7 отблъскващи български черти

В кръчмата „Тато“ в София. Снимка: Валентина Петрова

Голяма част от българите смятат нацията ни за едва ли не богоизбрана. Някой от тях са наивни патриотари, а други – недвусмислено луди. Откровено казано обаче, българите имат повече основания да се гордеят с миналото, отколкото с настоящето си, но това е друга и дълга тема. В днешните потомци на славните ни прадеди може да бъдат забелязани 7 отблъскващи черти, които се отразяват на поведението им, характера и общуването. Може да се посочат и още, но, след дълги наблюдения по обществени места, улици, офиси и т. н., според мен 7 са най-често срещаните:

1. Забележките за външния вид

Изключително неприятен похват, който вероятно цели да докаже близост, непосредственост и дори фамилиарност при среща. В повечето случай обаче се получава точно обратния ефект – въпросната персона ви става невероятно неприятна и решавате да ограничите следващите си срещи дори и с цената на позорно бягство в обратна посока. Забележките за външния вид може да бъдат „Нещо си прежълтял, да не ти е лошо“, „Защо са ти червени очите, снощи май си отвинтил главата“, „Абе, май си добре на новата работа, нещо си загладил косъма (евфемизъм, че си напълнял).

По-ярките индивиди, използващи тази форма на общуване, направо ти казват „Леле, колко си напълнял“. Моя дебелокожа в буквалния и преносен смисъл колежка е в състояние да каже: „Тая нощ с ризата ли спа?“, само защото е видяла гънка под мишницата. Впрочем това би могло да мине и като опит за нелепа шега. Друг е въпросът, че спомената дама не е еталон за висша и изобщо за каквато и да е мода и стил на обличане. А репликата е опит да компенсира единствено 50-те й излишни килограма. Има вариант на питане от вида „Нещо си отслабнал, да не си болен“, но това приоритет на изключителни тъпанари, които искат да започват разговора ударно.

В по-цивилизования свят всичко изредено по-горе се приема за белег на безнадеждна липса на възпитание и акт на тежка обида. В повечето възпитани общества единствената приета забележка за външния вид е: „Изглеждаш чудесно!“ На тези аргументи милите български тъпанари отговарят с обвинението, че целият англосаксонски свят е затънал в лицемерие. Друго си е да уцелиш човек в челото с някоя неделикатна простотия.

2. Втораченото гледане в заведение

Признайте си честно, приятно ли ви е когато влизате в заведение хората от масите като един да гледат към вас. Нещо като публиката на турнира по тенис в Уимбълдън, която едновременно върти главите си, за да следи топката. Няма българско заведение, където да съм установил изключение от това неписано правило. Първо ви оглеждат за дрехите, после ако сте жена, дали е хубава и става ли. Ако става, вече в погледите се прокрадва завист. След това започват да се чудят дали ви познават, къде са ви виждали, не сте ли от тяхното училище или поделение в казармата. Десетки чифтове очи ви гледат вторачено, сурово, проницателно, понякога замислено и дори, ако зрителният ъгъл не позволява добър оглед, някои обръщат столовете си.

В по-малките градчета това вторачване във вас може да е прелюдия и към голям бой, просто защото сте гост на това място и не сте от техните апапи. Това е традиция в духа на българското гостоприемство. Нямаше да пиша това, ако нямах подобен случай в едно родопско градче. Всъщност заглеждането по непознати хора и взирането в очите им може да се приеме дори като навлизане в личното пространство. Тъпо е и неприятно, някакъв остатък от времето когато селяните са били основната част от населението на страната и всички в едно населено място са се познавали.

3. Високото говорене

Случвало ли ви се е в заведение да не можете да се чувате със събеседника си, защото от съседните маси се носят викове или гръмогласен смях от смесен хор, преливащ в пищене и рев? Често се случва. Ако отидете в ресторант някъде из Европа обикновено цари тишина, запълнена леко от музика, която е с необходимото минимално ниво, за да не се чуват посетителите от съседни маси. Тук по правило музиката е силна, но компаниите по масите с лекота я заглушават с крясъци.

Високото говорене се приема с разбиране единствено, когато става въпрос за глуха бабичка с мобилен телефон. Иначе е направо нетърпимо. Веднъж една жена говореше в автобуса, докато той измина 6 (шест) километра и обясняваше на някакъв дебил откъде да вземе важни документи. Пискливото й врещене наду главите на всички, още повече, че документите бяха за дело с роднини, на които госпожата искаше да разкатае фамилиите и да ги докосне студени. Чух ужасни неща за тези хора, а не исках да ги знам. След това се натъжих и се замислих наистина ли са толкова лоши. За дебила също ми домъчня, защото подозирах, че ако го докопа, дамата ще го набие. Той май така и не разбра къде са документите. Изобщо изпаднах в депресивно настроение и вероятно не съм бил единственият сред пътниците.

Друг вариант на ревящ по телефон е бодрият, млад простак, който на някакъв изумителен диалект си урежда среща. Тогава сте принудени да изслушате тъпите му шегички, отвратителни глупости и закани как ще се нажулят с водка вечерта с другия простак от отсрещната страна на линията. Основната му черта е, че е жизнерадостен и тъп. Често това е студент от провинцията, който се е записал да учи в някакъв измислен университет, колкото, за да е близо до кръчмите в Студентски град.

В метрото, слава Богу, не всякога има покритие, но пък винаги има по един идиот, който крещи зверски, все едно, че някой на повърхността ще го чуе и без телефон. Всъщност високото говорене на обществени места е абсолютно неприемливо, освен ако не е на футболен мач или друга спортна игра.

4. Широкото седене в градския транспорт

Това е приоритет основно на мъже, при това впечатляващо прости. Наричам го „Синдромът на големите топки“. Убеден съм, че в тази поза на седене има дълбоко заложен инстинкт, който кара мъжкият да демонстрира половите си способности пред женските индивиди. По тази причина по-примитивните типове се опитват да правят това дори в градския транспорт. Подтекстът на позата има една цел  – да подскаже на жените наоколо, че той има огромни топки и едва си събира краката.

Това е мъжествената поза на провисналите, гигантски тестиси, за които примитивът подсеща, че полага небивали грижи. В крайна сметка обаче спорно е дали жените се интересуват от топките на някакъв простак. Резултатът е, че той основно създава неудобства на пътниците, най-малкото защото заема две места. Изобщо в българския градски транспорт, като негър албинос прави впечатление всеки, който се съобразява с останалите в превозното средство.

5. Фаворизирането на тарикатите

За повечето българи тарикатите са по-добрата част от нацията и мнозина тихо съжаляват, че не могат да бъдат такива. Тарикатът е като героят на Харви Кайтел от „Криминале“ – той решава проблеми, свои и чужди. В повечето случай накрая се оказва, че и собствените си не може да реши, но пък за сметка на това е избил комплекси с вашите. Неговата основна цел е да изглежда значим. Една голяма мечта за повечето смачкани от тежкия живот българи. Представянето за значим не е трудно, защото почвата е благоприятна.

Забележете как в компания винаги има някой, който разказва за негов познат-тарикат. Героят обикновено е  измамил общината, успял да си върне нещо, успял да продаде нещо, прецакал „Топлофикация“, направил врътка с автомобил и прочее подвизи. При това събеседниците му слушат с възхита и напрягат мозъци за свой такъв познат, за да не останат по-назад. Тук логическата конструкция е, че ако нямаш приятел голям тарикат, значи ти самият си голям балък.

6. Грубото несъобразяване с мнението на другия

Диалогът е следния и често срещан:
– Аз мисля, че…
– Глупости, чуй сега какво ще ти кажа…

Поначало, да отрежеш събеседника си с „глупости“, е грубиянщина и яка простотия. Освен ако съзнателно не търсиш скандала. На кой у нас ще му хрумне, че може да се каже: „Аз не мисля така“? На нашите ширини обаче е прието да отсвириш диалога с будьоновски замах. Целта е да откаже единия от разговор и спор веднага, за да може другият да изрази гениалните си мисли. Още повече, че въпросният тъпанар не се интересува какво мислите вие, той е убеден, че е прав на всяка цена. Но все пак някой трябва да слуша нелепостите му с блясък в очите. А какво мисли слушателят няма никакво значение.

7. Манията, че българките са най-красиви, а всички като цяло „сме най-интелигентни”

До последната си клетка съм сигурен, че освен красиви българки има и красиви китайки и нигерийки, например. Да не говорим, че чисто математически вероятността да има много красиви китайки и нигерийки е по-голяма от вероятността да има много красиви българки. Все пак разликата е в броя на населението. В малко по-неформална среда обаче винаги ще се намери някои всезнайко, който ще държи досадна реч, че българките са най-красивите жени на света.

Българките са такива каквито са – нито най-хубави, нито най-грозни. Да не говорим, че смачкани от тежкия живот, мизерията, лошата храна и оцеляването в България, зле изглеждащите жени у нас прогресивно се увеличават. Не говоря за измислените силиконови „красавици“. Освен това никога не можах да разбера, с какво животът ми и националното ни самочувствие ще се промени, ако например ООН излезе с резолюция, че българките са най-красиви. Все пак ние не сме донор за бардаци и конкурси за красота, а нация, която би трябвало да има някакви други начини за изява.

По същата схема върви маниакалното убеждение, че българите са страхотно интелигентни, най-умни и с най-голям принос към човешката история. Вървят митове, че „сме след евреите по Ай Кю”. В тоя куп влиза и как „сме открили компютъра” – заради Джон Атанасов, който е роден в САЩ от баща българин и майка американка. Популярна кръчмарска тема е сравняването на българското Ай Кю с американското. За нас американците са тъпи, гърците са византийци, италианците са жабари, немците не знам си какви и т. н. Не знам, може и нашето наистина да е по-високо, но това по никакъв начин не се отразило на качеството на живота в България.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.