бети Форд (б. р. – клиника в Калифорния, основана от съпругата на бвишия американски президент Форд).
Сетих се, че в Даунтаун Ел Ей на мексиканското пазарче има едно капанче където правят убийствено менудо – или шкембе чорба. Веднага звъннах на приятелите с които безчинствахме предишната вечер и хукнахме към шкембето.

Олвера Стрийт е улицата от която е тръгнало създаването на сегашния Лос Анджелис. А той все повече се превръща в себе си, т. е. в Лос Анхелес, какъвто е бил до преди близо 2 века. Понякога ужасно ми писва от фармацевтичната подреденост на живота в работата ми и в квартала в който живея. Подредеността е като капан с кадифени челюсти – хем ти е приятно да си хванат, хем няма пускане. В такива моменти човек търси нещо братско, родно и топло като менудо в което е събрана цялата бедност и екстремност на мексиканците – не много по-различна от тази на българите.
Капанчето се казва La Noche Buena (б. р. – хубавата нощ – исп.), обаче не съм го виждала нощем. Сигурна съм, че е мучо буено. Храната е най-типично мексиканска, без никакви американизации. Местенцето е миниатюрно и се намира на пазар с което ми напомня на едно капанче, на което някога съм ходила на Римската стена в София. Блъскаш се в малката, изнервена от глад тълпа и чакаш да те настанят на една от петте маси в стаичката.

Снимки: авторката

Снимки: авторката....................................

Първия път като отидох да ям, бях без компания. Мексиканците сервитьори-готвачи се подсмихваха на muchacha blonda (б. р. – русото момиче – исп.), която лупаше менудо със стръвта на Панчо Виля – сигурна съм, че това е рядка гледка за тях. Американци няма в „Ла Ноче Буена”. Хората са обикновени бедни мексиканци сред които виждаш някои абсолютно индиански физионимии. А тяхната шкембе чорба е малко по-различна от нашата. Слагат и свински крака, което я прави тлъста и гъста като ядене – идеална комбинация за такива като мен, които хапват яко след тежка вечер. Варят го с чесън и едри зърна царевица. Към тази миризлива и димяща червена сплав ти дават лют червен пипер, ситно накълцани стар лук и cilantro (не знам на коя българска подправка отговаря за което се извинявам), парченца зелени лимони и стрит риган. И всичко това го бухваш в шкембето и си на 19-тото небе. Седмото е за тези, на които им липсва въображение.

Пазарчето наоколо е прекрасно и много родно, както ще видите от снимките. Мексиканските носии толкова приличат на българските! Всичко е затрупано с цветове и живот въпреки безбройните весели скелети с начервени устни или гаучовски шапки. Възхитително е отношението на мексиканците към смъртта. Тя те гледа захилено отвсякъде и не ти разрешава да я вземеш на сериозно – така както би трябвало да бъде. Така сме вкопчени в живота си, че забравяме, че той не бива да бъде нищо повече от това да изпиташ моментното удоволствие от едно менудо и след това да забравиш за него срещайки някоя нова красота.

Фрида Кало (б. р. – мексиканска художничка, съпруга на Диего Ривера, имала връзка с руския революционер Лео Троцки, убит от Сталин) е не по-малко известна от смъртта на мексиканския пазар. Интересно дали е знаела, че веждите й са като кобилица. Едва ли Троцки й е обяснявал подобни неща, пък и не съм сигурна дали кобилиците въобще съществуват в Русия. Кобилици или не, Фрида е по-жива от всякога.

Хората се тълпят в мисията, пред която пък продават кукли, печена царевица, и буритос. Не можех да повярвам на очите си – бабите, които ги мятаха на горещите плочи бяха едно към едно като български баби! Забраденки и с набръчкана, удебелена от слънцето кожа. На колички пред тях си бяха подредили продуктите, а те са царевични питки, но от някакво почти черно тесто. Следващия път ще попитам защо са така тъмни. Фасул намачкан на каша, ориз, авокадо, стар и пресен лук и някакви месца се натъпкват в една такава тъничка питка, която после се сгъва на две и става нещо уникално вкусно. Нямаше как да опитам, защото така се бях натъпкала с шкембе, че нямаше празен сантиметър място в стомаха ми.

В мисията пък се разхождаха момиченца в бели булчински рокли като огромни кукли. Имаше дори и бебета-булки. Така и не попитах защо са облечени така, но и това ще направя следващия път, защото ще има много следващи пъти! Тази Олвера Стрийт с пазарчето, бабите и шкембето ми е много родна и ще я посещавам не само за рехабилитация след тежка вечер.
Намерихме и един страхотен магазин в който шият кожени дисаги за коне, кобури за пистолети и патрондаши. Влязохме да разгледаме и вътре имаше препариран кон на който обещах да дойда да се снимам следващия път, но с къса пола. Един як чичо шиеше тези дебели говежди кожи и по всичко си личеше, че страшно си харесва работата. Мустаците му стърчаха гордо, думите му бяха горди, изобщо в цялата му работа имаше много достойнство.

Имаше и още няколко кръчми, които обаче изглеждаха достатъчно “бели” за да могат в тях да седят американци без да са умрели от страх, че ще ги пипне някоя стомашна болест от мексиканската храна. Ами то си е напълно възможно. Животът ни е като в аптека. Всичко е толкова пречистено и дезинфекцирано, че най-малката бактерия би се развихрила радостно в организма на префинените Лос Анджелисчани. А те, бели и доволни, си пиеха маргаритите докато мариячи им свиреха на ухо. Това ми напомня как една моя приятелка, която скоро се върна от България, ми разказа как всички лелки от блока й в „Люлин” я прегръщали и целували, заради което след това трябвало да се изкъпе. След този разказ приятелството ми към нея леко охладня. Бих искала да видя момента когато съседите й в Бевърли Хилс ще пожелаят да я прегърнат и целунат. Ако въобше ги интересува, че тя съществува някъде до тях. Но приказката за стълбата и това, че всички принцове са наши братя, е валидна навсякъде и при всякакви обстоятелства.

И тук ще завърша моята мексиканска история с този български финал. Където и да отидем, ние сме това, което сме. Местата, които опитомяваме, ни опитомяват и това понякога ни прави виждащи по-надалеч, а понякога виждаме само това, което ни се иска. От много малко неща се гнуся и те са повече в сферата на мисленето. Ако изям една народна мексиканска шкембе чорба, може и да получа разстройство, но то ще мине и ще се забрави. Докато удоволствието от живия живот, без излишни дезинфекции и дезинформации, е точно толкова приятно, колкото да получиш топлина от един блок в Люлин, пък нека след това да те хване дезинтерия. Целувките са последното нещо от което трябва да се лекуваме.

Б. р. – Още от авторката – в нейния блог тук

Писмо от Лос Анжелис
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.