Наръчник за оцеляване на свободна практика

Пепа Витанова. Снимка: e-vestnik

„Кризата у нас ще бъде идеалният повод за всеки тарикат да каже: „Сори, ама не мога да ти платя”. Така ме предупреди мъдрецът историк Андрей Пантев през есента на 2009, когато първите симптоми на кризата се усетиха в хонорарните трансфери.

Не му повярвах. По-точно не повярвах, че ще се случи и на препитаващите се на свободна практика автори. Свободната практика по принцип е несигурно и рисковано занимание. Но в кризата се оказа добър вариант за работодателите от нормалните пазарни икономики.

Да плащаш на някого само за конкретна свършена работа, а не за изстояно в офиса време – тази формула спаси много фирми от фалит и доста кадърни хора от глад. Включително и в средите на медиите. Поне така ми казват приятели журналисти от други страни, с които се познаваме от разни медийни семинари. Броят на свободно практикуващите сред тях непрекъснато расте – журналистите по принцип вярват, че е „по-забавно да си пират, отколкото на щат във флота.”

У нас обаче проф. Пантев се оказа прав. Свободната практика е идеалният начин да бъдеш прецакан. Хонорарните трансфери към външните автори намаляха като количество и качество, а най-смазващото е, че въобще не знаеш кога и дали изобщо ще дойдат при теб. Това, че сумите са мизерни, не е голямата беда. Бедата е в унижението от чакането, в телефонните обаждания до касите на редакциите, обаждания, които като сума понякога надвишават крайния хонорар.

Битката за мангизите в гилдията става все по-ожесточена. За да не изпаднете във финансов и емоционален колапс, предлагам нещо като наръчник  за оцеляване на свободно практикуващи журналисти.

– Научи се да изричаш въпроса „Колко”. Когато дълго си стоял без работа и телефонът звънне с предложение да направиш нещо за някое издание (предаване), не бързай да се радваш. Уважението към работата не бива да е за сметка на уважението към теб самия.

Забрави доброто възпитание и моментално постави въпроса: „Колко”. Ако „колкото” е относително малко, не унивай. Добавената стойност от това, че правиш нещо смислено не е за пренебрегване. Ако „колкото” е обидно малко обаче, откажи на часа. Помни: когато заработваш, а не припечелваш, значи друг припечелва, без да заработва. Не позволявай да припечелват на твой гръб.

– Не позволявай да ти смачкат самочувствието. Липсата на похвала на труда на наемния работник е обичаен трик в медиите. Рядко ще чуеш добра оценка за свършеното. Така съмнението в теб се загнездва и ставаш лесен за манипулации обект. Помни: след като са публикували (излъчили) продукта ти, значи са го оценили добре. Въпросът дали си се справил е вън от съмнение. И ти имаш право на хонорар.

– Не прекалявай с търпението. Пътят на хонорара към теб е мъчителен и бавен. Имаш два избора: да потрошиш куп време и пари за звънене в касата (на главния редактор, продуцента и пр.) или да чакаш някой да те потърси. Това второто вече е практика от миналото, така че по-добре инициативата да е в теб.

Каква да е периодичността на позвъняванията? Рецепта за правилен ход няма. Всичко е индивидуално. Понякога им писва да звъниш, друг път свикват да те мотаят. Има една критична точка на изчакване, след която мангизите са загубени: ако до три месеца не си получил обещаното, по-добре го забрави. Така че, не чакай прекалено дълго. Още в началото им дай да разберат, че с теб номерът им няма да мине.

– Подготви се психически за пика на играта. От опит ще ти кажа, че ако през 2010 беше достатъчно да напишеш есемес: „Парите ми трябват. МОЛЯ”, днес се налага да се биеш за тях. Понякога дори буквално. Поставиш ли директно въпроса за хонорара, бъди готов да чуеш всичко за себе си – от обиди до директни заплахи по адрес на майка ти. Заплашвай и ти. Иначе ще те мотаят до изтичане на давност.

Лично аз веднъж в рамките на 24 часа станах от „синеочка” и „Пепончо” до „суперзагубена авторка”. Когато поисках да сложим финансовата черта. Да видиш и чуеш отблизо работодателя си е истински шок. Има миловидни блондинки, които изричат в ефир възвишени послания, а после те проклинат, ако си поискаш заработеното.

Помни, че работодател работодателю око не вади и всеки извоюван в битка хонорар отрязва пътя ти към следващите. Историите в нашата гилдия бързо се разчуват. Но след като и мълчанието не ти носи злато, очевидно няма какво да губиш.

И мен малко ме е страх – след този ми текст мога съвсем да остана без доходи. Но днес ми се случи нещо, което приемам за знак. Преди да си направя профил във Фейсбук, синът ми вече ми е бил създал. Така се оказах с два профила и в един момент видях самата себе си в секцията „Хора, които може би познавате”. Подадох заявка за приятелство, приех я (с известно колебание) и получих жизнерадостното: „Вече сте приятели с Пепа Витанова”.

Крайно време е да се сприятелим със себе си. Което значи да се освободим от страха. Това, че не сме Мартин Карбовски или Кеворк Кеворкян не е причина да не менажираме труда си със себеуважение. Не продавай интелектуалния си продукт без пари. Работи в строителството, стани сервитьорка, но за дребни стотинки не пиши.

P.P. От полза за всички ще е, ако този наръчник бъде допълнен и обогатен от още мнения и препоръки.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.