Владимир Левчев: Когато заминах за Америка, мислех, че никога няма да се върна

Владимир Левчев. Снимка: Личен архив

През 1989 г. Владимир Левчев е глобен и уволнен от издателство “Народна култура”, където дотогава е редактор и преводач на поезия от английски език. Причината е отпечатването и разпространението на нелегалното списание “Глас”. Когато през януари 1989 г. 32-годишният Владимир и Едвин Сугарев започват да издават “самиздатите” „Глас” и  „Мост”, синът на писателя Любомир Левчев за дълго се обрича на недоверие от две посоки.

От една страна комунистическият режим остро реагира на тези прояви, а от друга – хората извън върхушката години наред ще напомнят доброто обществено положение на баща му по време на комунизма и ще се отнасят с недоверие към действията му отпреди 10 ноември. Отново през 1989 г., след прочитане на протестна петиция по радио “Свободна Европа” журналистката Румяна Узунова добавя: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.”

“По същото време чухме за подписка в подкрепа на поета Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден аз отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на Клуба – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там, у Блага, се запознах и с Желю Желев. Малко по-късно двамата с Едвин станахме членове и на “Екогласност”, разказва Левчев.

Пет години след промените, през 1994 г. той заминава в САЩ чрез стипендия „Фулбрайт” и работи и живее във Вашингтон в продължение на 13 години. През 2007 г. решава да се върне в България и започва да преподава литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград. Автор е на петнайсет стихосбирки, издадени в България и на четири, издадени в САЩ, както и на два романа – „Крали Марко: Балканският принц” и „2084”, на есета, статии и литературни преводи. Поддържа свой блог.

– Кои бяха причините да се приберете в България?

– Прибрах се, като конкретният повод беше, че спечелих преподавателско място в Американския университет в Благоевград. И на тогавашната ми възраст от половин век реших да изкарам следващия половин век в България (усмихва се). Надявам се така да стане. Ще видим.

– Лесно ли взехте решение да се върнете?

– Аз, и когато заминах за Америка, не съм имал колебания, както и когато се върнах обратно тук. Когато заминах мислех, че никога няма да се върна.

Владимир Левчев в Сентръл парк в Манхатън, Ню Йорк. Снимка: Личен архив

– Какъв беше животът ви там?

– Не беше лек. Аз заминах със стипендия Фулбрайт и докато бях аспирант, беше лесно. Имах и преподавателска работа и бях редактор на университетското списание за литература. След това стана по-тежко. Всъщност работил съм какво ли не – бил съм продавач в книжарница, пощаджия. Работих в Държавния департамент на САЩ като преподавател по български език, преподавал съм в няколко университета, сред които „Джордж Вашингтон”. Една година преподавах и като гимназиален учител, което беше най-ужасното нещо, което ми се е случвало.

Училището беше в гетото, в много беден квартал и там се сблъсках с неща, които преди това бях виждал само по филми. Деца на по 17-18 години, които вече са в банди, които са отглеждани от самотна майка, бащата примерно е в затвора, или пък – от баби и дядовци. Те бяха неконтролируеми. Ставаше въпрос за физическо оцеляване, целта беше включително да не се избият. Започнах да работя там главно с оглед на медицинската застраховка. Дотогава бях преподавал на хонорар и нямах застраховка. Сега не е така, Барак Обама прокара закон за задължителна застраховка. Но тогава, ако не си на пълен щат, не беше така и не беше евтино. Освен това аз имам и син.

– Искаше ли ви се да промените средата в това училище?

– Там деца, имащи желание да научат нещо, са смазвани от самата среда. Имаше например едно момче, дошло от Нигерия. Първите дни седеше на първия чин, вдигаше ръка и ми говореше на „сър”. Но всички така му се подиграваха, че той бързо започна да се адаптира, да идва в клас с тъмни очила, смъкнати панталони, слушалки на ушите и  „танцова стъпка”. И да не слуша.

– Променила ли се беше България, когато се върнахте?

– Страшно. Хората не си дават сметка, че при едно сравнение това е все едно друга страна. Когато нещата стават бавно не ги забелязваме. Но аз видях промените изведнъж. Когато се върнах, все едно се озовах в друга страна. Някои хора ще се възмутят от това, което казвам, понеже има толкова българи на прага на бедността, но в началото на 90-те години мизерията беше видима по улиците, магазините пустееха, беше неуютно.

По това време беше правителството на Беров, след правителството на Филип Димитров, което се задържа по-малко от година. Аз изпуснах чудовищната криза от времето на Виденов. На мен впрочем ми е много неясна тази ненавист към Костов, който спаси България от тази катастрофа. Сега, макар и най-бедната страна в ЕС, поне сме европейска нация, колкото и абстрактно да звучи това. А относно това, че е имало грешки и слабости  – при кое друго правителство не ги е имало? А има сили, които умишлено промиват мозъци… Когато човек непрекъснато чете за някого, че е престъпник, започва наистина да мисли така.

Владимир Левчев със сина си и баща си Любомир Левчев. Снимка: Личен архив

– Кога станахте привърженик на синята идея? По време на комунизма?

– Много хора казват: „Е, на Владо Левчев му беше лесно да прави списание „Глас”, защото е син на Любомир Левчев”. Но аз тогава бях уволнен от работа, глобен. Бяха ме  заплашили, че ще вляза в затвора, ако издам още един брой. Аз го издадох. Междувременно политическите приятели на баща ми ме обвиняваха, че заради мен той също си е изгубил работата като председател на Съюза на писателите. Тази ситуация, в която трябва непрекъснато да се оправдаваш, когато няма за какво, е изключително неприятна. Това беше и причината да искам да замина за Америка.

Аз съм се занимавал с политика преди 10 ноември, като член на “неформални групи”, но след това – не, освен като журналист и писател. Никога не влязох в парламент или другаде. (б.а. В трети брой на “Глас” е публикувано открито писмо на видни полски интелектуалци (вкл. Анджей Вайда) до българския правосъден министър, в подкрепа на български политзатворници, с изреждане на 10 конкретни имена, включително на български турци”).

– Съзнателен ли е този избор?

– Кой? Да не участвам в политиката след 10 ноември? Да. Заради фамилното ми име. Но не съжалявам, че постъпих така. Впрочем наскоро отидох да си потърся досието. И се оказа, че има две листчета с информация. В едното се казваше, че са започнали да ме следят още около средата на 80-те години. Преди това беше излязло едно мое стихотворение в „Пулс”, в което доста директно се казваха някои неща Имало е няколкостотин страници доноси срещу мен, които са били унищожени през 1990 г. Аз обаче не мога да видя какво е било унищожено. Не искам да се представям като човек, страдал от комунизма, защото не съм, но искам да обясня нещата за хората, които мислят, че съм живял като син на червената номенклатура, а след 10 ноември съм станал син, за да се приспособя към новата ситуация, както мнозина направиха.

Отляво надясно – Ани Илков, Юлиан Попов, Едвин Сугарев, Ангел Ангелов-Джендема, Владимир Левчев. Снимка: Личен архив

– Имахте ли конфликти заради този избор с баща ви?

– Имал съм директни политически конфликти с него, водили сме спорове. Но тези спорове не са ставали причина да се избием или да спрем да си говорим. И сега, особено след толкова години от тези събития, съм в много добри отношения с него. И макар да имаме много различни политически позиции, го уважавам – и като баща и като поет. Не искам да изпадам в ролята на Богомил Райнов, който политически напада баща си през 50-те години, както е известно… Това е некрасиво. Поначало има много писателски двойки у нас, подобна ситуация не е нещо ново, но в моята ситуация се намесиха и политически фактори, които направиха положението много тежко. И заради това, когато заминах, мислех, че никога няма да се върна. Но бързо си промених мнението (усмихва се). Започнах да изпитвам носталгия. Тя се преодолява, но след това пък остават спомените от миналото. Носталгията вече не беше толкова по България, а по моята младост.

– Пазите ли се от това да изразявате мнение за сегашните управляващи?

– Синьо, червено, дясно и ляво – за съжаление това вече са неща от миналото, размили са се в днешно време. Да вземем червената идея. Станишев въведе 10-процентов данък. От това по-дясно – здраве му кажи! Британският премиер Тони Блеър беше ляв, но беше много близък с Джордж Буш-младши, който е консерватор. Относно политиката ни днес, за управлението на Бойко Борисов имах надежда, че ще се справи с престъпността. Донякъде може би има някакво подобрение, но светът поначало сега е в криза, така че ми е трудно да преценя какво се случва. Изчаквам. Има неща, които са в процес. Ако те бъдат довършени, прословутите магистрали например, ще е добре. Да видим.

Отляво надясно – Ани Илков, Владимир Левчев, Борис Роканов. Снимка: Личен архив

Но ето, имаме пресен пример от миналата седмица, просташкото шеговито изказване на премиера за кучето и пържолите, във връзка с откриването тялото на убито младо момиче. Този стил на говорене, понякога забавен, но понякога непростимо арогантен, се харесва на много хора. Но това е един пример за мутренско-чалгаджийската култура завладяла България.

Друго, което е много смущаващо при нас, е неефективността на съдебната система. Правоприлагащите органи трябва да са по-ефективни, нали демокрацията е власт на реда и закона… Ако няма закони, които стриктно се спазват, настава хаос. И власт на мутрите.

– Държите ли синът ви да живее в България?

– Светът толкова се е променил, че много хора не живеят на едно място. И става въпрос за хора от средната класа, не за милионери или мутри, живеещи в САЩ, а прекарващи ваканцията си на Ривиерата например. Наскоро срещнах и се сприятелих с един турски писател в Словения. Той е роден в Кипър и живее половин година в Истанбул и половин година – в Лондон. Чувства се гражданин на света.

За съжаление или за радост, синът ми израсна в Америка. Ходил е на училище само там, а тук последните години беше в американско училище. Той обича България, но е отраснал в Америка. Имам чувството, че първият му език е английският, по-добре го знае, въпреки че знае български и аз непрекъснато го поощрявам да чете на него.

Корицата на самиздатското списание „Глас“, издадено от Левчев нелегално преди 10 ноември 1989 г., заради което е уволнен от работа.

За щастие той няма тези травми, които аз съм имал в миналото. За неговото поколение тези неща нямат значение. Така са всички, родени след комунизма. Понякога разбирам по студентите ми в университета какви са били родителите им при комунизма. Някои студенти смятат, че той е бил рай, други – че е бил концентрационен лагер. Това е така, тъй като те нямат собствени преживявания.

– Изпадате ли в крайности в оценката си?

– Аз по принцип съм умерен, либерал, което в Америка значи ляв, а в Европа – десен човек. Либерал звучи едва ли не като мръсна дума, но това е човек, който е за повече свободи, включително по-малко ръководна роля на държавата и повече граждански права. Моите възгледи не са крайни. Естествено навремето бях антикомунист и това се знае, писал съм за това още преди 10 ноември. Това, което беше тогава, беше тоталитарна система. Факт е, че за всеки тоталитарен режим могат да се кажат и положителни неща. И за Хитлер може да се каже, че е изградил аутобан, че е направил много неща, нали? Но не мога да приема режим, при който има политически затворници, концентрационни лагери, невъзможност да пътуваш в чужбина, да имаш самоизява, лично мнение. Въпреки че, пак искам да кажа, не съм от тези, които са страдали лично от комунизма.

– Как Преходът се отрази на поколението, ако погледнете назад?

– Последната ми американска книга, от тази година, се казва The Refugee. Това е неточен (защото на английски няма такава дума) превод на заглавието на стихотворението ми „Невъзвращенец”. Това е  човекът, който е заминал и не може да се върне, по политически причини, така беше едно време. Самата дума има двоен смисъл, сега тя може да звучи малко странно. Моята идея е, че всички сме малко или много невъзвращенци, защото не можем да се върнем в миналото си.

С поета Алън Гинсбърг в САЩ, 1995 г. Снимка: Личен архив

– Как успяхте да издадете няколко книги в САЩ? Трудно ли се влиза в тази система?

– Трудно е, човек трябва усилено да си търси издател. Битката е голяма, много по-голяма, отколкото в България, защото страната е огромна. Някак си е по-трудно човек да бъде забелязан. А да си плати човек за книга, да си я издаде сам, това не се третира сериозно. За моите книги издателствата са поели риск и са ми платили хонорар, макар и минимален.

Докато бях аспирант във Вашингтон, за издаването на книга ми помогна приятелството с Хенри Тейлър, поет-лауреат на награда „Пулицър”, който беше мой преподавател. Тогава той предложи да ми помага с преводите. След това изпратихме стихотворенията на издател и той ги прие. Давам си сметка, че донякъде издателят им е обърнал внимание заради Тейлър, защото моето име, или това на баща ми, разбира се, не беше известно там.

– Случвало ли се е някой в САЩ, например преподавател, да ви познае фамилията?

– Не. Освен от хора, идвали в България. За съжаление няма български писател, който да е широко известен по света. Може би изключение са Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, но те се приемат за френски автори. Все още нямаме световно известни имена като Орхан Памук, Иво Андрич, Казандзакис.

– Липсва ли ви Америка?

– Честно казано не. Естествено, има хора, приятели, спомени, които са мили. Когато синът ми беше по-малък и бяхме по-млади.

– Защо нямаме своя Орхан Памук?

– Тук роля има и късметът, но и самочувствието. Донякъде ние си самонасаждаме някакво робско самочувствие. Ами ето сърбите и гърците също са преживели това така наречено “турско робство”. Ние сами се травмираме, като се вживяваме в едни метафори, вършили работа по време на Възраждането, като тези за хомота и синилата от бича. Сърбите и гърците не правят това. Те имат по-малко комплекси от нас. Имаме млади автори, които са много талантливи и рано или късно ще имаме автор световно известен като Андрич, Казандзакис или Кадаре.

– В началото на 80-те години се движите с млади хора, които се отличават със силна активност…

– В това поколение бяхме Ани Илков, Георги Рупчев, аз, Миглена Николчина, Румен Леонидов, Едвин Сугарев. Това бяхме хората, които издадохме първите си книги поезия през 80-те години. Някои едва след 10 ноември, макар да пишеха активно преди това. Може да се каже, че сме последните поети на комунистическото време и първите на новото.

– Остана ли приятелството между вас?

– Да, няма нито един, с когото да не съм приятел.

– От какво сте се влияели и от какво сте бягали като поет?

– Най-силно влияние съм имал от Атанас Далчев и Константин Павлов. Далчев е един поет, който много прилича на англо-американските имаджисти и руските акмеисти. Много е предметен, сетивен, поезията му илюстрира една фраза на У. К. Уилиямс, че няма идеи отвъд нещата.  В книгата „Черна книга на застрашените видове” съм се повлиял от тази поезия. Предметната поезия същевременно лесно се превежда. Понякога подтекстът е по-важен от видимото , но въпросът е да се тръгне от образа. Аз съм експериментирал много. Ние бяхме много хипнотизирани от поезията на Алън Гинсбърг в началото на 80-те години… Аз съм го превеждал, по-късно съм се срещал с него в Ню Йорк.

– Споделяли ли сте с баща си, че четете дисидентска литература?

– Да, аз винаги съм бил дори глупаво откровен в тези неща и съм ги споделял не само с него, но и с всеки, който ме попита.

– Понякога има много агресивна реклама и самореклама от страна на пишещи хора и като че ли дори по сила тази реклама превъзхожда съдържанието. Какво мислите за тези случаи?

– Едно време ни казваха, че скромността краси човека, нашето поколение сме възпитани така. В Америка разбрах колко е вредно това. Ако ти сам не се промотираш по някакъв начин, никой няма да го направи. Хората, когато подават молба за работа, пишат колко са кадърни. Ако работодател прочете, че някой не е сигурен дали може да постигне нещо, няма да го наеме. Човек трябва да има самочувствие,за да постигне нещо.

– Има ли „интелигенция” у нас? Има ли достатъчно широк кръг?

– Да, разбира се, да, но думата „интелигенция” е много интересна, много разтегливо понятие. В Америка например няма такова понятие. Под интелигент се разбира писател, учен, художник. Но според класическите български и руски представи за интелигенция, главно писатели и артисти, имащи социална функция, да – има такива. Въпреки, че това е една романтична идея – за барда като “глас на народа”. Едни от най-блестящите интелектуалци днес имат много нисък статут в обществото и живеят на границата с мизерията.

ИStoRииИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.