Проф. Ивайло Знеполски: Солидната основа за нов морал беше разпиляна. Трябва отново да се гради

Проф. Ивайло Знеполски. Снимка: Институт за изследване на близкото минало

Продължение – виж Проф. Ивайло Знеполски: Живков провеждаше сталинската линия

Проф. Ивайло Знеполски е философ, културолог, изкуствовед, филмов критик. Роден през 1940 г. той е бил министър на културата в две правителства – на Любен Беров и в служебния кабинет на Ренета Инджова. Днес е университетски преподавател и директор на Института за изследване на близкото минало.

– Какво смятате за възможността на политиците да генерират промени сега? Ясно е, че не остана много доверие в синьото. Въобще, оптимист ли сте за политическия живот у нас тепърва?

– Нямам никакъв друг избор, освен да бъда оптимист. И мисля, че рано или късно партиите ни ще получат стабилност, страстите ще улегнат… И ще останат дискусии за магистралните проблеми, както е в Германия и Швеция. Което има и своите нови проблеми. Когато политиката се сведе преди всичко до дискусията около икономическите проблеми, тя губи от страстта и привлекателността си, става прекалено техническа.

За едно нещо сме съгласни от всички страни, и отляво и дясно – за оценката за най-лошия момент при управлението на Жан Виденов. Не поради причина, че Виденов е бил най-слабият политик, а просто конфигурацията тогава беше такава – подмолната власт, кредитните милионери и кандидат-олигарсите, които имаха много неща за разпределяне, те провалиха правителството и самия Виденов. Тогава възрастните хора се озоваха с по 2-3 долара пенсия…

– А какво може да е източник на промяна на политическия живот, за по-отговорни, реформаторски политици? Това естествена смяна ли ще е, или хората биха оказали натиск. Откъде би дошла промяната?

– Нужни са примери. Все още има голяма инерция на робуване на масата и масовия човек, че колективът, всички ние, нещо трябва да направим. Струва ми се, че голямата промяна би могла да дойде от индивидуалния пример, кауза. Можем да видим, че големите харизматични фигури са движели историята, а за съжаление не масите.

Надявам се на появата на силни политически фигури, които искат да инвестират много в етиката на политиката, работа в полза на страната, на хората, на промяна на ситуацията. Това може да са водачи в отделни сфери, за които отговарят. И те трябва да са по-морални. И историята дава такива примери за кметове на София, държавници, които имат голям принос. Надявам се, че новата ни история ще създаде такива фигури, които няма да бъдат водени само от свои или партийни интереси.

– От новото поколение ли ще са те?

– Откъдето дойдат. Всичко тече, постоянно се преливат и поколенията. Не мога да кажа, че ще бъдат 19-годишни и ще донесат този морал и кураж. Тези хора може да са от различни възрасти. Но трябва все пак да са натрупали известен опит.

– Какво смятате за клишето, че младите хора са носители на промяната. Възможен ли е този феномен в обществото ни, има ли го?

Опашка за хляб в София през 1991 г. Снимка: Изгубена България – lostbulgaria.com

– Аз не вярвам в тези поколенчески механизми на обновяването, защото няма откъде да дойдат различните млади хора, те се формират в сегашното общество. И мисля, че има възпроизвеждане, може би с малки отклонения в положителна посока, на стереотипите на обществото. Има възрастни поколения, възпитаващи младите в духа на ретроградното, а други ги развращават, корумпират. Например младите български журналисти, които, попаднат ли в българските медии, трябва да имат много здрави рефлекси и характер, за да оцелеят и да не приемат стандартите, налагани от жълтата преса. Няма как поколенчески да дойде обновяване, след като командните постове и правилата са от други.

Все пак има възможност младият човек да се съпротивлява, да изрази индивидуален характер. Както през 70-те – 80-те години при комунизма човек можеше вече да еманципира мнението си, да се съпротивлява, без да изпитва толкова силен натиск. Говорим и за феномена, че редица хора получават възпитанието си извън България. Така е и сега. Съвкупно можем да кажем, че нещата ще се развиват към по-добро.

– Смятате ли, че типичният млад човек е отровен по някакъв  начин от родителите си, от прехода?

– Най-лошото е именно, че неблагополучието на прехода и „лошото настроение” на родителите се отрази много на поколението. Младите са все по-аполитични, все по-обърнати към естетиката на мола. Има някакво очакване, че може да се направи големият удар, да се осигури индивидуалното благополучие, разкош. Има консумативизъм, обвързан с аполитичността, разочарованието от обществения живот. Липсва този сегмент, който винаги е бил важен за гражданското общество – обединение на млади хора с обществени цели. Най-елементарния пример е този за бойскаутите.

– Като анализатор наблюдавате и медиите. Какво бихте казал за свободата им?

– Наскоро организирахме международната конференция „Демокрацията, болна от своите медии”, в която се опитахме да обрисуваме проблемите на медиите. Тогава се видя, че и в световен план има отстъпление от сериозната коментираща преса. Тук у нас медиите страдат от няколко основни недостатъци, които са все по-трудно преодолими. Първият от тях е, че не е ясна собствеността в медиите, те не изпълняват обществената си функция да осведомяват и да са трибуна на неангажирани коментари, а изпълняват поръчките на собственика. Т.е. медиите се правят за обслужване на политически, икономически интереси, не е ясен капиталът.

Другият голям дефект е, че медиите се изживяват като власт, успоредна на другите власти. Знаете класическата дефиниция, че медиите са пета власт, която трябва да коригира другите власти. Медиите от четвърта власт, която трябва да коментира другите, се превръщат във власт сама за себе си, диктуват политиките, заставайки съвсем открито, започват да дават рамо на този, на онзи, да играят чисто политическа роля…

– Не смятате ли и, че политиците имат отговорност за това?

– Имат, и то голяма. Това е двояка тази отговорност. Политиците не способстват за създаване и отстояване на медиите. И имат безпринципно поведение спрямо самите медии. Има един главен редактор, който в интервю се хвалеше, че когато дойде рождения му ден всички политици бързат да му носят букети, подаръци – от президента, министър-председателя, до главния прокурор. Нещо абсолютно недопустимо, укорително, което говори за политическа корупция.

Проф. Ивайло Знеполски. Снимка: Институт за изследване на близкото минало

Колеги от западни държави казаха на конференцията, че това е абсолютно недопустимо, че не може един държавен служител да отиде при шеф на медиите. Само че нашите политици не го разбират. За тях е важно да бъдат в добри отношения с този главен редактор, защото той няма да бъде толкова критичен или ще замълчи или ще помогне в някаква трудна ситуация, т.е. има абсолютно погрешно разбиране на функциите на медиите от страна на политиците.

– В Германия избухна скандал, когато германският президент се обади на главен редактор да се спре публикация за данъчно покриване. Той дори вече подаде оставка. А тук се чува, че някои политици обичат да моделират образа си в медиите. Същевременно едни и същи политици преливат от медиите.

– Нашите медии търсят един смешен паритет, когато се появи Бойко Борисов, да се появи и Станишев. Аз мисля, че това е липса на професионализъм и въображение. Ако има политическа ваканция, медиите няма да имат какво да показват. А ако тази ваканция обхване и фолкпевиците, вече трябва да излизат с бели страници. Медиите не излизат със задълбочени статии по различни проблеми. При нас няма вече международна политическа журналистика, не се развиват никакви културни, общоморални, философски теми, социални проблеми. Всичко е сведено около политиката и развлекателната сфера.

Медиите по най-елементарен начин се пълнят с политическа пикантерия и експониране на политически фигури, от друга страна с развлекателни спортни вести. Политиците, които не могат да откажат, които знаят, че в днешния свят само това, което е в медиите, съществува, подменят политическото и медийното битие. Което е голяма стратегическа грешка, един порочен кръг.

– Как приемате скорошните разкрития за църквата? Смятате ли, че много хора са травмирани от конкретните разкрития за връзката на църквата с Държавна сигурност.

– Ние издадохме колекция с над 20 дебели монографии, в нея е и книгата на Момчил Методиев за българската православна църква и комунистическия режим (виж тук). Ако човек прочете историята й през режима, може да си обясним състоянието й днес. За разлика от Католическата църква в Полша, Унгария, Чехословакия, нашата църква остава изключително социално пасивна, затворена в себе си, имаща за цел единствено оцеляването, в името на което е направила много съществени компромиси, влязла е в колаборация с режима.

Режимът й е дал определен стандарт на живот, автономия в границите на битовото, продължавайки да има строг контрол върху религиозния живот и общности. И този комфорт на църквата е изкупен с недостойни форми на сътрудничество. На тази църква нищо не й е пречело, независимо от политическата цензура, да има социално присъствие – да се грижи за бедни, сираци, хора в трудна ситуация… Очевидно от нея е изисквана пълна пасивност и дори подобна инициатива, имаща риск да донесе неприятности, не е била по силите й и тя се е затворила в себе си.

Сега при резултатите от проверката на комисията по досиетата нямаше изненада. Ние всички горе-долу се досещахме за какво става дума. По-важното е какво е поведението на тези хора – те проявиха една групова и професионална солидарност, като отново се затвориха, не са способни за никаква истинска оценка и разкаяние. В едно от интервютата на владиците чух: „Аз нищо не съм прегрешил, защото в Евангелието е казано, че всяка власт е от Бога”. Според тази гледна точка независимо каква е властта, дали е тиранична или демократична, толерираща религиозните общности, тя трябва да се уважава, да й се служи. Което наистина е достойно за съжаление.

– Промени ли се църквата като институция след 1989 г.?

Разрушаването на мавзолея на Георги Димитров. Снимка: Изгубена България – lostbulgaria.com

– След 1989 г., когато църквата получи автономия и имотите си, тя не промени социалното си поведение. Има упрек, че по никакъв начин не се оказа, че тя е била, както църквите в Средна Европа, опора на хората, които мислят по друг начин, които са преследвани. Тя по никакъв начин не се обяви дори за свобода на собственото си вероизповедание, нямаме свещеници, които да са преследвани, като изключим репресиите в първите години след 9-ти септември, когато има преследвани свещеници.

В книгата на Момчил Методиев разбираме, че цялостният им брой е много по-малко, отколкото при католиците и протестантите. Най-малкият упрек е, че са били принудени да сътрудничат. По-големият е, че не са имали гражданско и социално поведение при режима. Няма мъченици, няма пример за защита на религиозните права, на вярата. И след промяната виждаме, че църквата не изпълнява социалните функции, присъщи на църквите по света. Един от малкото случаи е свещеникът от Нови Хан, който приютява, грижи се, строи за хората. Но това са неща, които идват не от политиката на институциите, а от индивидуалното призвание.

– Смятате ли, че обществото ни по същия начин е изгубило социалните си функции по време на комунизма, чувствителността си?

– Мисля, че до голяма степен това важи и за отделния човек. И именно поради това няма капацитет в  обществото да има по-силен упрек към самата църква и към отделните хора, институции. Църквата не е някакво изключение, но от нея би трябвало да очакваме повече, отколкото от отделния, подплашен, битов човек.

– Вървим ли все пак по път към по-голяма социална чувствителност?

– Мисля, че в политическия ни и социален живот през последните години се забелязват радостни елементи от нова етика. Като махнем реториката на опозицията, която винаги може лесно да се обясни със стремежа да се отстрани опонента и да се класираш по-добре, за пръв път според мен имаме администрация, в която някои хора на равнище министерство, на високо равнище, работят самоотвержено, без да дават поводи за подозрения в корупция. Това са все пак някакви признаци на оздравяване на обществото. Да кажем, Плевнелиев, който живееше по магистралите, сега неговата заместничка живее като в някакъв в щаб за бързо реагиране.

– А имате ли упреци към управляващите?

– Винаги може да се желае повече. Аз съм формулирал това в миналото. Да кажем, това е прекаленият акцент върху спорта и спортните съоръжения, което очевидно не е основният приоритет на страна в затруднение. В спорта се инвестира много повече, отколкото в образованието. Мисля, че много несправедливо се пренебрегва една институция като Софийския университет, няма осигурени достатъчно фондове за научни изследвания, понякога се обръща много повече внимание на някаква форма на училищата, а не на висшето образование…

Упреци има и, че 20 години, включително трите години на това управление не намерихме формулата на здравеопазването. Лутаме се между някакви либерални форми, заимствани от Америка, като е известно, че там е най-лошата здравна система, изцяло лишена от принципа на солидарност. Има много сложни области, за които според мен нямаме подготвени кадри и всичките тези правителства, изредили се досега, нямаха ясна концепция. Нещо повече, дори социалистическата партия въведе американския модел, както и плоския данък, на който аз съм противник.

Мисля, че за да се може да се подпомогне здравната и пенсионна система, е нужно по-справедливо разпределение. Видя се, че плоският данък не помогна да привлечем някакви фантастични инвестиции. Инвеститорите обръщат внимание и на други фактори, като степен на образованост на населението, сигурност, правила, юридическа сфера…Юридическата ни система се нуждае от силен ремонт. Това са проблеми, които се предъвкват и знаят.

– Кое ни пречи да бъдем социално чувствително, здраво общество?

– Мисля, че това е разочарованието от начина, по който протекоха процесите по трансформиране на обществото. Изследвайки последното десетилетие на комунизма, забелязвам, че има постепенно създаване на сериозен социален капитал, на граждански чувства, водещи до групова солидарност, защита на определени интереси, възможност за обединение за общи каузи. Като започнем от Комитета за спасяване на град Русе, преминавайки през независимите профсъюзи, стигайки до Клуба за гласност и благоустройство. Това се видя много добре в първите години на Прехода – с големите митинги, с ентусиазма, масовото гласуване, създаването и количествено израстване на партиите.

И постепенно този социален капитал беше разпилян – заради манипулирания преход, несправедливото разпределяне на общите богатства, създадени при социализма, и недобрата подготовка на политическите лидери от всички партии, които започнаха да гледат от камбанарията на частния, а не на общия интерес. Желанието на хората да се ангажират в една нова етика и нови принципи беше подронено от постоянното нарушаване на правилата. Сега се намираме в една пауза, падина, това, което можеше да се превърне солидна основа за нов обществен морал, беше разпиляно. И сега трябва отново да се гради. Не се съмнявам, че тези вълни са на приливи и отливи, и ще има промени.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.