Какво не е журналистика

Момент от шествието срещу шистовия газ в София в събота. Снимка: Евелина Маринова, Иван Маринов, Фейсбук

Събота сутрин. Дъщеря ми иска да знае как се прави журналистика, какво е да си репортер. Затова ще дойде с нас на протеста срещу шистовия газ – ще се опита да го отрази за домашното си вестниче “Мастилено петно”. Гледа как се ползва диктофончето, взема ми фотоапарата. Слуша обясненията на баща си за основните неща.

Подраняваме с петнайсет минути. Другите медии, оказва се, също. Само че, кой знае защо, те бързат да снимат, докато не са се събрали хора, и си тръгват. Ние с малката репортерка оставаме. Скоро на Попа няма място, не успяваме да намерим някои от приятелите, с които трябваше да се видим там.

Трудно е да се обхване всичко с фотоапарат, дори да си с ръст на възрастен. В 12 часа множеството прелива отвсякъде, но не е тълпа. Няма ги дежурните лумпени от дирижираните мероприятия. Хората са дошли, защото имат определено мнение и държат то да бъде чуто. И вярват, че това ще стане, защото са много, наистина много – като тръгват по “Граф Игнатиев”, запълват улицата открай докрай, дори от организаторите ни молят да забавим ход, защото към “Алабин” вече се е задръстило.

За истинския мащаб на шествието си даваме сметка, когато завиваме по “Цар Освободител” и виждаме широката маса хора – докъдето ни поглед стига. От много отдавна у нас не е имало протести с подобен мащаб – от зимата на 1997-а, струва ми се. Той е добра новина, на каквато не съм се надявала – масов граждански протест, именно граждански, не за пари и не от омраза. С подобен протест, пак екологичен, започнаха едни други събития преди двайсет и няколко години.

Когато подминаваме Националната галерия, вече е море. Дотолкова, че се налага да изминем няколко пресечки, за да се измъкнем с децата, все пак студът е сериозен, а шествието продължава вече два часа и половина. То продължава и без нас към парламента. Прибирам невръстната кандидат-журналистка и започваме да гледаме новини.

И откриваме, че проблемът с видимостта не е въпрос на ръст. Трите национални телевизии, например, са пропуснали да видят някакви си 5-6000 души на площада. Видели са стотината подранили преди уречения час. Или това е, както се изрази един полицай наскоро, “версията, която искаме да е вярна”?

Всъщност, в събота имаше две новини. Едната беше безпрецедентният мащаб на протестите. А другата – безпрецедентната наглост в изкривяването на реалността от страна на медиите (с бляскавото изключение на “Деконструкция” по БНР). И обяснявам на детето, че диктофоните и камерите не са журналистика, ако няма почтеност.
Извинявам се за баналния формат на тази статия. Ала ми се струва, че твърде дълго пропускаме очевидното.

От в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.