Споразумената прокуратура

Едвин Сугарев

Преди много години, на 9-ти септември в далечната 1977 г., моят най-близък приятел Камен Желев загина на шосето между София и Бургас. Беше тръгнал – както винаги правеше – с бегача си към морето – и го беше помлял някакъв селянин, пиян до козирката по случай празника. На право и пусто шосе – без никакви смекчаващи вината обстоятелства, с два и половина промила алкохол в кръвта.

И до днес не мога да забравя гадното чувство, което изпитах, когато сестрата на Камен ми разказа как е протекло съдебното дело. Явили се някакви текезесари, които дълго и напоително разказвали колко съвестен работник бил убиецът на Камен, как редовно си преизпълнявал нормата, какъв добър съпруг и баща бил – и прочее такива. И естествено – когато към това се прибавили и добрите думи на партийния секретар, говедото получило минималната възможна присъда.

Същото чувство изпитвам и днес – като чета обясненията на заместник главния прокурор Валери Първанов – за причините, поради които прокуратурата сключва споразумения с убийците по пътищата – и ги пуска да си вървят по живо и по здраво – с условни присъди. Според него прокурорите не настоявали за по-високи присъди и се съгласявали на споразумения за случаите на убийства на пътя, защото… затворите били пълни.

Забележете – това не е казано на маса и в приятелска компания. Казано е по БНТ и като израз на официалната позиция на прокуратурата. Нещо по-лошо – казано е в дискусия с майките на загиналите. Казано е в отговор на на Нели Петрова – майка на 20-годишната Лора, която бе прегазена на пешеходна пътека във Варна – и чийто убиец – мотористът Диян Станчев, сключи споразумение с прокуратурата и получи условна присъда.

“Как да ви отговоря – в момента българските затвори имат капацитет от 4 хиляди души, а изтърпяват наказание 11 хиляди. Колко според вас трябва да бъдат лишените от свобода?” – запита висшия прокурор жертвите на помилваните от прокуратурата пътни джигити. И мъдро допълни: “Вижте сега, това са житейски неща. Нали се сещате, че това е държавна политика.”

Както стана ясно – Валери Първанов е бил поканен да участва в предаването, но е отказал. Задоволил се е да поучава майките на жертвите (сред които и зам. министъра на правосъдието Велина Тодорова) по телефона. И така – от тази дистанцирана позиция – да им обяснява как “качеството на правораздаването в България е на добро европейско ниво”.

Какво европейско ниво, за Бога? Какво европейски ниво – когато споразумяването на прокуратурата с люде, отнели човешки живот е държавна политика? Какво европейско ниво – когато на практика се регламентира отказ от правосъдие – с абсурдния аргумент, че нямало места в затворите? Когато се пита колко да бъдат лишените от свобода след като Конституцията и правовия ред изискват те да бъдат толкова, колкото са престъпилите закона? В крайна сметка става дума за отнети животи, за смачкани човешки съдби – а не за някой обран бостан…

Но не. Такива били – според зам.главния прокурор на България – и присъдите в другите европейски стани. И за да ни докаже това, той даде като пример… убиеца на Косьо Самоковеца, осъден на 15 години затвор в Холандия, а пуснат само след седем – за добро поведение. Освен всичко друго недоволните от оставените на свобода убийци на децата им трябвало да знаят, че: “Ние защитаваме не само вас. Защитаваме справедливостта, правовия ред и всички граждани.”

Справедливост и правов ред ли е да раздаваш индулгенции за престъпления, като се мотивираш на всичкото отгоре с презумпцията, че това било държавна политика? Очевидно да – поне в очите на Валери Първанов, невъзмутимо отхвърлящ възраженията на близките на убитите. И явно в негжовите очи не неговото, а тяхното поведение ще да е било възмутително, тъй като висшия прокурор се врътна като една обидена госпожица и напусна дискусията със следните думи: “Няма да остана на пряката линия, защото един прокурор и една институция защитава общи интереси. Когато се среща с човек, който защитава само личния си интерес, разговор не би могъл да се получи.”

Да кажеш на майките на убити на пътя деца, които изискват справедливо наказание за убийците, че защитават само личния си интерес – това е, меко казано, цинично. Това е точно толкова цинично, колкото прословутите свински пържолки на Бойко Борисов. И граничи с нравствено безразличие, което в комбинация с върхови позиции в съдебната система се превръща в обществено опасен фактор.

И е такъв – защото не става дума за изключения. Трифон Трифонов, баща на загинали Трифон от Свиленград, представи пред БТВ статистиката от Софийския градски съд за миналата година: “От 30 случая с пътно транспортни произшествия, завършили със смърт, 18 са приключили със споразумение, 11 са стигнали до дела. От делата 6 са с условна присъда, има една пробация, останалите са невинни.” От което следва, че оневиняването на причинилите смърт на пътя е постоянна практика на прокуратурата и съда – и наистина се е превърнало в държавна политика.

Което пък е поредното доказателство, че съдебната ни система е в системен нравствен колапс. И че България страда от драматичен дефицит на справедливост.

За съжаление нещата не опират само до подобен тип споразумения. Не бих се поколебал да заявя, че самият институт на сключване на споразумение между прокуратурата и пристъпника е нравствено уязвим – и че в редица случаи имаме основание да се питаме дали става дума за споразумената, или за спазарената прокуратура.

При пътно-тронспортните произшествия абсурдния характер на този тъй наречен “инструмент” е повече от очевиден – тъй като неговия смисъл е признанието на вината да съкрати процеса и да спомогне за разкриване на истината за престъплението.

При една катастрофа обаче няма какво да се разкрива – извършителят е ясен, фактите – също. Да, истина е – смърт може да се причини и по невнимание – и поради нарушение от страна на жертвата – и тогава условната присъда би била справедливо възмездие. Но допустимо ли е това, когато шофьорът е пиян? Или когато е пердашил с над сто през населено място? Допустимо ли е отнемането на човешки живот в такива случаи да се оправдава с пренаселеност на затворите?

А допустимо ли е споразумяването, когато става дума не за шофьори, а за гангстери? И то за вулгарни гангстери от национален мащаб – от типа на Митьо Очите? Същият не веднъж, не дваж, а цели три пъти се споразумява с прокуратурата. Обвиненията бяха по три различни дела и все за организиране на престъпната група за трафик на хора, склоняване към проституция и разпространение на наркотици.

В резултат – крайната присъда за Очите се оказа четири години и девет месеца лишаване от свобода. И додето излежаваше приложения с цялата му строгост закон, гангстерът миткаше насам натам по кръчми и дискотеки, пускан регулярно за добро поведение. И въпреки оплакването, че за него “законът не е майка, а мащеха”, не се свенеше да подписва споразумение след споразумение – защото нямало значение “дали са едно, две или три”.

Колко такива като него са “споразумени” от прокуратурата? Ето една статистика, за която тя предпочита да мълчи. И не случайно – защото споразумението е сделка. Сделка между справедливостта и интереса – като не рядко покрай интереса на следствието тази сделка обслужва и личния интерес.

Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.